Питат ли ме дей зората, мен огряла първи път

Автор: доц. д-р Петър Ненков

Сменят се годините, отиват си хората по строгите закони на времето, но Вазовите стихове "Питат ли ме дей зората, мен огряла първи път" - вечно ни вълнуват, карат ни и днес да потръпнем, защото засягат най-съкровените струни в нашата душа.

Защото всеки човек има две най-свети и мили неща на света - родината и майката. Те не се избират, а ги имаш такива, каквито са. Може и да не са много хубави, но това не ни пречи да ги обичаме с цялото си сърце и душа.



Изтръгнеш ли ги от човека, той става дърво без корен, пътник за никъде. Лута се напред-назад, като отломка на круширал кораб по вълните на живота. Много често художниците и поетите сравняват родината с майката – орлица, разперила крилата си над своите чеда.

Кой от нас не е трепвал при спомена за бащиния дом, когато съдбата го отвее по чужди краища, като отбрулен лист? Кой от нас не е примирал при спомена за онази побеляла и мила учителка, която е придържала крехката му ръчичка върху белия лист? Кой от нас не помни Вазовите стихове от "Епопея на забравените", с които е закърмено всяко българче?

А когато ни стане болно на душата, като приказка дошла от небитието, се нареждат в душата ни Дебеляновите строфи за майката, която все очаква да се завърне любимото й чедо в бащиния дом.

"О, ако Раят съществуваше, то този рай се нарича България!" - това признание не е на български творец. То е написано от унгарския поет Ищван Колмар. През 1841 г. пък германският граф Молтке, написва: "Каква чудесна страна е България!"

Сто и тридесет години след него норвежкият писател Егон Рипдау възкликва: "Ако бях художник, бих мечтал да живея в Търново - тази чудна смесица от действителност и мечта. С много мъка напускам тази дивна котловина. Никога не бих се уморил да съзерцавам залезите над Янтра. Имам чувството, че това е входът към приказната страна на чудесата."

Тиха, загадъчна и очарователна, като старинна легенда, България запленява всеки, който я посети с разнообразието на своя пейзаж и непомръкващия блясък и трагизъм на своята хилядолетна история. Като страшен калейдоскоп се редуват дни на величие и дни на падение, кървави битки, сияйна слава и погроми...

Какво е Родината за мене?
Тя е знойните ръкойки на Тракия, равната жалба на овчарския кавал и русите коси на Апостола. Тя е трагичната обреченост на Шишман и Ботевата сабя. Тя е черешов топ, огласил Клисура с копнежа си за Свобода. Тя е боен щит, в който са се скършили не един и два вражеските мечове. С кръв е поена земята ни и е бяла от костите на паднали в бран за нейната Свобода и независимост .

Какво е Родината за мене?
Тя е спомен за разкъсваща болка и красива надежда! Тя е старите ордени, прибрани в кутии, покрити с патината на времето, надписани с краткото „За храброст“! Онези славни юнаци, които ги носеха с достойнство и чест на своите гърди, вече ги няма в света на живите. Те отдавна спят своя вечен сън в земята, за която отдадоха младостта и живота си. Дълги години забравата незаслуженно бе спуснала своето було над тези герои, за които единственият бог бе Отечеството! Но те винаги ще бъдат с нас, ще отмерват съвестта ни, ще ни съдят и ще ни закрилят.

Какво е Родината за мене ?
Тя е Аспаруховото начало, славната победа на Крум във Върбишкия проход и обкования със злато череп на Никифор, битката при Одрин с поваления латински император Балдуин, Клокотница с разкъсания мирен договор ицарската милост на Иван Асен II, патриарх Евтимий, който призовава жителите на старопрестолния град Търнов с меч и кръст, да го бранят до последна капка кръв.

Тя е песента на последните български ратници на цар Иван Шишман препуснали към Софийското бранно поле, тя е Паисий с гневния си възглас, легендите за коравия Балканджи Йово и четиридесетте калиакренски девойки, предпочели смъртта пред гаврата.

Тя е пирамидата от черепи на въстаналите българи от Чипровци и дългите синджири от роби към робските пазари на Одрин и Стамбол.

Тя е Хвърковатата чета на Георги Бенковски, знамето на Райна Княгиня и огнената целувка на ботевите четници, с която прогарят Козлодуйския бряг, и тяхната свещенна клетва да умрат за Свободата на поробеното си Отечество.

Тя е страшната алтернатива на Априлския бунт: "Свобода или смърт", героизма и саможертвата на Перущица, дръвника и издълбания с нокти от майките кладенец в черквата на Батак, за да наквасят устните на своите умиращи деца.



България за мене са жестоките битки при Шипка и Плевен, Стара Загора и Шейново, от които се роди нашата Свобода, сълзите в слепите очи и сбъднатата мечта на дядо Йоцо, че имаме вече държава и войска .

Тя е онзи невероятен поход на българските воини през есента на 1885-та, които водени от своите чудо - капитани скършиха хатъра на сръбския крал Милан да пие бяло кафе в софийските кафе-шантани и спасиха България от поругание.

България за мене са паметните победи на доблестната българска войска при Сливница и Одрин, Булаир и Люлебургаз, Дойран и Драва и легендите на българската бойна слава, без които днес историята ни би била равна и скучна, като пясъчна пустиня, а Родината ни би изчезнала, като държава от картата на Европа.

Красива страна е България! Блян за очите, покой за душата. Като в калейдоскоп, след суровото величие на хайдушкия Балкан те приласкава Розовата долина със своя благоуханен аромат, а във възрожденската Копривщица е тихо, тихо, както никъде другаде. Всяка къща тук сякаш е ред от дебелянов стих.

Майко Българийо поробваха те неведнъж, но непобедена ти остана. Днес два милиона твои чеда потеглят за чужбина и смятат те за мащеха, а техните родители угасват сам сами.

Вярата и надеждата ми обаче последни си отиват от мен. Затова ми се иска отново да поема по твоите пътища, Родино, да те пребродя нашир и надлъж и ничком коленичил, земята родна да целуна!

В категории: Новини , Коментари