Пари. Само пари.

Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net

Приятел се оплака, шокиран: „След 14 дена докторите откриха, че костта на пръста на крака ми е пукната на две места. Сполай ти, бг медицино...“ Дано не ви се е случвало нещо такова, но не вярвам. На мен лично – да.
Бидейки доста здрав човек, не бях виждал личния си лекар от 6 или 7 години. Мислех да не си говорим поне още 16 или 17, но преди да я занимая няколко ужасни месеца със себе си, повярвах на една обява и отидох да ме види „специалист по... „. Изпитвах страшни болки зад лявото коляно, та затова.

Започна се добре – безплатен преглед (както пишеше в обявата) и „Направете си рентген и цветен скенер“. Сторих го. Поредицата от срещи със спеца приключваше неизменно с 40 лева за прегледа и 20 или 30 за лекарства.
Накрая, преди съвсем да фалирам месечно, изплаках: „Не ми помагате, докторе, боли ужасно, вече не мога да ходя!“ Този път чух: „Нищо повече не мога да направя за вас, дължите ми 40 лева“.

Сигурно е мислел, че се превземам, пък аз си плачех като разсипан от болка човек. Както и да е, продължението ще ви спестя. Оправиха ме истински специалисти, големи човеци и истински хора от друг град, но целта на това писание не е веселяшка и рекламна. Напротив, злобна (и почти отчаяна е).
Чудя се как (в хайде, да кажем, че само в двата случая), тези люде в бели престилки, дали Хипократова клетва „Първо – не вреди“, са си мислели, че основна цел не е да помогнат, да излекуват или да напътят с надежда и съвет, а е да си вземат парите. Само парите.

Да оставим Хипократовата клетва и призванието, явно не им е дошла наум дори адекватно-реципрочната мисъл „Ами, ако аз?“ Как не им е хрумнало, че може да се случи същото, ако отидат на автомонтьор, който ги забудалка за проблема с колата им, вземе си яките кинти и ги пусне с повреден автомобил?
На който после се качат и заради непоправен болт по ходовата част не вземат завой и в канавката намерят смъртта, заедно с цялото си семейство?

Разбира се, че имам приятели лекари, които се стараят с всички сили, спасяват хора, бичат безсънни и кървави дежурства, и то за заплати, които са на светлинни години назад от тези на колегите им от истинския свят.
Не от този, нашия, в който 25- годишни мъже търсят някакви измислени „покемони“, а малките момиченца мечтаят да станат чалгап ревачки, за да си намерят обезпечение до края на живота като благоверни на някой тлъст мошеник с тъмно криминално минало.

Друго ме докарва почти до бяс. Че след всички тези 27 години на светла демокрация (хе-хе, чудесно зная, че беше супер успешен ход на комунистическата върхушка да превърне политическата си власт в мощна икономическа), когато се предполага, че хората в България са еволюирали мисловно, са също толкова убоги в главата, както през... 1975-а, да речем. „Като се зная какъв инженер съм, страх ме е да отида на лекар“.
Малка отметка – тогава лекарите пак се счупваха от работа, дори за много по-смешни заплати от сегашните, но не помня някой да се е оплаквал от работата им. ОК, малък съм бил тогава, а и както казах, последно си мисля да ги обиждам.

Като се замисля, бесовете ми са доста по-сериозни. Далеч не по-малки от тези към гореизброените. След като ми поправиха гръбнака, вече мога да вървя свободно и ходя да си купувам ядене и пиене отвсякъде, дори и от далечни на нашата квартална бакалия места.
В кварталната бакалия трите продавачки, барабар със собственика, ме познават лично. Всеки път е приятно като среща със стари приятели, но това е нормално (ако пазарувате в такава, знаете как е).

Позволете си да се наредите на опашка в магазин от европейска верига. Ще чакате. Много. Всъщност е нормално да има огромна опашка (нали купувачите са дъълга-дълга редица), но изпитвам силни съмнения, дали в тези подобни в Америка или Европа продавачките, които след пет минути показване на задните си части на отчаяните купувачи, изведнъж и вкупом се обръщат и крещят в единогласие: „Какво искате бе, гуспудинье, нали виждатьи, че сме заетьи! Дали знайтьи за какви пари работим?“
Ебати, сякаш аз работя за повече пари от тях. И ако не бачкам почти по 15 часа на ден, изобщо не бих отишъл да си купя от тях.

Какво ще кажете за държавните служители, които се държат точно както през онази 1975 г.? Моля ви, същите са! Приятел беше потресен как го разкарали първо да извади документ за имот на починалата си майка, за която го извикали, защото била... починала и трябвало общинско и държавно уточнение, за което имало документ, че е мъртва, но той защо не е взел копие, а?
За намусените сервитьорки по заведенията почти не ми се говори. Както казах по-горе, в последно време сядам само там, където зная, че са мили и любезни. Не експериментирам, няма и смисъл. Пием с приятели в квартални кафенета или на нашето място за симпозиум, което е адски дружелюбен ъгъл, на офиса на други приятели.

Относно симпозиума, да не ви спестя последната случка оттам. Пихме бирица, пристигна луд човек с колело. Твърдеше, че го купил току-що, дал 1200 лева, но бил силно недоволен, излъгали го нещо, попита дали разбираме от велосипеди.
Двама от аверите разбират. Дадоха му ценни съвети, поискаха да опитат как се движи, за да му покажат какви са проблемите с байка. Веднага стана злобен и агресивен, поиска да му дадат депозит от 1200 лева, за да не изчезнат с него, люто закълна продавача и се закани пред нас (нямахме нищо общо и не знаехме защо), „Пенсионер съм от НАП, 1500 лева пенсия вземам, излъга ме, ще се обадя на когото трябва!“
Да се обади, бе! На симпозиума ни пука, ха! Аз за онова говорех. За парите. Ебати! Само пари!
А хората?

В категории: Коментари , Горещи новини