Така стана, че напоследък се влача по болници и в края на месеца трябва да постъпя отново за операция. Сигурно на доста от вас се е случвало, а на тези, на които не – от здраве да не се отървете и Господ да ви пази!
Та по повод на тези ми патила си припомних една от най-силните черти на нашенската народопсихология – благата увереност, че ако има нещо лошо да се случи, то непременно ще дойде. На нашата глава и никому другиго. Отговорих си и на един въпрос, който си задавам от средношколско време – защо, аджеба, законите на Мърфи са толкова популярни у нас. Още тогава, по време на „развития социализъм” беше адски модно, когато някой си изпусне филията, всички наоколо да изкрещят с доволна радост – „Ааа, винаги пада с намазаната страна, нали знаеш законите на Мърфи?!”.
На светлинни години от оксфордското възпитание с продавача в плод-зеленчука обсъдихме подробно защо съм се изкривил като скоба и едва се движа, честотата на болките и какви хапове пия. Това, че и останалите три дами на опашката също са вече подробно запознати с моята епикриза, предполагам, че не трябва и да ви споменавам.
Човекът зад щанда имаше силата на гласа и тембъра на нашия батареен от казармата, когото чувахме от другия баир без помощта на радиостанция. Към края на занимателния ни медицински разговор моят събеседник горчиво се усмихна „Абе, операция... Не знайш какво ще стане?! Сакат се остава за цял живот, ей!”.
На отчаяните ми напъни, че доцентът, който ще ме оперира, изключва всякаква възможност за неуспех, обеща, че на третия ден ще бъда изписан, а след месец болнични ще се занимавам с каквото си искам, зарзавадчията отсреща остана непреклонен: „Абе, безкръвна! Знаем ги тез безкръвни операции. Тука да не е Америка? Или Германия. Като леля ми – 9000 лева даде и са влачи една-две години после. Не знам, ти си знайш най-добре, де, ма след това да няма „Ох, вярно, че ми каза!” На раздяла му отговорих, че със същия ентусиазъм можеше да ми пожелае да умра на операционната маса. Обиди се, че съм се бил засегнал.
После обаче ми дойдоха други мисли. Та аз нямам никакво право да искам различно държание от горд потомък на люде, сътворили брилянтната поговорка „Много хубаво не е на хубаво”. Използвали сте я поне веднъж в живота си, признайте! Аз да.
Ето как класическото родно черногледство не се е пречупило дори от постулатите на научния марксизъм, който вилня четири десетилетия по тази земя. Оня, за количествените натрупвания, които водели до качествени изменения.
Комунизмът не успя да пребори тази незаличима народна мъдрост, но пък обогати нашия мироглед с други, собствени. Какво ще кажете за „Потен вода да пиеш, дано!”, в която субектът пожелава на обекта може би най-грозното преживяване на социалистическия човек – да работи. И да се изпоти от това усилие. Или „Кьорав на Петолъчката карамфили да продаваш!” Моля ви, нека тук се въздържа от коментар.
Приятел ми е разказвал, че като малки с неговия брат обичали да се крият зад печката и да се кискат. Детска им работа, какъв разум и последователност да искаш от тях. А майка им ужасено повтаряла: „Много са смеете! Нещо лошо ще стане, нещо много лошо!”.
Почти четиридесет години след тези събития около смеха зад печката, въпросната дама се разболя наистина много тежко. Синовете й преместиха планини, не я оставиха да стъпва по земята, раздадоха се докрай. И тя се излекува. Но един ден телефонът на приятеля звънна и след по-малко от минутка разговор видях как лицето му потъмня като буреносен облак и изхвръкна от стаята без да ми каже нищо.
Познайте! Майка му се събудила с пристъп на паника, ей така, без нищо. Решила, че я боли главата и отново „туморът се активизирал”. Та, позвънила на своя син – мой приятел, да го осведоми че „този път е сериозно, мама”.
Но имала още глава да пати. По време на последвалия разговор, на нормалния си въпрос „Защо така реши?” се наложило да чуе втрещяващото обяснение на разумен възрастен човек: „Ами, предния път много леко се отървах”.
Ще ви разкажа още една случка. Играехме карти на плажа в Бургас с друг мой приятел и неговия братовчед. Духна вятър и пренесе десятка спатия на десетина метра от нас. Зад солницитe пясъкът е черен и когато се нагрее през лятото, е непоносимо горещ. Братовчедът Иван обаче, без да мисли, тръгна импулсивно да гони картата. На виковете му от ужасния горещ пясък, аз и моят приятел се спукахме от смях, гарниран с „Оха, охаа, кеф, нали?” и „Ууу, блазе ти!”. Вече не помня кой от двамата благопожелателно предположи „Еех, сега и някой неугасен фас да настъпиш!” А най-интересно и любопитно беше, че Иван също се смееше доволно.
Знаете ли какво е „паравербален негативизъм”? Ние сме му царе, убеден съм! Това е, когато тичаш след автобус и някой се обажда: „Ще го хванеш, ще го хванеш, да, да!”. Ловите риба, а кофичката ви все още е празна. Минава кибик и влиза във ведър разговор: „Как е, наборе, кълве ли? Уу, като гледам, така, направо си я скъсал!” Ето такива неща...
Когато някъде, някой започва да върши нещо, обикновено около него му дават кураж и предричат успех на начинанието. Когато тук някой се захване с нещо, около него ехти жизнеутвърждаващото: „Абе, Иване... вършиш я, тази работа, не че не я вършиш, ама...
Бе, взе си беля на главата с туй нещо, няма да стане, я се откажи“! Следва изброяване на доказателствата за провал – като него са стотици, не е компетентен за това, което върши, „нали знаеш, всеки ше гледа да ти прави мръсно”, нямаш приятел депутат или поне някой в местната власт...
Още когато бях втори курс в средното училище, реших, че искам да стана режисьор. Намерих си нужната литература за подготвителен изпит и две (2) години преди кандидатстудентския изпит се захванах да чета и да се готвя. По-големият ми братовчед каза, че от това нищо няма да излезе, защото вуйчо ми не се казва Георги Калоянчев.
Вярно, не излезе.
А аз въобще нямам вуйчо.
