Тежко, тъжно, безнадеждно. Като че ли тези три думи са най-подходящи за състоянието на зрителя след финалните надписи на „N1”. Наистина, ако си падате най-вече по сълзливи мелодрами, реализмът в този филм ще ви дойде доста в повече. Но при всички случаи ще го харесате. Дори и само заради това, че е още една българска лента, в която артистите не декламират и не шепнат.
Под нея сто подписът на младия Атанас Христосков, който едва ли сте чували, ако не сте заклет телевизионен маниак. Освен десетината късометражни и документални филми, които е произвел, е бил режисьор на предаването „Господари на ефира”. Освен зад камерата, той се разпорежда и със сценария, в който му партнира Явор Михайлов. Най-общо става въпрос за ученическо насилие. За реакцията на подрастващите на целия идиотизъм на обществения живот у нас.
Показана брутално, истински и, както вече казахме, без високопарни диалози, а с езика на улицата. Защото, колкото и да сте потресени, докато гледате, децата говорят точно така. Възрастните също.
Самият Явор Михайлов е вплел в сценария случки от битието си на ученик в Националната гимназия за древни езици и култури, когато тя е съжителствала в една сграда с друго, „обикновено” софийско училище и тогава между двете школа е царяло люто напрежение, ескалирало в няколко побоя.
Но самият сценарист признава в интервюта, че това са само случаи, на които той и Христосков са стъпвали, за да развият идеята за насилието в съвременното българско училище.
Такава, каквато гледаме и слушаме от нощните новини, каквато можете да откриете във вече стотици клипове, публикувани в интернет страниците за видеообмен.
Средношколци, залели с фекалии съученичка. Петокласници бият учителката по математика. Съученици пребиват трето момче от класа, момичета се млатят заради момче...
Списъкът си продължете сами.
В „Номер едно”, няма да повярвате, Ивайло Захариев си е точно на мястото. Може би, защото играе нещо, близо до самата му същност, а не се мъчи в ролята си на полицай под прикритие в едноименния телевизионен сериал.
Добра дума трябва да кажем и за кастинга на участниците. Не само Захариев, а всеки си е на мястото.
Филип Аврамов – традиционно добър, когато не играе в тъпи сериали с претенции за „ситуационна комедия” („Домашен арест”), Николай Станоев, когото пък не си представяте по друг начин, освен в „смешни роли”, Иво Аръков, направил отличен дебют в „Кецове”, много добро, съвсем епизодично включване на Максим Генчев като бащата на „Изтрещелия”...
За изключително автентичната обстановка в училище и извън него помага и играта на обикновени ученици, деца от столичните училища, които пред камерата просто играят себе си и им е изключително трудно да позират.
Пиянство, секс, разюздани купони, свирепи побоища, всичко това е в големи дози в „N1”. А ако мислите, че неговите създатели „пресоляват манджата”, бързо си припомнете новините, за които стана въпрос няколко реда по-горе.
Възпитаници на „елитна” гимназия раняват тежко двама от „обикновените” ученици от друго училище, с което са под един покрив. В отговор приятели на „Малката гравитация” и „Голямата гравитация” (пострадалите) пребиват „тузарчетата” в час по физическо.
Те пък почти убиват братчето на Алекс (Ивайло Захариев) и така се стига през низ от брутални изпълнения до мрачния и грозен край. През цялото време учителят по литература Стефан се опитва да събуди у озверелите деца интерес към нещо друго, освен към побоищата и нихилизма, но самият той живее с тежките си проблеми (сцената, в която пие ракия с компот и накрая изсипва алкохола в буркана просто разтърсва).
Чест прави на режисьора Христосков, че е оставил толкова отворен край, като възможност за киноманите да го тълкуват както го усещат: в края на краищата, кой кого убива.
А.Т.И.Л.А, „Бичето” и други
Напълно е възможно рапмузиката да ви се стори малко изкуствена, но наистина съвременните ученици не си падат по красотите на класическия хардрок, а именно по циничните хип-хоп рими, които се явяват химните на днешния български живот.
„N1” е истината. И ако тя наистина е досущ такава, напълно ще разберете репликата от филма на директора: „Мислехме, че сме стигнали дъното. Не, не е така! Нашите ученици поставят нови стандарти за дъно!”
