От ноември 1989 г. досега са се сменили 16 просветни министри, повечето от които няма с какво да бъдат запомнени
Автор: Борислав Михайлов
Българското образование непрекъснато се намира в състояние на реформа. Поради това дори за професионалните реформатори в бранша е невъзможно да кажат колко точно са тези реформи през последните 27 години, камо ли да систематизират резултатите от тях.
Но е лесно да се види, че от ноември 1989 г. до момента през ветровития кабинет на министъра на просветата и науката са преминали 16 човека.
Това означава, че те са управлявали и реформирали системата средно по 19 месеца и половина – т.е. били са политически еднодневки, образно казано. Или гастрольори, а в редица случаи и съвместители – какъвто е случаят с Меглена Кунева, която никога не е проявявала афинитет точно към този ресор.
Между другото, една от дефинициите за образователна реформа казва, че това е политика, която има за цел подобряването на държавното образование и допълва, че малки подобрения в образованието теоретично могат да имат голяма възвращаемост и ефект в социален и дори в здравен план, да спомогнат за благосъстоянието на хората и даже за националното самосъзнание и самочувствие.
Спорно е твърдението, че този вид реформа е адресирана само за държавното образование, тъй като „рамката” е обща за държавните, общинските и частните учебни заведения. Трябва да се съгласим обаче, че исторически реформите, които се предприемат, зависят от мотивацията на реформаторите, която е различна.
Макар че реформи в образованието е имало през цялата история на просветните системи, съвременната представа за реформа възниква с налагането на задължителното образование, което реално създава широката мрежа от училища и учебни заведения в повечето страни, които са достатъчно систематизирани и прилагат общи образователни практики, така че да могат да бъдат реформирани.
Крайната цел може да бъде определена с няколко думи, които сякаш са неподвластни на времето, политико-икономическата система и технологичното развитие – „Даскале, давам ти детето си да го направиш човек!”.
Може да се каже и с други думи, особено много обичани от политиците: „Най-добрата инвестиция в бъдещето на една държава и народ е в образованието на младите”.
Това е аксиома, а не теорема, нуждаеща се от доказване. За съжаление българската действителност доказва обратното, поне що се касае до инвестирането в образование.
Когато икономията е майка на регреса
Най-общо казано, реформите в образованието носят тъга, вместо да стимулират и възпроизвеждат напредък. Чисто статистически това се доказва от факта, че 41% от българските ученици до 16-годишна възраст са напълно неграмотни, а поне половината от децата от 1-3 клас имат проблем с усвояването на българския език, тъй като за тях той не е майчин.
Освен това данните показват, че у нас има над 900 000 неграмотни, за повечето от които практически няма място на пазара на труда. Нещата не стоят много по-добре и с изучилите се.
По думите на един от предишните президенти на България, нашето средно образование подготвя неграмотни, а висшето – безработни млади хора.
При толкова пари за образование – такива резултати. От приемането си в Европейския съюз България непрекъснато е сред държавите, отделящи най-малко пари за образование, като дял от Брутния вътрешен продукт.
През 2016 г. то получава 3,5% от БВП при 5,3% средно за Европейския съюз. Дали да споменем, че отличничката в електронното управление и в насърчаването на образованието Естония през последното десетилетие отделя за образование между 15 и 17% от своя БВП, а за редица европейски държави този дял е около 8%.
При нас обаче парите винаги не достигат. Поради което нерядко ставаме свидетели на страсти като за световно, когато на хоризонта се появят едни евромилиони, които трябва да бъдат усвоени от „правилните” хора и по „правилния” начин.
Последното е повод да си припомним, че според мнозина, предишният министър на образованието и науката проф. Тодор Танев бе сменен не толкова заради юнашката каша, която забърка с новите учебни програми и учебниците по тях, а заради новата оперативна програма "Наука и образование за интелигентен растеж", от която до 2020 г. в България ще се налеят 1,3 млрд. лева.
Тази хипотеза се потвърждава и от последвалите оставки на зам-министрите на образованието проф. Костадин Костадинов и проф. Николай Денков, които Меглена Кунева замени със специалиста по европрограмите Красимир Киряков, който обаче не идва от научните среди.
Реформата като продължение на плана „Ран – Ът”
Ако сте забравили - националната стратегия „Ран-Ът“ е план за преход към пазарна икономика, изготвен в рамките на 6 месеца от Националната търговска камара на САЩ по молба на последното правителство на Народна република България (в лицето на Андрей Луканов) и поръчан през март 1990 г.
Мнозина сериозни анализатори го свързват с гибелта на българската икономика и начина, по който се разви приватизацията. Още през март-август 1990 г. с тази стратегия, приета от Народното събрание с ръкопляскания, са предопределени всички бъдещи процеси в икономическия и обществения живот у нас.
