Колко ли струва едно по-достойно отношение към символа на българската воинска чест
Автор: Борис Цветанов
В миналия брой започнахме с неудобството, изпитала Людмила Живкова при разказа на възрастния унгарец, грижещ се за българските военни гробища край град Печ. Връщайки се в София, първата й работа е да пие вода от извора. Оказва се, че идея за възстановяване на паметника на незнайния воин датира от февруари 1973 г., когато е взета присърце от тогавашния заместник-министър на отбраната ген. Кирил Косев, но поради причини от бюрократично естество, въпросът марширува на място.
На всичко отгоре в края на 1980 г. на генерала му е вдигнат мерникът. Прочее животът му си е направо за Книгата на Гинес: преследван е от властите при цар Борис Трети, после на Георги Димитров, на Вълко Червенков, на Тодор Живков, на Желю Желев и на властофила Георги Първанов.
Въпреки че по онова време на дъщерята на Тато главата е пламнала от грижи по строежа на века – НДК, тя намира начини да принуди военната машина най-сетне да влезе в крак. След загадъчната й смърт заслугите й ще си припише любителят на ловуване на екзотични животни из Африка и присвояване на идеи – бригадирменът Пенчо Кубадински. Ама да не му придиряме...
Връщаме се в Министерството на отбраната, в което много скоро на генерал Кирил Косев ще му бъдат дадени от министъра 30 минути да го напусне завинаги, а философското недоразумение Желю Желев ще го разжалва противоуставно и противоконституционно от генерал в редник – единствен може би в световната история.
Та във Военното министерство е спретната една специална комисия.Членовете й чукват токовете и тренът тръгва.
Архитектурният проект е възложен на Никола Николов. Скулптурите – на Георги Димитров.
Воинската чест изисква според комисията тържественост, но без патетика. Да носи националния дух. Саркофаг с 15 гилзи свещена земя от всички краища на страната и тленни останки на загинали воини допълват свещения символ на честта, родолюбието и саможертвата. Зад саркофага трябва да гори вечен огън.
На площада пред паметника е предвидено да се провеждат държавни и военни церемонии, да поднасят венци наши и чуждестранни делегации. Понастоящем към това е прибавен и тържественият водосвет в Деня на българската воинска слава.
Решава се край паметника да бъде поставен и лъвът на Андрей Николов.
Една паметна плоча със стихове от народния поет Иван Вазов допълва духа на признателност: „Българийо, за тебе те умряха,/ една бе ти достойна зарад тях/ и те за теб достойни, майко, бяха...“.
Още тогава се намират малоумници, които изравят изпод миндера на литературната история прашясалото обвинение към Вазов за шовинизъм в незабравимото стихотворение.
Други пък започват лют спор за авторството на музиката, на мелодията към тази творба на народния поет, станала химн на цялото българско воинство след наложения Ньойски диктат.
Недостойният спор се води дори и след Десети ноември – какъвто и да е бил майор Иван Минков, черната овца на Военната организация на БКП по време на падението през април 1925 г., младежът, седял във Военното училище на един чин с престолонаследника, все пак е бил композитор, усетил духа на епохата.
Людмила Живкова не доживява откриването на рожбата си.
Два месеца след смъртта й от пет краища на страната са организирани почетни ескорти, които пренасят в столицата пръст от прославените кътчета на българската бойна слава.
На 22 септември 1981 г. 15 гилзи свещена пръст и дървени ковчежета с тленни останки на български войници от Плиска, Преслав, Самуиловата крепост край Петрич, Батак, Перущица, Панагюрище, Царевец, Шипка, Околчица, Сливница, Полковник Серафимово, Военното гробище край София, град Печ и Драва, тържествено са положени пред държавните ръководители и висши военни на площад „Александър Батенберг“ (тогава пл. „Девети септември“).
Започва едно от най-знаменателните шествия в цялата българска военна история. То ще трае половин час.
Бронетранспортьор с тленните останки поема към старото място на паметника.
Върху жертвеник гори вечният огън, донесен от паметника Шипка (това е първото у нас място, където пламва той – на 5 септември 1969 г.).
Сведени са пред паметта на героите светините на българската воинска слава – бойните знамена никога не попадали във вражески ръце. Води ги светинята на основателите на Дунавска България – конската опашка.
Финалът е полагането от старши офицери на саркофага с тленните останки на безименните воини.
Тридесет години по-късно Лина и Александър Ликови и дъщерите им, носещи толкова българските имена Кремена и Гергана, ще започнат неравна битка с българската бюрокрация: оцелелият дори от американските бомбардировки лъв да заеме почетно място на пиедестала, а не да дреме в тревата край мемориала като чуждо тяло.
Те доказват и чрез пътеводителя на Георги Каназирски-Верин, и със спомени на дъщерята на Георги Вазов – Вера Вазова, с която в миналото семейството е дружало, предимствата в разпалване на националния дух чрез заемане от лъва на достойно за величието му място.
Кремена и Гергана добросъвестно демонстрират предимствата чрез модерни дигитални средства.
Като истински патриоти, баща, майка и дъщери настояват също така под думите на Вазов да бъде поставено и името му или поне известния на всички българи (май вече само тия от старо време) автограф на народния поет.
Те стигат до някакъв заместник-министър Христо Ангеличин, който се прави на трогнат от инициативата, едва не прегръща бащински патриотичното семейство... и всичко стига до тук.
Разни, така наричани държавни мъже, запознати с идеята, заемат трогателни пози, казват по някоя хвалебствена дума, но не забравят да подчертаят, че изказват адмирации, но предпочитат думите им да се приемат анонимно, неофициално.
И това, ако се нарича патриотизъм или държавническо мислене – нямам думи!
Семейството, което прочее е сред първите дарители за фонда „13 века България“, години наред се опитва да постави въпроса с лъва и авторството на стиховете на всенародно обсъждане – глас в пустиня...
А лъвът и днес „се изтяга“ като котка мързелана в тревата. Липсват само някогашните подмятания, вероятно само защото така наречените репортери са подминавали бездушно неуютното кътче край „Света София“, където се провеждат тържествени церемонии. Къде-къде по-любопитно е за днешната многострадална Геновева да прочете нещо за неотразимата мераклийка за трона на „Дондуков“ – Луна, или да отрони някоя сълза за бедния, набеден за наркобос, Митьо Очите...
Хора на честта и пагона, толкова малко вече, дори виждат в очите на полегналия лъв мъката му и въпроса „Българийо, за теб ли те умряха?!!“, докато е принуден да гледа сегашния комплекс – недостоен за подвига на ония, които единствено за България достойни бяха.
Иначе в страната ни се водят години наред безумни спорове за или против разрушаването на Паметника на съветския воин, но никой така и не помисли за преустановяване символа на българския войник, така че не само при държавни и военни церемонии, а минавайки пътьом от там, в сърцата на малки и големи да тръпне струната на „българин да се наричам“...
