Журналистката и писателка Петя Александрова продължава представянето на съвсем наскоро излязлата си книга „България в потури, но с цилиндър“. Тя е съставена от 50 случки, разказващи за културния живот и историята на нашата страна през XIX и XX век. Много тайни, любопитни случки и подробности за живота на видни обществени личности ще намерите на страниците на повествованието, а имената будят интерес още от пръв поглед - Александър Балабанов, Петко Р. Славейков, Стефан Стамболов, Екатерина Каравелова, Соня Змеица, Георги Раковски, Люба Ивошевич, Петър Дънов и още много други, за чиито странности и причудливи привички на характера дори и изследователите на живота им не са подозирали.
„България в потури, но с цилиндър“ е пълна с почти филмови любовни истории, скандални подробности и опити за самоубийство, причинени от болезнена ревност. В повечето от текстовете ще попаднете на намигвания от интимния живот на персонажи, пълнили навремето първите страници на вестниците, но далеч не само в светските рубрики.
Авторката проследява интересни факти от българския бит, култура, обичаи, навлизащите в страната ни новости, като появата на литературните салони, на цирка като изкуство, на плажа и плажните костюми, идващите от Европа моди и проблема с възприемането им от българите.
Петя Александрова ни поднася историите си с чувство за хумор, провокирайки любопитството и интереса на читателите още с първите редове, твърдят рецензенти, които вече са се запознали с книгата.
Петя Александрова е родена през 1948 г. в Ямбол. Завършила е българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Подписът й стои под общо седем книги с поезия и проза за възрастни и деветнадесет сборника с приказки и поезия за деца. Стиховете ù са превеждани на английски, полски, румънски, руски, словашки и турски език.
Дано следващият текст от „България в потури, но с цилиндър“, който препечатваме от книгата (из разказа за Люба Ивошевич, съпруга на комунистическия лидер Георги Димитров) предизвика любопитството ви да прочетете и останалите истории в сборника:
“Годината е 1918-а. Една 38-годишна жена пише на съпруга си в затвора писмо, в което има такива редове: „Измъчена от сладострастни желания, аз не заспивам по цели нощи, а когато се събудя сутрин със замаяна глава, аз плача над развалините на твоето и моето щастие“.
Представителките на нежния пол рядко си признават своите нужди от любов и секс, особено писмено, особено в онези времена... Тази жена обаче не само изплаква жалбата си по ласки, но търси в медицинската литература професионално обяснение, което донякъде да я утеши, че не е единствената, че не е луда: „Спасение от тая страшна галимация аз потърсих в книгата на Мюлера (Йоханес Мюлер, немски физиолог – б. а.). Там... аз намерих буквално тези думи: „Какви цветущи, жизнерадостни и деятелни натури – жени, са загинали и преждевременно увехнали само защото са влачели един безрадостен живот на полова неудовлетвореност!“
…
В първите години от брака, подтиквана от неутолима жажда за повече знания, тя въвежда спартанска дисциплина в полза на самообразованието – кара съпруга си да става в пет часа сутрин.Не заради любовни ласки, а за да четат двамата избраните предварително книги – икономика, философия, художествена литература, поезия... А вечер го чака, за да сложи в ръцете му гимназиалните учебници по литература, история и география, тетрадките за упражнения по немски език...
Тя се грижи за гардероба му с голяма прецизност – ризите, обувките, вратовръзките и папийонките му са винаги добре подбрани, костюмите се шият при един и същи моден шивач – Бахов. Двамата като двойка са много красива гледка.
Кога, как и защо очарователната, енергична, умна, завидно състоятелна жена с високо самочувствие и широки културни интереси се превръща в руина...? В болник, който трудно намира сили и стимул да стане от леглото...? В човек, който често пъти говори за смъртта?
Отговорите не са чак толкова дълбоко укрити. Те могат да бъдат намерени в разменените писма между двамата, публикувани неотдавна в сборника „Любов през решетките“.
Всъщност съдбата подготвя драмата отдалеч. Отначало младото семейство е принудено да живее в къщата, която приютява цялата фамилия на Георги Димитров. Между Люба и останалите неминуемо се промъква хладина, враждебност, непоносимост. Особено когато Георги го няма, а той отсъства често, отдаден изцяло на своята партийна работа. Конфликтите имат за основа битови различия, но понякога избиват в открити конфликти, в които ù натякват: че е чужденка, че е по-възрастна, че не може да забременее, че е „парясница“... Зловиди им се нейната самостоятелност, интелигентност, еманципираност, дори парите, които носи вкъщи и с които всъщност подпомага цялото семейно гнездо. Тя страда и мълчи пред съпруга си, но слабее, изпада в депресия, страда от безсъние...
Чак в 1911-а, когато той е в Белград, тя му признава в писмо как стоят нещата и той, в интерес на истината, застава на нейна страна. „Никога не съм очаквал, че може да се хвърли подобна кал върху теб, и то в нашата къща. Безподобна, ниска, отвратителна култура! С тая паплач ще скъсаме завинаги. Ти стоиш тъй високо над нас...“
След този случай те се изнасят в самостоятелно жилище на ул. „Козлодуй“ 32. И тук на 12 септември 1917 г. се случва нещо, което веднъж завинаги срива крехкото емоционално и психическо равновесие у младата чувствителна Любица: тя заварва съпруга си в семейното легло с друга жена.
Една година по-късно Георги Димитров е арестуван и хвърлен в Централния софийски затвор за няколко месеца, от кореспонденцията им по това време става ясно, че времето не е заличило спомена за инцидента. Че здравословното ù състояние е тревожно – тя не може да спи, плаче непрекъснато, има нужда от неговото физическо присъствие в живота си...
Непрекъснато се пита: „Защо ти направи дотам да отида?“. Тя нарича случилото се катастрофа, чувствата си – „прекършени“, твърди, че „картината на моето нещастие“ е непрекъснато пред очите ù... Налага се да ходи по лекари, да пие лекарства, да се опитва – с повече работа и ангажименти – да заглуши гласа на мъката. „Спаси ме, мили Жорж, спаси ме! Само ти можеш да спасиш твоята Люба“, изплаква тя в писмата си.
Но той не я спасява. Нито тогава, нито по-късно...
Докато неговата кариера на международен политик и неговите партийни пътувания постепенно ги разделят напълно. Докато тя все повече затъва в своята болка, ревност и отчаяние. Докато той все по-открито си търси и намира любовници навсякъде в Европа, където остава по-дълго... Докато болестта напълно ù отнема разума и я повежда към ръба на покрива на хотел „Люкс“ в Москва – май 1933 г.
По това време Георги Димитров лежи в затвора „Моабит“, обвинен в подпалване на Райхстага, и си пише любовни писма едновременно с три жени, на които – поотделно – е обещал брак. Когато следователят в Лайпцигския процес го разпитва за многото му „дамски“ познанства и адресите им в бележника му, Георги Димитров му отговаря с неприкрита ирония: „За разлика от вас, аз съм мъж, господин следовател!“.
