Преди век е извършена масова екзекуция на представители на фамилията Романови. Има ли все пак оцелели
Автор: Благой Емануилов
Преди малко повече от година Русия и светът отбелязаха стогодишнината от разстрела на цар Николай ІІ и семейството му. Но и след век това събитие остава неизяснено докрай – както за цялото царско семейство, така и за отделни негови членове.
През годините например непрекъснато се появяват писания, че престолонаследникът Алексей е видян тук и там из руската страна. Дори историкът Сергей Желенков твърдеше, че след смъртта на Сталин той „бил издигнат за министър-председател на Съветския съюз“ под името Алексей Косигин!
Смятам, че тази драма е вечен повод за полемика за съдбата на руското царско семейство. Аз също имам хипотеза по въпроса и съм издал две книги в нейна защита. За целта посочвам доказателствата, на които тя се основава и които от историческа гледна точка са напълно достоверни.
Масово се пише и говори, че последният руски цар е Николай ІІ. От юридическа гледна точка обаче не е така, тъй като това твърдение влиза в противоречие с указ на Петър І Велики, издаден през 1721 г. С него той обявява Русия за империя, себе си – за първи император всерусийски, както и постановява, че владетелят сам избира своя заместник, който следва да е лице от императорската фамилия.
Първа този указ прилага Екатерина І, която завещава престола на своя внук Петър. След смъртта й той се качва на трона като Петър ІІ.
Втори път това става при Елизабета Петровна, която определя за свой заместник сина на сестра си Ана – своя племенник Петър, станал император Петър ІІІ.
Александър І е третият руски владетел, който ползва указа на Петър І. Още приживе той определя за свой заместник по-малкия си брат Николай, възкачил се на трона като Николай І.
И последният, възползвал се от разпоредбите на въпросния указ, е император Николай ІІ. На 2 март 1917 г. в 15 ч. в Псков, в щаба на командващия северния фронт ген. Рузски Николай ІІ заявява: „Реших да се откажа от престола в полза на своя син Алексей“. И подписва указ със следния текст: „Отказвам се от престола в полза на сина си“.
Вярно е, че късно вечерта същия ден в града стават някои събития и Николай ІІ прави нов отказ в полза на брат си Михаил. Но това не е последното му решение.
На 3 март с. г. към 20 ч. императорът е в Главната квартира на Генералния щаб на руската армия в Могильов, където предава на началник-щаба ген. Алексеев телеграма с молба да я предаде в Петроград. Текстът й отново гласи: „Отказвам се от престола в полза на своя син Алексей“. Генералът обаче така и не изпраща телеграмата и когато в края на май напуска Генералния щаб, я предава на ген. Антон Деникин. Той, от своя страна, я съхранява в секретния пакет на щаба.
Така става ясно, че последната воля на Николай ІІ е, че той се отказва от престола в полза на наследника си. И от този момент нататък върховната власт в Русия вече е в неговите ръце.
Това, че към тази дата Алексей е малолетен, е без значение. До навършване на пълнолетието му върховната власт ще бъде в ръцете на неговата майка Александра Фьодоровна като негов регент. Без значение е това, че не е извършена коронацията му – това не е юридически, а ритуален акт. Няма значение и че властта не е била упражнена от Алексей – за това попречват настъпилите известни на всички ни политически събития в Русия.
Затова де юре последният руски император е Алексей Николаевич Романов, който при нормални обстоятелства щеше да е Алексей ІІ.
Но какво става с него?! Съществуват доста доказателства за неговата съдба.
В началото на 1917 г. в Русия се случват сериозни политически събития. Враждебното отношение в обществото към монархията се засилва и разширява. На 27 февруари са арестувани царските министри и генерали, с което фактически монархическата институция е ликвидирана.
На тази дата е създадено републиканско правителство. Николай Романов и Александра Фьодоровна са наясно, че за руския цар и техен син Алексей става опасно и решават да го скрият. Както пише Марк Касвинов в книгата си „Двадесет и три стъпала надолу“, майката искала „да скрие сина си в някое безопасно скривалище, най-добре в немския фатерланд“.
