С най-хубавите си одежди лазарките обикалят от къща на къща и огласят улиците с песните си
Автор: Стоян Калпушков с. Загорци, Новозагорско
Добре помня този очакван празник, който идва всяка пролет в предходната събота преди Великден. Традициите, свързани с него, се предават от поколение на поколение от отдавнашни времена.
Подготовката за най-големия християнски празник – Христовото възкресение, минава през Велики заговезни и Лазаровден. Посрещането му започва още след Сирната неделя – замомените девойки се събират да учат лазарските песни и ситно лазарско хоро. Навред, дето се събират момите, в потайни одаи, се сдумват да се гостува в „кумицата“, да попяват и игра да редят, че времето не чака.
Тайно дружките се подготвят за онази събота, която извежда лазарките на мегдана и в селските домове. Всяка си знае място, всяка знае коя какво ще прави.
Дошъл е чаканият с толкова трепет и радост Лазаровден. Девойките се обличат в най-хубавите си дрехи – кроени, шити, майсторени с много обич. Все за празника се приказва – момите подлудяват майките си – мерят дрехи, украска и скришом се надяват нещо ново да им се купи.
Каква носия – блузка от кенарено платно със ситно врязана пазва, сукманче с шити поли, поли и престилки – тъкани и шарено декорирани. Гиздост – на хубост очи да се нагледат, сърце да се нарадва!
Песни огласят сокаци и улици. Нагиздени стопанки очакват лазарките зад тежки чемшир порти. Мерак момински за лазаруване. Чуеш ли песните лазарски, няма забравяне, помниш ги и очакваш до другия Лазаровден.
„Отворете нови порти да увлезем в ширни двори, да попеем, да поиграем, здраве и берекет в този дом да пожелаем“. Знае се каква песен иска стопанката: за малко дете, за мала мома, за невеста под венчило, добър юнак, за здраве, за берекет... Една, две, че и повече песни пеят лазарките и ситно хоро редят.
Като свърши песента, „кумицата“ дава врязана кърпа, в която стопанката пара ще тури за берекет и здраве, в кошницата пресни яйца – за добрите пожелания – дарове от сърце. Така от улица в улица, от махала в махала, лазарките отварят тежки порти, дето зад тях ги очакват радостни домакините да им попеят и ситно хоро да поиграят. Играта радва окото, топли сърцето.
Някъде стопаните искат хорото да не води „кумицата“, а някоя друга лазарка – я роднина, я харесана невяста за ерген.
Цял ден до мръкнало се чуват медните благословени песни на лазарките. „Тук сме чули и разбрали, че има мома хубава... Да виде лазара, че догодина може невяста да е“. И още – „Заспало е детенце в позлатена люлчица. Майка му го будеше да погледа лазара как хубаво играе...“. А то, милото, ще изхвръкне от везани пелени.
Слънцето захожда на залязване – празникът преваля. Лазарките отиват в „кумата“ да се гощават с благи и преблаги манджи. Събраното, парите и сумата от продадените яйца – те решават да даруват на читалището, на тези дето нямат с какво да срещнат Великден.
Така е от години. Такова време – богатията не блазнеше хората – голямото имане беше духовното богатство. Чувството на единение, благост, доброта, обич към ближния, чувство, което се предаваше с благослова на лазарските песни и ситното хоро на чудните, прекрасни момичета. Че песен синор няма, а хоро не старее...