И до днес от нея тече ледено студена вода, която напомня за непростените грехове на един духовник, предал своя род и вярата на дедите си
Автор: Христина Митева
По главния път от Търговище за Омуртаг и Велико Търново, малко преди прохода на планината, наричан Дервент или Боаз, в ляво от шосето се намира каменна чешма, която местното население нарича Имамова чешма. Историята за нейното създаване, както и оцеляването й във времето, е кървава и потресаваща, каквато е и цялата ни българска съдба.
Преди много години в този край се случило поредното издевателство над българите и тяхната касаба – град, построен край пътя между Русе, Цариград, Шумен и Варна. В него ставал голям пазар с два панаира – пролетен и есеснен. Населеното място процъфтявало и богатеело, а жителите му носели дрехи от свила, вълна и злато. От скъпоценния метал имало и по хамутите на конете, подковите, сградите и дори по калдаръма на улиците.
Наскоро изгоненият от Кримския полуостров татарски султан Герай решил да забегне при братовчед си – султана в Цариград. Той го приел и спасил живота му, но го настанил по-далеч от трона си, в периферията на владението си, до Балкана. След като забравил страховете си, алчният и похотлив султан Герай започнал да съди родственика си и да претендира за собственост върху китните големи градове, що отдалеч се белеели с каменните си къщи и църкви, кацнали като огромни бели птици по билото на Балкана и радващи окото с позлатените си покриви.
Съдебната сага между двама султани
Такива били Бяла черква, Ябълковия град, Слънчевия град и други по-малки поселища като Ески джумая (дн. Търговище), чието име в превод означава „стар пазар“. Съдът между двамата братовчеди - султани продължил дълго време. Неговият архив и до днес се пази в музея в Котел. Накрая било присъдено китните богати градове да се дадат на цариградския султан, защото ги бил завладял с меч и огън. Ядосан, че едно такова богатство се изплъзва изпод носа му, Герай заповядал на главорезите си: „Що чакате, бре! Вървете – колете, палете, бесете!“
Така от Върбица, по билото на Лиса планина и Предбалкана, накъм Велико Търново и Шумен, де що имало планина и село всичко било опожарено, сринато до основи, превърнато на сол, на пепел... Затова цялата местност „Тозлук“ е наречена „Пепелище“, „Сламник“ или „Солище“.
Бежанците от богатия град Бяла черква за една нощ минават Балкана и основават по-малко градче със същото име – това, описано в „Под игото“ на Иван Вазов.
Хората от китния Ябълков град за една нощ успели за заровят в земята църквата си, която изцяло била изградена от злато и скъпоценни камъни – за да не я ограбят и осквернят алчните за грабежи и лесна плячка агаряни, а отгоре й засели кукуруз.
При едно такова бастисване на Ески джумая, както и на Омуртаг, които се намирали на границата между Герловото и Тозлука, били посечени родителите на двама братя близнаци. Единият, колкото и да го търсели съседи и роднини, станало ясно, че е отвлечен от турци и заведен на пазарите в Анадола. А другият брат бил отведен с един керван и оставен в български манастир около Велико Търново.
Драмата на братята близнаци
Минало време, вече запопен, единият брат Петър закопнял за родното си място и се завърнал в него, за да живее и служи в църквата. Тогава Ески джумая се намирал в местността Първи долап (където днес е управлението на КАТ). Там имало големи зеленчукови градини, а по реката изобилствало от долапи за напояване. От тях стопаните вадели вода с помощта на допитък, който се въртял в кръг.
Попът чул, че тук, около Кованлък („Пчелина“), един имам ще гради голяма каменна чешма, за да му прости Господ сторените от него грехове покрай този хаир.
Поп Петър не спирал нито денем, нито нощем да се моли брат му Павел да е жив и да се съберат отново. Една сутрин той подранил край градежа на чешмата, като се надявал там да срещне имама. Така и станало. Появил се той и започнал да пренася камъни за градежа, за да са по-близко до майсторите. Наоколо още нямало жива душа и попът излязъл от прикритието си и застанал срещу имама лице в лице. Но сякаш някой бил сложил огледало насреща му. Двамата близнаци, които си приличали като две капки вода, веднага се разпознали. Поп Петър протегнал ръка да прегърне брата си, но Павел го възпрял с думите:
Спри се, папаз! Сам знаеш, дето е писано, че не са братя и сестри, тия, дето имат една кръв, а тези с една вяра“. „А ти отказваш ли се от вярата на твоя род, майка и баща, от брата си, заради поганската вяра на насилника? И що ти даде твоя Бог – сигурно не знаеш броя на жълтиците си и живееш в богати сараи?” – рекъл му попът. А имамът отвърнал: „Тури чалма на главата и махни тази черна и грозна капа, та ела бял симид да ядеш с брата си; голям човек да станеш, уважение да видиш и ти! Ако ли не, пази се да не те срещна втори път! Аз резил няма да стана заради теб и нека никой не знае, дето сме братя“!
Така двамата се разделили, огорчени един от друг.
Растял градежът на чешмата. Тя станала от хубава, по-хубава, гиздава като девойка. Пет чучура запяли над големите каменни корита, които преливали едно в друго. Имамът прочел молитва, та който пътник мине покрай нея, да пие и да го благославя за стореното добро и Господ да опрости греховете му.
Клетви и ридания вместо благословия
Но минала неделя, втора, минал месец, но вместо благословия, имамът чул клетви, плач и ридания. Който се отбиел край чешмата му и отпивал от водата й, веднага се сгромолясвал край нея или пък докато се дотътри до дома си. Уморените, запотени и сгорещени от работата си и дългия път пътници били пресичани от ледено студената вода, що течала от чучурите. Опустяла чешмата и покрай нея не се вясвала вече ни една живинка...
Отново зашепнал молитви имамът, сторил курбан на мястото, но нищо не се променило. Една сутрин го намерили обесен на върбата, дето растяла до чешмата. В това време край нея минал поп Петър и като видял брат си да виси на дървото, свалил го и го погребал наблизо, като сам изкопал през сълзи гроба му. После седнал да си почине и му се сторило, че върбата се покланя над коритото, сякаш че прави темане. Скочил на крака българинът и с няколко замаха на секирата си отсякъл дървото. От клоните му се изплъзнала една змия и понечила да се хвърли върху него, но се скрила в близкия храсталак...
„Лошият човек и добро да стори, пак на зло ще излезе работата му. Не пожела да се покаеш, брате. Как Бог да благослови труда на ръцете ти“ – промълвил поп Петър и отминал по пътя си без повече да се обърне и погледне назад.
Минали години. Умрял и попът. Но чешмата продължила да тече. Отново край нея взели да спират дървари, орачи, пастири и керванджии. С времето клетвата изгубила силата си и студената вода вече не убивала както някога. Но останал споменът за непростените грехове на оня, който се отказал от своя род, от своя брат и от вярата на майка си...
В наши дни чешмата е преименувана на Момина чешма. До нея се извисява статуя на мома, държаща стомна за вода. Но местните стари хора все още помнят легендата за Имамова чешма, както и за силата й да убива. От нейната вода и сега зъбите изтръпват от студ, а подложиш ли ръка под чучура, не можеш дълго да изтраеш.
