Някои сравнения за „цената“ на политиците по света и у нас водят до интересни изводи
Автор: Славчо Кънчев, председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
На ХVІІІ конгрес на Китайската комунистическа партия (ККП), състоял се през ноември 2012 г., за генерален секретар е избран Си Цзинпин. Едновременно с издигането му на този най-важен партиен пост той застава и на не по-малко важния пост на председател на Военната комисия на ККП. Трябва да се има предвид, че Дън Сяопин – Бащата на китайската реформа, никога не е бил нито генерален секретар, нито председател на Китайската народна република (КНР), но до самата си смърт е председател на Военната комисия на ККП.
На заседание на Великото народно събрание на Китай на 14 март 2013 г. Си Цзинпин е избран за председател на КНР. Той започва мандата си с призив за борба с корупцията, за открито (прозрачно) управление, за скромност в бита и живота на управляващите и – което е особено важно – издига нова идея под името „Китайска мечта“, разбирана като постигане на устойчиво развитие на държавата.
Като изхождаме от горчивия опит на мнозинството от българското население как през целия период на т. нар. „преход“ с тирове бяха раздавани предизборни обещания и поемани ангажименти за управление „за народа“, без изобщо после да бъдат изпълнявани, е логично да предполагаме, че може би и в Китай ситуацията е подобна.
Фактите обаче доказват точно обратното. Особено доколкото се отнася за скромността в бита и живота на управляващите. За изпълнението на своите служебни задължения и на трите поста Си Цзинпин получава годишна заплата 22 000 щатски долара. Българският президент Росен Плевнелиев има месечно възнаграждение от 5112 лв. или 2872 долара, което годишно прави 34 463 долара. Цецка Цачева и Бойко Борисов получават месечна заплата по 4951 лв., което изразено в щатски долари е 2781, а годишният сбор е 33 378.
Възнагражденията в Китай не са изключение. По-удобна е ситуацията изобщо в региона на Азия, където принципите за социална справедливост демонстрират силно действие.
Президентът на Индия Пранаб Мукерджи има годишно възнаграждение 28 880 долара, а Наренда Моди – министър-председател на страната, е с годишна заплата 30 000 долара. Следователно и двамата са с по-ниски възнаграждения, отколкото техните български колеги.
И тук става въпрос за държави с многократно по-многобройно население от България и далеч по-обширни територии. Освен това техните управници разглеждат и решават въпроси, каквито изобщо не стоят в дневния ред на българските политици. Само един пример: и Китай, и Индия са членки на „Ядрения клуб“ и съответно развиват цялата научно-техническа и производствена дейност по ядреното си въоръжаване, както и осигуряват необходимото финансиране.
Един по-близък за сравнение с България пример е Бирма, където президентът Пейн Сейн получава месечно 1500 долара, а годишно – 18 000.
Срещу целия този фактологичен материал тукашните Бащи (и Майки) на Отечеството вадят единствено аргумента, че по „белия свят“ самите съответни заплати са в пъти по-високи.
Да, ама не! Защото съвсем различна е т. нар. „паритетна покупателна способност“: т.е. колко стоки и услуги би получил тук един български политик със своите доходи и какво количество колегата му, например от Капитолия в Съединените щати? И става ясно, че на американеца ще са нужни 16 годишни заплати, за да си купи апартамент в Ню Йорк, а на българина – само 8 заплати стигат за жилище в полите на Витоша.
Това постижение никак не е последното в таблицата за нагли прояви спрямо българския суверен. Оказва се, че докато председателката на управителния съвет на Федералния резерв в Съединените щати Джанет Йелън е получавала през 2014 г. заплата на база 201 700 долара годишно, то „националното съкровище“ - банкерът Иван Искров, е бръкнал толкова надълбоко в кацата с мед, че се е подписвал срещу заплата за дванадесетте месеца на същия период от 290 400 лева, заедно с бонусите – каквито Джанет Йелън не получава – което си е чисти 202 793 долара. Или с други думи възнаграждението на придремналата под сянката на финансовия балон Корпоративна търговска банка особа е било 100,5 процента (при курс от 30 юни 2014 г. 1 USD = 1,432 BGN) спрямо заплатата на шефката на американския Федерален резерв.
Не е за вярване, нали?! Джанет Йелън, която оперира с хиляди милиарди долари, е получавала по-ниско възнаграждение от своя български колега, който годишно надзирава едва няколко милиарда, изчислени в същата валута.
Както мъдро е казал българският народ: „Не е луд този, който яде зелника, а този, който му го дава“.
Несъразмерното с добрите чуждестранни практики заплащане в сферата на властприлагащите (властимеещ е само суверенът), има не само пряк отрицателен резултат спрямо икономическите интереси на българските граждани.
То е предпоставка за отрицателен естествен подбор на лицата, които са в управленската сфера в България, понеже те са мотивирани от користни, изцяло егоистични подбуди за обогатяване. Затова е налице и пълното им отчуждаване от реалните проблеми на мнозинството от българския народ, когато го разглеждат, разположени в кулата си от слонова кост.
Един контрапример от близка географска точка – в Швейцария заплатата на държавния глава се определя като равна на два пъти средната учителска заплата, която също е бюджетна. Ето задача по смятане за първо отделение: „Колко трябва да бъде средната заплата на учител в България, за да получава президентът й 5112 лв. месечно?“
Още по-важен въпрос – но не към първокласниците – е защо средното месечно възнаграждение на български учител не е 2556 лв.?!
Ето че се проясни и защо борбата с корупцията по високите етажи на управлението в България е неуспешна. Твърде многоброен е кадровият потенциал на персоните, мотивирани материално, за да се озоват в някоя от трите сфери на властта. И податливи на изкушението на „сребърните аргументи“, както още древните римляни са наричали подкупите.
Затова и „Българската мечта“ за устойчиво развитие на страната ни както в материалната, така и в духовната сфера, не е родена!
