Наследници на бежанци от Гърция търсят бащините огнища на предците си
Автор: Валентин Вълчев
От много години Тодорка (Дора) Яновска и Недялка Кирякова мечтаят да посетят родните места на предците си – българи, изселници от гръцки селища в Беломорието, всъщност прогонени през 1926 година. Двете жени се срещат с хора с близка като тяхната съдба и само за петнадесетина дни успяват да организират група от 45 ямболци, копнеещи да стъпят в родните земи на своите деди и бащи, най-вече в Гюмюрджина (днес Комотини) и Кушланлий (Кслагани). И ето, че в средата на септември т. г. отпътуват за южната ни съседка.
Докато се движат от Капитан Андреево през Ксанти към заветните бащини огнища на предците си, пред очите на пътниците се редят исторически паметници, църкви и спретнати селища с дворове, от които надничат нарове и маслинови дръвчета. При една от почивките застават под сенките на чинара, където някога Капитан Петко войвода си е пиел кафето.
В душите на всички обаче се таи един трепет от предстоящата среща с нещо много скъпо и близко – може би ще видят все още запазените къщи на своите родове? „Когато наближихме, стомахът ми се сви, разплаках се!” – разказва Дора Яновска за това свое първо пътуване към семейните корени. Тя малко знае за живота там и още по-малко за времето на прокудата – родителите й не обичали да говорят за тези драматични и страшни събития. До гроб им тежали огорчението и покрусата, че са прогонени от родните си места и лишени от собствения си дом!
При пристигането на групата в Кушланлий Дора и Недялка слизат първи от автобуса и... застават пред вратата му с баница и пита, приготвени още в България – така, както се посрещат гости под родната стряха. За съжаление, останала завинаги отвъд държавни граници, отнета им от войни, международни спогодби и недалновидни постъпки на алчни и безхаберни политици...
Дора Яновска в унес си припомня: „Баба и дядо – Ставри и Катя Темелкови – са ми разказвали приживе, че ако са имали възможност да се върнат в родните си земи, ще познаят имотите си. Като се изселвали, заровили в двора пред къщата три гърнета със злато и посипали мястото с пепел, с надеждата, че ще могат някой ден да си приберат имането. И двамата умряха с отворени очи”!
Сега от там Дора си взима шепа пръст, за да я остави на гроба им. С надеждата под късчето родна земя душите им най-после да намерят покой.
При пристигането си в България предците на Дора биват приютени в хана на братя Салови в Ямбол. В документите на ямболския Държавен архив се намират няколко листа, свързани с тази фамилия. През 1937 г. братята решават да учредят ново търговско сдружение и представят за това свидетелства за съдимост. От тези документи става ясно, че четиримата синове на Илия Салов и Велика Драшкова – Иван (р. 1892 г.), Димитър (р. 1895 г.), Костадин (р. 1910 г.) и Ангел (р. 1913 г.) – са се появили на бял свят в село Зърнево, Драмско.
Това населено място е освободено от части на българската армия през 1912 г., но след Междусъюзническата война още на следващата година попада в границите на Гърция. Според исторически сведения към 1918 г. в Зърнево има 500 къщи – 447 български и 53 турски. След тази година половината от населението му се преселва в България, най-вече в Неврокопско, Пловдивско, Пазарджишко, Ямболско и пр. Очевидно тогава и семейството на Илия Салов идва в Ямбол и с огромно съчувствие се отнася към съдбата на българи, преживели трагедията на изселничеството – освен че им дават подслон в своя хан, те помагат на хората да намерят работа в тяхната тухларна и впоследствие с парите, заработени при тях, да се сдобият с имоти в Ямбол.
Дора Яновска – и вероятно хиляди българи като нея – притежава над 50 листа документи, написани на гръцки и френски, удостоверяващи собственост на имоти в Кушланлий, откъдето някога са изселени поне 500 български семейства.
В Ямбол и околните села се настаняват много от тези изселени българи, а имена на улици в града като „Ксанти” и „Бяло море” в квартал „Аврен” красноречиво говорят за корените на много от днешните жители там.
В цифри и факти
След края на Първата световна война България подписва през 1919 г. Ньойския договор, съгласно който губи Струмишко и Западна Тракия. Документът предвижда размяна на население от националните малцинства между Гърция и България. Още през 1922 г. е приет закон за уреждане статута на бежанците. През 1924 г. двете страни подписват спогодбата „Калфов-Политис”, чрез която се осигуряват националните и културните права на българското малцинство в Гърция и на гръцкото малцинство в България.
Българският парламент бързо я ратифицира, но гръцкото правителство прави това едва след надигналата се вълна от недоволство на европейската общественост заради избиването на беззащитни българи в село Търлис, а също и за да получи желан заем в размер на 10 милиона стерлинги с помощта на Обществото на народите. След като им отпускат този външен заем обаче гръцкият парламент отхвърля единодушно протокола с мотив, че нарушава суверенитета на страната, поради което той така и не влиза в действие.
През 1927 г. е подписана нова спогодба – тази на „Маллов-Кафандарис”, която урежда финансовите въпроси по ликвидиране на българските имоти в Гърция и на гръцките в България, след което специална комисия оценява изоставените от българите имоти и Гърция превежда на България паричната им стойност. През 1928 г. бежанците получават облигации, придружени с купони за изплащане на лихви.
През 1964 г. е подписана нова спогодба – този път за уреждането на висящи финансови въпроси и развитие на икономическото сътрудничество между Народна република България и Кралство Гърция. През 1997 г. пък е публикувано Постановление на Министерския съвет за компенсации на беломорските бежанци.