В плана „Ран – Ът” се залага стопанското, културното и духовното съсипване на страната, убедени са и политици от целия спектър. И ако се връщаме към плана „Ран – Ът”, то е заради частта от доклада, посветена на образователната реформа и написана от Джордж Вридвелд. Той е признал очевидни истини за високото ниво на образованието в онази България от 1989 г., нарочена да върви през следващите десетилетия по пътя на страданието, който мнозина евфемистично наричат „преход” .
„Икономическото благополучие на България ще бъде силно повлияно от развитието на нейните човешки ресурси. За щастие тя има добра образователна система, която е отбелязала някои забележителни успехи”, признава Джордж Вридвелд.
След което препоръчва неща, чиято принципна правота просто няма как да отречем: „Тъй като икономическата култура сред обществото като цяло е на ниско равнище, необходимо е да се разгърне широкообхватна икономическа учебна програма. Особено важно е тази програма да се внедри в основното и средното образование. Това ще изисква значителна преработка на учебните програми и усъвършенстване на подготовката на учителите”.
Освен това се препоръчва да се даде по-голяма автономия на ВУЗ-овете, които да имат правото сами да определят учебните си програми, като ги съобразяват с изискванията на пазара.
„Отдавна е отминало времето, когато съдбата на повечето от развитите страни се е определяла от изобилието на естествени ресурси.
Днес много по-важни ресурси са уменията, знанията, информацията и решимостта за успех, които са въплътени в хората на една нация. България има потенциал да развие тези човешки ресурси чрез образование”, пише американецът. И е прав, друг е въпросът как е бил разбран.
Днес и вчера, преди да стигнем до утре
Вече стана дума, че през годините на прехода образованието и науката у нас бяха управлявани от 16 министри. Практически е невъзможно да бъдат обобщени накратко техните възгледи за реформиране на системата, камо ли предприетите стъпки, които нерядко бяха в стилистиката на тангото – две напред, една назад. Като че ли по-важното е къде сме днес.
Засега Меглена Кунева се придържа към реформата, предприета от нейния предшественик проф. Тодор Танев - четиристепенна система в образованието, включваща предучилищното и училищното образование, интегралните професионални колежи, висшите училища, центровете за върхови постижения и клъстерите. Има и някаква яснота за пътищата, по които образованието и науката ще бъдат свързани с потребностите на бизнеса и държавата от кадри в бъдеще.
Заслужава да се спомене признанието на Тодор Танев, че системата на образование у нас съществува почти непроменена от края на XIX век, когато е формирана, за да отговаря на тогавашните нужди на индустриалното общество.
Недостатък на сегашния образователен модел е, че не съответства на епохата, в която живеем, и в която знанията се развиват много по-бързо, отколкото в миналото, което предполага, че нашите деца утре ще работят професии, които в момента още не са измислени, а в много от секторите работодателите не могат да кажат днес от какви кадри ще имат нужда след пет години.
В този смисъл целта на реформите остава същата както преди 26 години: да се свърже триъгълникът на знанието - образованието, науката и бизнеса - с пазара на труда и с живота в днешния глобализиран свят, в който мечтаната или дори само възможната професионална реализация често е на хиляди километри разстояние.
По думите на Меглена Кунева реформите в българското образование - както в училищното, така и във висшето - са в унисон с реформите, които се обсъждат на ниво Европейски съвет.
Преди година-две се смяташе, че за да се осъществи цялостна реформа в образованието, се налага да се направят промени в четири закона: в Закона за предучилищното и училищното образование (вече направени!), в Закона за висшето образование, в Закона за професионалното образование и обучение и в Закона за насърчаване на научните изследвания.
Трудно ще намерите учител, който да не възкликне спонтанно: „Пак ли?”… На учителите им стигат кашите с новите учебни програми и старите учебници; делегираните бюджети, при които парите следват ученика и той се превръща в „свещена крава”; матурите, които са напът да минат под контрола на ДАНС; Хамлетовия въпрос „Да бъдеш или не”, задаван от Робинзон Крузо и Балканджи Йово, влизащи и излизащи от часовете по литература.
Можете да попитате Quo vadis? всеки един даскал, начинаещ или в предпенсионна възраст. Ще ви разбере, но надали ще отговори, депресиран от една нескончаема реформа.
Анализирай това
Няма да правим никакви реформи и няма да мръднем нито крачка напред, докато непросветени политици гледат само навън и към джоба си. Посланието ми е към учителите – учете децата на родолюбие и ни търсете. Няма да имаме реформи в образованието, докато не погледнем на родолюбивото възпитание като на процес, в който участват учители, родители и деца. Докато не разберем, че не можем да искаме от нашите учители, за което ние, политиците, нехаем и не сме ви създали никакви условия.
Маргарита Попова,
вицепрезидент на Република България