Още по-ясни данни в тази насока ни дава швейцарецът Пиер Жиляр. Той пребивава в царското семейство като учител по френски език на децата на Николай ІІ. В книгата си, посветена на императорското семейство, чужденецът пише, че на 28 февруари 1917 г. сутринта срещнал в коридора Александра Фьодоровна, която му кимнала да го последва. Когато влезли в една зала, тя му подала току-що получена телеграма от Могильов, изпратена от съпруга й. И Жиляр прочел: „Утре съм при Вас. Заповядайте да се приготви всичко във връзка с отпътуването на Алексей“.
По-нататък авторът отбелязва, че царицата отдала заповедта, но изпаднала в тревожно състояние. Швейцарецът свидетелства, че на следващия ден – 1 март – Николай І така и не пристигнал и отпътуването на сина му не станало, защото революционерите били завзели железните пътища.
Интересни неща съобщава и Татяна Боткина – дъщеря на разстреляния заедно с царското семейство д-р Боткин. В своите мемоари тя съобщава, че е запитала един монархист от Тоболск защо нищо не са направили за спасението на царя и царската фамилия, на което той отвърнал: „Ние се организирахме да спасим Алексей Николаевич“.
Нови и още по-сериозни доказателства за това се появиха в по-ново време.
През юли 1953 г. шестнадесетгодишният ученик от Каварна Петър Христов Петров се лекувал в хирургичното отделение на болницата в Балчик. На съседното легло в болничната стая лежал опериран от херния руснак. Юношата запомнил името му – Петър Замяткин, както и това, че работел в Околийския промишлен комбинат в града като свинар.
Една вечер руснакът повикал българчето до леглото си и споделил съмненията си, че ще излезе от лечебното заведение жив и затова иска да му разкрие една тайна за руския цар, но момчето трябвало да я пази и да я разкрие чак когато порасне.
И Петър Петров мълчал цели 40 години. Докато през 1993 г. не прочел във вестниците, че при разкопаването на масовия царски гроб край Екатеринбург не са намерени останките от двете деца на цар Николай ІІ – Алексей и Анастасия. Тогава се сетил за разказа на руснака и описал чутото от него в писмо до в. „Дума“. Но то се появява през 1995 г. на страниците на един от юлските броеве на в. „Днес“, излизащ в Стара Загора.
Този текст ме накара да замина за Каварна, където на 24 август с.г. открих Петър Петров в лозето му край града. На сянка под беседката той ми преразказа чутото от съименника му Замяткин.
Преди революцията в Русия той работел в „Охраната“ – по-късно се установи, че така се наричала Тайната царска полиция. Когато през 1917 г. положението в страната се усложнило, бил повикан един ден при царя, където заварил военния министър и едно духовно лице. Свещеникът поискал от него да се закълне, че ще запази в пълна тайна това, което ще чуе и което ще направи. И след като дал клетва, Николай ІІ му възложил секретна мисия – да изведе от двореца двете му деца Алексей и Анастасия и да ги укрие в родния му уезд хутор (малко населено място, б.р.) близо до Одеса, където да чакат царски пратеник, когато нещата в Русия се оправят.
Замяткин заминал натам заедно със сестра си и царските деца – всички облечени като обикновени селяни – но когато пристигнали в малкото поселище, разбрал от вуйчо си, че болшевиките са убили родителите му и издирват и него да го разстрелят. Роднината му го посъветвал веднага да се качат на някой кораб от Одеса и да напуснат Русия.
Така и направили. На пристанището заварили голяма блъсканица. Някакъв сърбин им помогнал да се качат на един от корабите. И когато вече били на борда му, някой стрелял в Анастасия. Ако не било кученцето, което стискала до гърдите си, сигурно щяла да бъде убита.
В момента, когато морският съд потеглил, на пристанището пристигнала червена артилерия и започнала да го обстрелва. Замяткин дал подкуп на капитана да спре в турското пристанище Тагердак. Там настанили момичето в болница, където лечението й продължило дълго. През това време сърбинът, който помогнал в Одеса бежанците да се качат на кораба, отвлякъл сестрата на царския пратеник.
