Подвигът й е увековечен в романа „Боримечката“ от Георги Караиванов
Автор: д-р Петър Ненков
Всеки народ има своите героини в борбата си за свобода и социален прогрес, с които се гордее и които благославя. Франция има своята Жана д`Арк и Раймонда Диен, Испания своята червена Пасионария, Германия – Роза Люксембург, Русия – Зоя Космодемянская и Лиза Чайкина...
Българският народ роди и откърми в мрачните векове на робството такива героини като легендарната Райна Княгиня, Сирма войвода и баба Тонка Обретенова. Името на великомъченицата на българската свобода от каменна Клисура – Ана (Цана) Козинарова едва ли говори нещо на широката читателска аудитория, пък и на историците, които живеят извън пределите на карловската Розова долина. Но то отдавна се е превърнало в символ на саможертвата на една млада жена в страшните и славни дни на Априлското въстание от 1876 г.
Ана е родена през 1840 г. в Клисура и се задомява рано за Никола Козинаров, на когото ражда четири мъжки рожби.
В дните на Априлската епопея, по време на Клисурската република, ръководена от местния революционен комитет „Братя Самуилови “ начело с Никола Караджов, тя споделя съдбата на всички клисурки, които редом с мъжете си се готвели за великото народно дело.
Ана леела куршуми, пълнела фишеци, събирала храни, шиела четнически униформи и въстанически знамена. И когато Боримечката изпробвал на хълма над селото своето черешово топче и черковните камбани забили тревожно, тя изпратила своя мъж на позициите край Зли дол, за да брани селото от налитащия башибозук.
Ана и съпругът й Никола живеели близо до клисурската Черковска махала. Използвайки максимално факта, че в други селища на Карловския край не избухнало въстание, на 26 април жестокият карловски спахия Тосун бей събрал двехилядна орда от башибозуци и нападнал Клисура. Въстаниците успешно отблъснали със залпове първия юруш на противника. Легендарният Нейчо Калъча свалил с изстрелите си няколко знаменосци от щаба на Тосун бей и това малко отрезвило настървените османлии.
След кратко съвещание обаче те разделят силите си и обкръжават въстаналото село. Това решава изхода на неравния бой.
Башибозукът обхожда по фланговете въстаническите позиции и с едновременен удар успява да ги пробие. Със смразяващи кръвта викове турците нахлуват в непокорното селище и започват да палят, грабят и безчинстват в долния му край. Това накарало обезумелите от ужас хора, нарамили по една бохча, да хукнат да се спасяват по пътя през Върлишница към съседна Копривщица.
Зълвата на Ана Козинарова – Ана Гуджелеева, като я видяла, че още стои на двора с четирите си деца и се чуди какво да прави, я подканила настойчиво да я последва. Ана обаче се подвоумила, защото мъжът й, който бил на позицията, й бил заръчал да не мърда от дома им без него. Когато видял, че обстановката станала неконтролируема и врагът нахлува в селото, той праща на жена си хабер по пратеник – да се спасява с децата им. За зла участ, вестоносецът паднал убит още в началото на боя и така не могъл да изпълни заръката на Никола Козинаров.
Най-голямото момченце на Ана и Никола било на единадесет години, а най-малкото било току що родено – само на 16 дни. В суматохата най-голямото момче тръгнало да бяга с леля си и братовчед си Методи. Усетила липсата му, Ана Козинарова хуква след него и близо до къщата на баща си – Хаджи Бальо, го настига и връща обратно. От мъжа й все още нямало ни вест, ни кост.
В трагичните мигове на горест и покруса, когато озверелите османлии наближават къщата, тя разбира, че смъртта е единственият и достоен изход. Тогава събира на двора около себе си като пиленца своите невръстни рожби и започва да им говори, че ще се наложи да извършат нещо страшно. Трите й по-големи момченца – Иванчо, Цанко и Петърчо, я слушат онемели и уплашени. Ужас къса сърцето на майка им. Но писъците на озлочестени жени и на закланите деца и старци се впиват като смок в сърцето й – нямало съмнение, че страшното идело.
Куршумите на турците свистели над покривите на къщите и се забивали зловещо в тях. Съдбоносният час настъпил и тя не бивало да чака повече.
Когато пламва съседната къща и се чуват сподавените викове на умъртвените й стопани, Ана осъзнава какво я очаква, ако попадне жива в лапите на зверовете в човешки образ, и затова решава – да предпочете смъртта пред позора и безчестието.
Щом чува как башибозукът сипе люти закани и разбива портата й, за да се втурне като глутница свирепи псета вътре, тя притиска силно до себе си и целува през сълзи момчешките главици. Миг преди да полетят към нея с кръвясали очи, възрадвани от своята плячка, турците се вкаменяват от изумление – с ръцете, с които е хранила, повивала и люляла своите деца, Ана ги хвърля едно по едно в страшното и дълбоко гърло на кладенеца. След тях, прегърнала пеленачето, в бездната полетява и тя.
Подвигът на Цана Козинарова е използван от писателя Георги Караиванов в романа му „Боримечката”, където героинята е наречена Ана. Поради това днес прототипът й е повече известен с литературното си име, отколкото с рожденото – Цана.
На Цана Козинарова сестра й кръщава своя син, роден след Освобождението. Това е известният лекар Цанко Труфчев, който в началото на ХХ век завършва с отличие медицина в Русия и дълги години работи там. Към края на своя живот той се прибира заедно със семейството си в България и става лекар на Клисура.
Саможертвата на Ана Козинарова рядко се среща в аналите на световната история и по своя смисъл тя се родее със саможертвата на 40-те калиакренски девойки и с подвига на Спас Гинев и Кочо Честименски, които в обсадения от турците храм на Перущица в дните на Априлското въстание през 1876 г. собственоръчно отнемат своя живот и живота на своите жени и деца, за да не попаднат живи в ръцете на оскотелия башибозук.
Непокорни приживе, свободни в смъртта!
На фона на днешната морална деградация в нашето общество подвигът на Ана Козинарова се извисява като един недосегаем Еверест, който ни изпълва с гордост и почит към тази великомъченица на българската Свобода. Тя ни е доказала, че не само чрез живота си човек може да остави диря след себе си, а и чрез своята жертвоготовна смърт в мигове на върховни изпитания.
Както казва легендарният полковник Борис Дрангов: „Две смърти няма! Без една – не може“!
Днес името на героинята носи детската градина в родната й Клисура.
