Недейте! Нека не се залъгваме на всеки 31 декември, че новата година ще бъде по-хубава, по-спокойна, по-честита, по-богата, по-чиста и по-успешна. Защото нищо от това няма да се случи.
Защото тези неща не стават с магическа пръчка, а зависят само и единствено от нас. Не от световния еврейски заговор, целящ да унищожи свръхинтелигентния ни и затова нарочно държан в мизерия народ.
Не от Европейския съюз, който умира от страх да не се разработим, та да засенчим онези калпазани германците, та затуй ни слага невъзможни пречки пред мерака ни да влезем в пустия Шенген.
Не от злата империя Русия, която винаги ни е виждала я като „Задунайская губерния“, я като шестнадцатая республика“. От нас си.
Живея в хубав квартал. Трети е по харесване, след идеалния и широкия център на града. Защото граничи с Морската градина, защото плажът е на 5 минути пеш от всяка негова точка или може би защото носи красивото име „Лазур“ (преди се казваше „Толбухин“ и на една автобусна спирка в него се кипреше бюст-паметник на съветския маршал).
Сами разбирате, че като за такова място цените на жилищата са доста сериозни, в сравнение с останалите панелни гета, преди 50 години наречени за благозвучие „жилищни комплекси“ (Боже как се връзва с „животновъдни комплекси“).
През последните години се появиха и много хубави кооперации, та ако затворите мислено очи, можете да си представите, че живеете някъде из много Западна Европа. Обаче горното условие е задължително (това, за затворените очи). Защото ако мечтаете с отворени, няма как да избегнете отвратителните гледки на местата за контейнери за отпадъци.
Сметоизвозването в моя град работи добре, всяка сутрин до нас разполагат три кофи. От тези, новите, чийто капак се отваря и затваря с педал. Антимиризливата идея на конструктори и обслужващи обаче се радва на пълно презрение от моите съкварталци.
Веднага, още на първото посещение на контейнера, те отмятат назад капака и го оставят така. За да е по-лесно, макар че нищо трудно няма в настъпването на педала, изхвърлянето и пускането му.
Затварям с бяс и затръшване капаците винаги, когато се допра до тях. Няма да повярвате, веднъж чух от комшия укор за това, което правя. Тънкият народопсихолог ме разби с аргумента, че ако са отворени, „хората по-лесно ще хвърлят вътре, пък сега като блъскаш и затваряш, ще си изхвърлят боклука до казана, не в него. А и що да затваряш, като мангалът с колелото минава на 15 минути и ги оставя отворени. Пък и котенцата от махалата откъде ще ядат…“
Ура за гражданите на най-лъскавия комплекс в Бургас! Ура за новите граждани на България, които от 2007 година насам с гордост се наричат „европейци“. И имат претенции да бъдат уважавани като такива. Да имат същите права като европейците и да получават колкото тях.
Аз съм абсолютно убеден, че това се случва не само в нашата махала и не само в нашия град. И помня как на писаници като тази в единствения хумористичен вестник навремето се казваше „дребнотемие“.
Та тогава се строеше „развитият социализъм“, с посока вече към комунизма, така казваха отговорните политически и обществени фактори. Кой ще се занимава с тъпата и елементарна тема, че боклукът овонява мястото, където живеем и децата за цял живот научават, че е напълно нормално под прозореца на дома ти да смърди. И в смрадта да се ровят озверели кучета, котки и черни хора, каращи велосипеди със завързана пластмасова касетка на мястото на задния багажник.
Традициите са важно нещо, казват англичаните. И си ги спазват. Ние, бетер англичани, също си спазваме нашите – преди 50 години, по времето на развития соц, боклуците се хвърляха до кофата, сега, след 50, докато щастливо изживяваме пазарния капитализъм, пак така.
Кой каза нещо за развитие на общественото съзнание? От което най-вече зависело материалното развитие и добруване на социума? Купешки думи на запенен човек, който се занимава с глупости като боклука, нали?
А не напише едно-две неща за открит разчленен труп на бебе в този боклук. За тежкия живот на социалната група, от която произлизат работниците, събиращи този боклук. За расовата дискриминация и езика на омразата към тях. За трудния процес на тяхната интеграция в обществото. За бисерите по омазнените страници на хитови вестници, с които са завити хранителните останки в боклука.
Сещате се: „Изрод изнасили и закла баба си“… „Беба* наду цици, вкара силикон“… „Цял град трепери от Малкото Паве**”… „Българите – най-бедни, най-болни и най-отчаяни в Европа“… Ето такива неща се харчат днес.
Ето това ще заинтригува младата майка, която срещнах преди вече 7-8 години (любим случай, простете ако се повтарям). Преди осем сутринта бързах за работа, а тя пред мен буташе количка с едната ръка. С другата закусваше баничка. Докато се разминавахме, я дояде и остави мазната хартия да падне на земята.
На ухиления ми въпрос „Е, няма ли да си вдигнете книжката?“ презрително отвърна „Ко искаш, бе, педерас?“ Затова, дайте да сме честни и да не си обещаваме с пиянска целувка на всеки 31 декември, че от утре изведнъж и рязко се променяме. Защото това е лъжа.
Но пък, ако ви върши работа…
*
Името е произволно. Става въпрос за творците-дами, известни у нас само с по едно име.
**
Прякорът е произволен. Със същия успех градът може да трепери от Големия Нерез, примерно. Или Малкото Канго.
