На 30 януари се навършват 1050 години от успението на канонизирания български владетел
Автор: Силвия Горанова
Благоверният български цар Петър (927-969) e син на цар Симеон Велики и внук на свети цар Борис-Михаил, който покръстил българския народ (865). Той е най-дълго управлявалият български владетел.
През всичките 42 години на трона той нито веднъж не е изневерил на своето миролюбие. Заради благочестивия му характер някои съвременни историци го определят като слаб владетел, което от историческа гледна точка е несправедливо.
При наличието на трима синове – първородния Михаил, Петър миротвореца и насочения към духовенството Иван, пълна загадка е защо цар Симеон Велики поверява трона на Петър.
Като неуспех по време на царуването на Петър в историята се изтъква допускането на няколко похода през българските земи на маджарите, които плячкосвали Византия. Както и разпространяването на богомилската ерес, тълкувана като проява на социално недоволство.
Директорът на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров дава обаче друго тълкование на т.нар. неуспехи. Според него походите на маджарите били по споразумения за „свободен коридор”.
Т.е., войските минавали през точно определени места и се снабдявали на определени тържища, без да притесняват местното население. За това говорят и реакциите на Византия, която възразявала, че българите не изпълняват задълженията си да пазят северните й граници.
Определено неуспешен обаче е бил краят на управлението на Петър. Византийците, които не можели повече да търпят силна България на север, успели да подбудят против нея войнствения руски княз Святослав. След неравна борба българските войски отстъпили пред неговата армия, а цар Петър получил апоплектичен удар и починал.
Неговият наследник Борис ІІ не успял да овладее положението. Отначало станал съюзник на русите, но след това двете държави, отслабени от взаимната си борба, били разбити от ромеите.
В полза на Петър са така наречените апокрифи – народни летописи. В тях се казва, че неговото време е било време на мир и благоденствие. Що се отнася до богомилската ерес, развила се тогава, оценките за нея са нееднозначни. От една страна тя е смятана за антифеодална, с реформаторска и социална насоченост. От друга – в нея се посочва ретроградно зърно.
Богомилството е сред т.н. дуалистични учения, според които невидимият свят е от Бога, а видимият – от дявола. Тези ереси нерядко отричали градивния труд и създаването на процъфтяваща цивилизация, а понякога дори и правенето на деца.
Но при цар Петър богомилите очевидно не са представлявали сериозна опасност за държавната система. С голямо влияние обаче се ползвал великият отшелник Свети Йоан Рилски. Той укорявал сребролюбието и разкоша, но от позициите на истинската християнска вяра.
Цар Петър бил прочут със своята благочестивост. Помогнал за изграждането на много църкви и манастири. Известно е неговото поклонническо пътуване до Рила планина, за да отдаде почит на Йоан Рилски. Светецът, поради своето смирение, отказал лична среща с царя и приел като дар плодовете, но не и златото, донесено от владетеля.
Ето какво четем в „Жития на светиите“, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски:
След като се оттеглил от царството, Петър приел монашество и ревностно се подвизавал в някакъв манастир на столицата Преслав, където и мощите му лежали нетленни след смъртта му. По време на царуването му, воден от благочестива жажда той, като “боголюбив и благочестив”, бил в Средец (София) и оттам тръгнал по стръмните и непристъпни ридове на планината Рила, за да търси прочутия по онова време рилски пустинножител Иоан.
Поради непристъпността на местожителството му не могъл лично да се срещне с него, а само отдалеч видял дима на неговия огън, както преподобният пък видял неговата шатра, и си разменили взаимно писма. Известна е и неговата преписка с прочутия по онова време византийски подвижник свети Павел Латърски (Проф. Златарски, бел.ред.).
Навярно той съставил известен брой прекрасни поучения с нравоучителен характер, чийто автор именува себе си “Петър монах, Петър цар, Петър някой си, Петър черноризец, Петър недостойний”.
До наше време се запазили две служби, съставени в негова чест, навярно към края на Х век: едната е собственост на българския атонски Зографски манастир и съдържа непълен канон и светилния на утрината, а другата е собственост на Белградската народна библиотека и съдържа няколко стихири на вечернята и утрината.
За светите мощи и за гроба на благоверния свети цар Петър засега нищо не ни е известно. Но него го наричат светец от много древни времена: в българския летопис от ХI век, в грамотата на цар Константин Асен от XIII век, в житието на Зографските 26 преподобномъченици от същия век и др. Най-силно доказателство за неговото ранно канонизиране за светец представлява написаното в негова чест богослужебно последование.
