Пазачите на маяците са последните мохикани на корабоплаването
Автор: Габриела Витанова Снимки: Авторът
На 75 километра от Бургас, на ръба на Стара планина, където безбрежното море и хоризонтът се сливат, почти като крушенци живеят една шепа хора. Далеч от цивилизацията, на нос Емине – условна граница между Северното и Южното Черноморие и най-източна точка на Стара планина, върху почти 60-70-метров отвесен бряг, се намира домът на пазачите на морския фар.
Във времето, когато съвременните плавателни средства са оборудвани с модерни джипиес системи, които определят местоположението с точност до няколко метра, фараджиите са се превърнали в последните мохикани на мореплаването. На Емине те са петима.
За да улеснят пребиваването си, като истински сървайвъри с подръчни средства са си направили и стопанство. В него щъкат десетина щастливи кокошки и два петела, а зад огражденията патрулира кучето Ема. Четириногото е на щат в съседното военно формирование, но отскача до фара, за да нагледа стопанството. В двора има и градинка, но заради каменистата почва в нея виреят само смокиня и бадеми.
Фараджиите са си създали в базата почти домашен уют. Съпругата на единия от тях ушила пердета, друг донесъл част от мебелировката, купили си и телевизор. Имат си тостер и микровълнова, осигурени от профсъюза, както и две печки – на едната обаче работят само котлоните, на другата – фурната. „Готвим си сами кой каквото може”, споделят пазачите на фара.
Преди години, когато съседното поделение функционирало, се хранили в кухнята на военната база, а готвач приготвял вкусни ястия. Сега кухнята вече не съществува. „Станал съм специалист. Мога да готвя два вида картофи „по специална рецепта – едните се пържат в олио, а другите се варят във вода” – с чувство за хумор описва кулинарните си умения Борис Апостолов. Той е най-старият пазач на фарове в България.
Когато е на вахта, следи за нормалната работа и правилното излъчване на маяка, почиства стъклените му повърхности и контролира допълнителните съоръжения. Иначе в „цивилния живот” се явява кметски наместник на намиращото се в съседство село Емона. Ангелов е поел и функциите на пощальон, занимава се и с плащането на сметките, раздава пенсии, а след това се отправя към 28-те стъпала на високата 65 метра над морското равнище кула на морския фар.
Макар мнозина да придават романтичен облик на професията, а въображението им да се рее сред вълни, русалки и пирати, занаятът не е за всеки. Той е противопоказен за любители на канцеларската работа, привикнали на насладите на офиси с климатик, безкрайни обедни почивки и строго фиксирано работно време.
Условията са трудни, заплата – малко над 400 лева. А отговорността е голяма – в ръцете на фараджиите е навигацията на плавателните съдове и спасението, което светлината на фара дава в морето на морски вълци. Не бива да се пропуска и почти отшелническият начин на живот в това кътче, откъснато от света. Пък и често се налага фаропазачите да се справят с нелеките ситуации, причинявани редовно от капризите на времето. Все неща, които някак са екстремно чужди на градския тип човек.
Това е работа за здраво стъпили на земята мъже, които няма да се разтреперят пред рискови ситуации и сътресения.
В миналото, през 80-те години пазач на фара тук е била и жена. „Тя няколко пъти печели титлата за най-хармонично тяло. Призът винаги се присъждаше на нея, понеже беше единствената жена” – шегуват се фараджиите. Дамата останала там няколко години. После се омъжила и заминала. Оттогава на фара в Емине работят само мъже.
„През лятото се редуваме на 12-часови смени, през зимата дежурствата са по 24 часа. Когато снегът затрупа пътя, вахтата може да продължи седмица, дори десет дни. Изход няма. Да си тръгнеш и да се прибереш при семейството е невъзможно.
По суша не може.
По въздух и море? Абсурд. Стоиш и чакаш. Но се свиква” – споделя Борис Апостолов.
Днес той е 64-годишен. На 17 август т. г. са се навършили точно 43 години, откакто е постъпил като пазач на фара. „От поделението ми обещаха като навърша сто години да ме пенсионират” – подхвърля на шега той. Впрочем селото Емона, където е роден, е известно със своите дълголетници, така че думите му звучат доста правдиво.
„Не искам да съм администратор, не искам да работя зад бюро. Аз съм свободна натура, искам да вървя, да ходя из гората с пушката на рамо и да съм на фара” – категоричен е фараджията.
Започнал работа на нос Емине веднага след като се уволнил от казармата. Тогава по длъжностна характеристика се водел радист.
Това са специалисти, които с радиопредавателна станция излъчват сигнали по морзовата азбука за навигация на корабите. В миналото в тази система са били включени 6 радиомаяка – на остров Змейни – в Украйна, Свети Георги и Констанца в Румъния, а у нас – Калиакра, Емине и Маслен нос. Сега радиомаякът на нос Емине е извън строя, а за ориентир се използва само фарът.
Всеки фар си има своята характеристика, която го отличава от всички останали. На Емине в тъмната част от денонощието проблясващата светлина на маяка е с периодичност шест секунди - секунда и половина светлина, последвана от четири секунди и половина мрак.
Сигналната светлина от нос Емине се вижда на двадесет мили. Тукашният фар е устоял дори на голямото земетресение през 1977 г., когато тънката ивица земя, върху която е разположен, се разтресла.
Борис Апостолов споделя, че тогава не е имал време да се уплаши, бил изцяло погълнат от мисълта как да удържи техниката, за която отговаря.
В цялата си история от откриването преди 133 години съоръжението е спирало
работа само веднъж за денонощие. Това става преди 20 години. Тогава заради снега 16-метровият кабел, който го захранва, се обледенил. Силната буря го разкъсала и, слава Богу, по това време в района не е имало плавателни съдове. След ден аварията била отстранена.
Сега, ако прекъсне токът, директно се преминава на агрегат. Фарът може и да спре да излъчва светлина, ако изгори хилядаватовата лампа, с която е оборудван. Фаропазачите гледат винаги да имат под ръка „резервна крушка“, за да се гарантира безпроблемното функциониране на съоръжението и безопасното корабоплаване.
„За година сменяме 5-6 такива крушки. Подобни осветителни тела не се произвеждат у нас. Внасяхме ги от Съветския съюз. Сега ситуацията е малко по-сложна. Снабдяването е трудно. Търсим връзки в чужбина” – пояснява мичман Евгений Аладжов от Хидрографски район- Бургас, който отговаря за поддръжката на петте фара в региона – от нос Кочан, намиращ се малко над Обзор, до Резово.
Когато преди няколко години еврочиновниците спуснали забраната за употреба на крушки с нажежаеми жички, едва ли са помислили за българските фараджии. И понеже осигуряването им е проблемно, мичманът намерил алтернативно решение – енергоспестяващи соларни лампи, които функционират чрез използване на слънчевата светлина.
Дотогава той е светел с акумулаторни батерии и крушка от 12 волта. Тя е направена със светлодиоди и със слънчеви панели, които я захранват с електричество. И ако в миналото навигационният знак е бил с видимост 6 морски мили, новата сигнална лампа е с видимост 10 морски мили.
Впрочем според мнозина изследователи, на остров Свети Иван се е намирал и първият фар по нашите земи, датиран от ІІ-ІІІ век. Представлявал статуя на бог Аполон, протегнал ръка, държащ в дланта си огън, който бил използван за ориентир от древните мореплаватели.
