На 2 септември се навършват 70 години от рождението на военния историк, който, оказва се, е и писател. Десант помества един от разказите му, предоставен ни от екипа на „Българска история“
Автор: Силвия Горанова
На 2 септември се навършват 70 години от рождението на военния историк и дългогодишен директор на НВИМ Петко Йотов. Полковникът, който твърдеше, че патриотизмът е заложен в гените на българина, почина през 2009 г., след като посвети целия си живот на Българската армия, на съхраняването и популяризирането на традициите и воинските ценности.
По този повод бе преиздадена книгата „Китка здравец“, съдържаща 37 авторски разказа на покойния офицер. Инициативата е дело на сдружение „Българска история“ и семейството на полковника.
Малко известен факт е, че Петко Йотов започва да пише разкази в началото на 90-те години. Те са с автобиографичен характер и представят различни епизоди от неговия живот и военна служба.
Независимо дали са на битова, любовна или пък военна тематика, във всички тях личи пословичното умение на автора да разказва увлекателно и да „заразява“ околните със своето чистосърдечно родолюбие.
„Китка здравец“, чието първо издание датира от началото на века, днес за първи път става достояние за широката аудитория. Книгата може да откриете в уеб сайта на сдружение „Българска история“, както и в търговската мрежа.
В следващите редове можете да прочетете един от разказите, част от съдържанието на сборника, предоставен ни от екипа на „Българска история“.
БЕЛУНА
Белуна се казваше нашата крава. Тя беше моето детство, моята радост и гордост. Наистина беше Белуна. Бяла като мляко, по-силна от воловете, по-умна и по-добра от човек. Беше няколко години по-голяма от мен, бяхме на един акъл. Изглежда Белуна още от самото начало ме беше възприела като нещо малко и беззащитно, защото, докато беше наша, ме ближеше гальовно и ме пазеше. Пазеше ме от другите крави.
Пазеше ме от кучета. При всяка опасност аз бягах при Белуна. Виках Белуна и се гушвах до нея. Тя веднага вдига глава, заканително завърта огромните си рога, фучи и тръгва срещу подгонилото ме чудо. Пазеше ме и от останалите три момчета в махалата, когато се обединяваха, за да ме набият. Е, аз ги биех поотделно, а те си връщаха колективно. Верен съюзник в тази детска битка ми беше Белуна.
Мръкнало се. Няма пастирчето, няма кравата. Обикновено със залеза на слънцето ние с Белуна се прибирахме. Вкъщи всички са вдигнати по тревога. Командата поема дядо ми. Разпределя силите за нашето издирване. И тръгват на четири посоки дядо, баба, майка и татко. Късно през нощта дядо Георге ни намира в местността Ергенското. Аз съм заспал, а Белуна, легнала до мен, прежива и ме пази. Поведе ме дядо за ръка, а Белуна спокойно върви след нас.
Не съм обичал ни куче, ни котка така, както обичах Белуна. И не заради млякото, което беше основната ми храна, а заради това, че беше Белуна и аз просто много я обичах. Всъщност съм възприел тази любов към Белуна от майка и татко. Тя ни беше единствена. Тя ни беше цялото богатство. Една, но беше най-красивата и най-млечната.
Майка ми я доеше в белия котел, който събира 12 литра. Два пъти на ден я доеше, но и двата пъти котелът беше пълен. Още тогава съм разбрал, че може да имаш едно нещо, но да е истинско.
Белуна беше най-добрата крава в цялото село.
Освен с нейната красота се гордеех и с невероятната є сила. Имаше огромни, дълги, прави рога, разположени настрани. Самата тя беше много едра за крава. Изглежда породата є беше такава, но имаше и още нещо. Майка ми много обича животните и така ги храни, че дори с ръка им слага в устата. Преди години се шегувах с жена си – градско чедо. Казвам є, че мога в огромното стадо да позная нашите овце, макар че много рядко ги виждах. Като се прибира стадото є показвам нашите овце и наистина те се отлъчват в нашия двор. Тайната беше много проста. Нашите овце стърчаха с няколко пръста над другите. От малки агънца, докато ги има, майка ми ги храни на корем.
Същото е било и с Белуна. Белуна не беше чувала лоша дума. Не е удряна с остен. На Белуна само се говореше. Тя изпълняваше всичко, казано с блага приказка. Гордеех се пред другите пастирчета, че слушаше и мен. Особено бях горд, когато срещаше други крави и аз, дребосъкът, предупреждавах да си пазят кравите, защото Белуна е много силна. И наистина, докато беше наша, нямаше случай някоя крава да я надвие.
В съседната махала бяха най-силните волове в селото. Белуна преборваше и тях. И беше честна в борбата. Чело в чело, докато противникът огъне врат и отстъпи. Не преследваше. Не беше злобна.
Да си призная честно, разделих се с нея и с радост, и с мъка. Сега разбирам колко детинска е била тази раздяла. Наложи се да я продадат. Трябваха ни пари да строим къща. Радвах се, че ще се отърва от пастирството. До обяд ходех на училище, а след обяд пазех Белуна. През ваканцията също – непрекъснато пастирче. Радвах се, че няма да съм постоянно пастирче. Мъчно ми беше за Белуна. Поплакахме си с майка ми и заедно, и тайничко. Купиха я добри хора от селото.
Няма да забравя, когато я извеждаха от къщата ни. Тя живееше на първия етаж, а ние – на втория. Усети милата. Усети раздялата. Майка ми є говореше и нежно, и тъжно. Усети Белуна. Обръща се назад и тъжно реве. Така съм чувал да плаче за теленцето си. Така плачеше и за нас. Дълго след като се закри от погледа ни, чувахме нейния тъжен рев. Може би оттогава започнах да се уча да губя в живота. И макар че новите собственици живееха на 4 – 5 км от нас, често ходех да си видя Белуна. И плачехме, и се радвахме. Подавах є коричка хляб, както по-рано.
Тя нежно мучеше и ме ближеше по ръцете, по врата, по лицето... Раздялата беше трудна. Белуна тръгваше с мен и трябваше някой от новите є собственици да я задържи, за да не тръгне с мен.
Бях вече ученик в техникума, когато разбрах, че никога няма да видя моята Белуна. Бяха я продали на някакъв институт за опазване на българските породи. Заминала моята Белуна. С нея заминаха и най-свидните ми детски чувства. Прощавай, Белуна. Ти и детството няма да се върнете. Остават ми добрите спомени. Белуна... Иска ми се и сега, както някога по оран, баща ми сутрин да хване ралото и да каже: „Айде, Белуна.” И ти, Белуна, цял ден не спираше. Водиш и другата крава. Сама обръщаш на края на нивата и чакаш късно вечер да чуеш отново: „Стой, Белуна, за днес стига!”
Стой, Белуна, за днес стига.