След време той научил, че тя се намира в Белград и след изписването на Анастасия от лечебницата решили да тръгнат натам. При преминаването на границата от Турция за България косите на царската дъщеря били отрязани, а самата тя била облечена като войник.
Така стигнали без проблеми до София, но там пък се разболял Алексей. В болницата срещнали един българин от Казанлък, който им предложил да тръгнат с него и да се настанят в една празна къща на негов приятел, която се намирала в село, близо до родния му град. Замяткин така и не споменал на българина името на това населено място – без съмнение, от съображения за сигурност.
С това Петър Петров завърши разказа си за това, което научил от болния руснак. Но остава въпросът дали фактите са достоверни.
Оказа се, че наистина е имало човек, който се е казвал Петър Иванов Замятин. Във ведомостите за 1952 г. и 1953 г. със заплатите на работниците, пазещи се в архива на вече несъществуващия промишлен комбинат в Балчик, се открива свинар, който се нарича така. Когато ги разлиствах, ми направи впечатление, че подписът му е много интелигентно обработен. От тези документи се установи, че всъщност точното име на царския пратеник е Замятин, а не както го произнасяше Петров – Замяткин.
Потвърдиха се и другите неща, разказани от него.
През август 1922 г. в село Габарево, което се намира на 20 км западно от Казанлък, при Ангел Бурмов пристига един руснак. Той се записва с името д-р Пьотр Александрович Алексеев, което скоро е побългарено на Петър Алексиев. Кой го е довел в тази къща днес никой не знае. След около месец при него пристига млада, около 20-22-годишна жена. Тя се записва като Елеонора Албертова Крюгер, но габаревци я наричат само госпожа Нора. Няколко месеца по-късно, вече през 1923 г., при тях идва друг млад, слаб и с болнав вид руснак, зовящ се Георгий Павлович Жудин, станал известен в околността като Жорж. Тримата руснаци живеят заедно в празната къща на Шиневи, като Жорж умира след седем години.
Госпожа Нора е споделила с местната жителка Донка Русинова, че е имала дълга коса, която била отрязана като минавали границата, защото я облекли като войник. Рускинята потвърждава пред Георги Тодоров и Лалка Трендафилова, че докато е била на кораба, е стреляно в гърдите й и е била направена операция. Следствие на нея тя не е могла да лежи в напълно хоризонтално положение, а винаги била полулегнала и подпряна от възглавници. Хирурзи поясняват, че това е последица от травматичното увреждане на снагата й и смятат, че най-вероятно куршумът, който я улучва, е преминал през гръдния кош и е засегнал гръбнака.
За стрелбата на пристанището в Одеса свидетелства и Константин Паустовски. В третия том на „Повест за живота“ той споменава, че е чул изстрелите по кораба, което изключва всякакви съмнения относно автентичността на събитията, разказани на Петър Петров от Замятин.
Междувременно, на страниците на в. „Чирпански новини“ някой си Петър Попдимитров споделя за дружбата си с живеещия в Чирпан бай Сашо Руснака. Той се бил представил пред него като офицер от царската армия и обещавал да му разкрие една тайна за руския цар. И когато българинът станал на 19 години, бай Сашо му рекъл, че очаква от Русия двама свои сънародници и ще го моли да ги закара с колата си в Габарево.
Това става към 1967-68 г. В казанлъшкото село имало два важни гроба и те искали да се поклонят пред тях. И там щели да разкрият на българина на кого принадлежат те. Но руснаците така и не дошли. А скоро след това бай Сашо починал и отнесъл тайната в гроба си.
Като се имат предвид всички сведения, споменати дотук, може да се заключи, че слухът, който се понесъл из Екатеринбург още на следващия ден след разстрела на царското семейство – че две от децата на Николай ІІ не са сред убитите, е верен.
А твърдението на Яков Юровски в неговата „Записка“, че труповете на Алексей и Анастасия са изгорени, очевидно има за цел да оправдае липсата на техните тленни останки в общия гроб при евентуалното му разкопаване.
Апропо, в Русия нашироко се знае, че гробовете на Алексей и Анастасия Романови се намират в българското село Габарево. Така че спорът за съдбата им е напълно излишен.
