В населеното място българите са почти изчезнали, а малцинството отдавна се е превърнало в мнозинство
Автор: Пламен Николов
Движим се по главния път от морето за Силистра – древна пътна артерия, пресичаща добруджанската степ. От двете страни са се ширнали плодородните поля на българската житница, освободени вече от товара на изобилния и тази година плод, въпреки лошите метеорологични условия. Благодатната земя и тази година се отблагодари на стопаните си, на които вече предстои зимната почивка и посрещането на предстоящите празници.
Бързо стигаме целта на пътуването си – добричкото село Воднянци. То се е пръснало край самия главен път, свързващ двата най-големи града в Южна Добруджа. Селото е с приветлив външен вид, улиците, градинките, бордюрите и инфраструктурата е в много добро състояние. Дворовете са грижовно спретнати от стопаните си. Заслугата за това е и на общината в Добрич, която според възможностите си заделя средства за неотложни ремонти. Още с първите разменени реплики със срещнатите в центъра жители на Воднянци разбираме, че шестте чешми – истинско богатство за безводна Добруджа – особено в миналото, са гордостта на това село. На тях то дължи и името си.
Изключително оскъдни са данните за историята на населеното място. Знае се, че старото му име е Мързък. Етимологията на това название е истинска загадка. Турският език уж е майчин за повечето местни жители и те са категорични, че такава дума няма. От бабите и дядовците си са чували, че това вероятно е прякор на богат турски големец, който имал чифлик по тия места.
Селището е възникнало във вековете на турското робство. В миналото е било от другата страна на пътя за Силистра. Наложило се да го преместят, за да е по-близо до изворите с безценната за Добруджа вода. Населението е било изцяло мюсюлманско. Никой не може да каже кога по тия места се заселват българи – вероятно това се е случило в годините непосредствено преди и след Освобождението. Сигурно е, че в началото на миналия век във Воднянци вече е имало и много българи. За съжаление, наследниците на първите български заселници във Воднянци отдавна са напуснали селото и днес то е едно от циганизиращите се населени места в Добруджа.
А в миналото се е славело с будните си жители. Местните българи достойно изпълняват дълга си към Отечеството, взимайки участие и давайки жертви във войните за национално обединение. В Балканската война, на 17 октомври 1912 г. край лозенградското село Караагач загива редник Димитър Иванов Димитров от 31-ви пехотен полк. Двама местни жители умират в полева болница – от заболяване или от раните си, получени на бойното поле. Редник Коста Тодоров (6-и пехотен Добрички полк полк) оставя костите с в с. Субатчою, близо до позицията на Чаталджа, а редник Стоян Иванов издъхва в болницата в с. Черкезкьой, североизточно от Чорлу.
В Първата световна война, на 30 август 1917 г. при връх Хума в Македония загива редник Боню Йовчев Бонев от 8-ми пехотен полк. С орден за храброст през Първата световна война са наградени двама жители на Воднянци – редник Руси Желев Проданов от 8-ми пехотен полк и редник Христо Димитров Георгиев, доброволец от 4-ти маршеви полк, сочи справката, подготвена от уредника на Военното гробище музей в Добрич Радослав Симеонов.
След възвръщането на Южна Добруджа към България във Воднянци идват 4-5 фамилии на преселници от севернодобруджанското село Чинели (близо до Бабадаг). 73-годишният бай Халил си спомня, че като дете ходил на училище заедно с връстниците си – българи.
В средата на миналия век българите във Воднянци вече са преобладаващият етнос.
В следващите десетилетия обаче – най-вече след сформирането на аграрно-промишлените комплекси, които ограничили възможностите за препитание, започва масово изселване към Добрич, Аксаково и Варна. Днес във Воднянци са останали 4-5 български семейства.
Родом от Воднянци е и бившият първи секретар на Окръжния комитет на БКП Димитър Димитров. Той е от бедно семейство – баба му и дядо му живеели в малка къща до една от чешмите. Днес мястото е превърнато в зеленчукова градина. Родителите на Димитър Димитров били будни хора, разпространявали социалистическите идеи сред съселяните си и след 9 септември естествено получили статут на активни борци. Това помогнало и за израстването в партийната номенклатурна йерархия на сина им. На неговото родно място се е гледало изключително благосклонно в годините на комунистическия режим.
Властта тогава не се е скъпяла на средства за улици, обществени сгради, ремонт на чешмите и поставяне на каменна настилка край тях, за да не газят хората в кал до колене, когато пълнят тубите за домакинството или поят животните.
Основна движеща сила в съграждането на селото тогава бил Иван Димов – дългогодишен кмет на Воднянци. Той е бил един от инициаторите за изграждането на Бостан чешма. По времето на неговото кметуване е построена и читалищната сграда, където днес се помещава кметството. Читалището „Добри Чинтулов” продължава да съществува, но дейността му е сведена до минимум.
Училищното дело във Воднянци датира вероятно още от началото на миналия век. В продължение на десетилетия тук е функционирало начално школо, което носило името на видния възрожденец Добри Чинтулов. Йорданка Димова – съпруга на кмета Иван Димов, е била директорка на учебното заведение. Школото е закрито през 60-те години, когато започва обезлюдяването на селото, разказва Лъчезар Димов – син на Иван и Йорданка Димови. И добавя, че родът на дядо му се е преселил тук от Тулчанско години преди подписването на Крайовската спогодба.
Отиваме до Бостан чешма. Водата й действително е с добри вкусови качества. Макар и да е загубила значението си от миналото, днес тя се ползва за поливане (тук е добре развито зеленчукопроизводството, б.а.) и поене на животните. Спонтанно възниква идеята, че поставянето тук на една плоча с имената на загиналите във войните ще е достоен знак на почит към героите, дали живота си за България.
Другите чешми във Воднянци също имат имена – Далак, за чиято вода се смята, че помага за стомашни болежки, Татарската, Рамазан, Съртма (от турската дума за треска – заради студената й вода, от която може да те втресе, ако пиеш уморен, б. а.).
Край селото се простира гъста гора, известна като Базауртската. На няколко километра от тук се издигат отвесни скали, в които могат да се видят две големи вдлъбнатини. Местните предполагат, че това са древни скални обиталища. Исторически доказателства в подкрепа на тази легенда обаче липсват.
През 60-те и 70-те години на миналия век във Воднянци са живели около 700 души. Половината от тях са се изселили в Турция по време на т. нар. “Голяма екскурзия”. Днес Воднянци има около 380 жители. В селото функционира и детска градина, която се посещава от 15-20 малчугани. Забавачницата е уредена в бившата училищна сграда.
Безработицата и липсата на препитание са основен проблем в селото.
Неколцина са успели да намерят постоянна работа в „Клас олио” в Карапелит. Други пък разчитат на сезонните работни места в селското стопанство и строителството. Обектите обаче са все по-малко и припечеленото през лятото не стига за изхранване на семействата през зимните месеци. Затова и някои предпочитат гурбета в чужбина.
Перспективи за развитие на селото не се виждат – Воднянци е поредното добруджанско селище, в което българите са почти изчезнали, а малцинството отдавна се е превърнало в мнозинство...
Здравейте,
Много приятно четиво :) Искам да ви споделя малко информация за името Мързък и по точно Мързъци. Това е фамилно име на хората създали селото. Дошли са от беломорска тракия след изгонването на българите. Това е и фамилията от страна на баба ми, която е техен потомък. Към момента се опитвам да събера колкото мога повече информация за тях и ако случайно попаднете на такава ще се радвам да я споделите.
