Историкът Димитър Тренчев: „Халтурните продукти носят приходи, но така губим фолклора“

Автор: Интервю на Ралица Николаева

На 4 и 5 август на поляните в прохода между Рила и Пирин „Предела“ се проведе 15-ото издание на събора „Пирин пее“. Ето какво коментира в интервю по повод най-голямото фолклорно събитие в Югозапада и за всичко, свързано с „Пирин пее“ и фолклора Димитър Тренчев – историк с ярък фолклорен профил.

- Каква е оценката ви за това издание на „Пирин пее“?
- На творческо ниво и този „Пирин пее“ беше всичко онова, което е бил досега. А именно, най-масовата сценична картина на пиринския фолклор и форум за неговото изследване и популяризиране.

- Над 50 години история, а само 15 издания?! Нека да внесем яснота защо е така.
- Да, първият „Пирин пее“ е през 1962 г., като му е заложена петгодишна цикличност. От нея идва основната хронологическа разлика. Останалото се дължи на 12 годишна принудителна пауза, наложена от овластени преходници, които се опитаха да уморят „Пирин пее“. Но той не само, че ги надживя, а и паузата му даде живот и на още двайсетина други фолклорни събития из цяла Пиринска Македония. Но за това болно време най-добре могат да разкажат тогавашният кмет на Благоевград Костадин Паскалев и бизнесменът Иван Тодоров. През 1997 година те създадоха едноименната фондация „Пирин пее“, чрез която изнесоха организационната и финансова тежест и на практика спасиха събора. Иначе най-добрият познавач на „Пирин пее“ е доайенът на пиринската фолклористика професор Костадин Динчев. Той е един от създателите и е живата история на „Пирин пее“.

- И с какво е обяснимо това сценично дълголетие?
- Дълголетието не е само сценично, а и общностно. Сиреч, „Пирин пее“ едновременно поражда и регионална гордост у пиринската общност, и национална, и общобългарска гордост! И точно това усещане за общност ни събира всички нас, носители на фолклорния огън – творци, почитатели, изследователи и разбира се, вие медиите, които отразявате и анализирате „Пирин пее“.

- За вас като историк „Пирин пее“ е…?
- И за мен, и за колегите ми „Пирин пее“ е жива съкровищница! Тук всеки път може да се натъкнеш на неизвестни и за аудиторията, и за науката зрънца жарава, които направо плачат да бъдат документирани и популяризирани преди да са угаснали завинаги. Особено в днешно време, когато за наука и за работа на терен средствата все не достигат.

- Има ли много „угаснала жарава“?
- Да, за съжаление има. Угаснала е там, където се е скъсала нишката на поколенческата приемственост.

- Къде?
- Примерът, който ми е географски най-близък е от родния ми петрички край, от село Капатово. Там никой не се е погрижил да има наследници на някогашното уникално тригласно пеене! А някогашната емблема на пиринската песен, неповторимото „ъцане“ и „тресене“?! На живо са ги чували само колеги ветерани като вече спомения от мен професор Костадин Динчев, професор Елена Огнянова и професор Иваничка Георгиева.

- Придържайки се към вашите метафори – сега попаднахте ли на „живи въглени“?
- Търсех едно, а намерих друго. Всъщност, то ме намери. Или по-точно тя – песента за Балканджи Йово.

- И какво за нея?
- Рядко има българин да не знае кой целият текст, кой само началните строфи. Песента е публикувана и в научни сборници, но никъде не е нотирана, няма мелодия. Поне аз не съм открил. Чувал съм я в изпълнение на Поли Паскова, но музиката й е авторска.
 
- Тук кой ви я изпя?
- Ще ме извините и вие, и аудиторията, но името на информатора и селището ще ги оповестя в научната си публикация. Сега ще кажа само, че вариантът, който записах е с пиринска мелодия, като има и някои текстови различия, но те не променят сюжетната линия.

- Професионалната ревност на откривателя не е ли по-характерна за колегите ви археолози?
- Е не, не засягайте колегите! Това си е един оправдан и съвсем обясним стремеж към изследователска ексклузивност. И го има във всяка наука.

- Кои групи ви впечатлиха?
- Всички с по нещо ме докоснаха. Знам, че не звучи конкурсно, но за мене беше така. Аз и затова рядко журирам, защото трудно избирам. А и изхождайки от идейната концепция на „Пирин пее“ смятам, че следва да поощряваме както крайната сценична картина на групите, така и целогодишната им, а често пъти и тяхната дългогодишна работа по приемственост и популяризиране на местното им фолклорно наследство.

- Сега видяхте ли такива групи?
- Да, като песенен фолклор така докосна сетивата ми женската група на село Сатовча. Освен пример за приемственост със своята 60 годишна история тази група беше и рядко срещано съчетание на местен репертоар, уникалното му изпяване в т.нар. „на високо“ и гласов синхрон.

- А „живи бисери“, както ги нарекохте в предварителния ни разговор, открихте ли?
- Да, баба Веселина Бойчева от благоевградското село Логодаж. Разплака ме! Не мога да ви опиша мъката й. Болеше я за всичко… Че няма кой да запише всичко, което знае, че тази година участниците са малко… Нито можех да й възразя, нито да я утеша. Защото село Логодаж не е някое отдалечено или трудно достъпно високопланинско село! Логодаж е на една ръка разстояние от Благоевград. А 14 групи за сцена като „Пирин пее“ наистина са жалко малко!

- При положение, че нямаше дублиращи събития в региона какви са причините за отлива на участници и посетители?
- Как да нямаше, имаше! В дните на „Пирин пее“, в санданското село Петрово имаше международен фолклорен фестивал „Песни от извора“. Впрочем, той събра участници колкото и „Пирин пее“!? Но отливът на участници не се дължи на фестивала в село Петрово.

- А на какво тогава? На грешки на организаторите или на финансови проблеми по места?
- Разговарях с много и какви ли не хора и споделям мнението им, че вкарването на годишнината от Илинденско-Преображенското въстание като събитиен модул в „Пирин пее“ беше контрапродуктивно. Първо, защото е противоестествено да се отбелязват празник и помен наведнъж. А и опитните ПР практици казват, че такова сливане размива и двете събития. Обърква ги! И в крайна сметка отлива посетители! Подчертавам, не участници, а посетители. Затова без значение дали така са решили колегите от община Разлог, или им е било спуснато свише, но беше грешка! Тя обаче, както обясних не е причина за малкото участници.

- А каква е ролята на финансовите проблеми по места за отлива на участници?
- По места парите не са просто проблем, а унизителна просия! Но въпреки това участието на „Пирин пее“ си остава заветната цел на всяко селище. А в такива случаи пари все се намират.  Затова ще кажа нещо, което няма да се хареса на някои от колегите по места, но това е реалността. А именно, в много от групите ветераните на фолклорното познание се споминаха. Приживе обаче никой не се погрижи да им намери наследници. Скъса се нишката на приемствеността. Не малко групи, къде притиснати от конюнктурата за оцеляване, къде съзнателно залитнаха по лесни пари от комерсиални участия с репертоари конфекция. Автентичното, местното съвсем е загърбено. Сиреч, много от колегите нямат репертоар, който да отговаря на регламента на „Пирин пее“. Това е, според мен, основната причина и трябва да си я кажем. Трябва докато е време да се върнем към местното, към автентичното, хем за да опазим каквото ни е останало, хем и да го видим на сцена.

- Тежка ви беше присъдата…
- А, присъда, такива са фактите. Не мога да осъждам колегите по места, защото ние сме съмишленици. Самият аз съм бил председател на читалище, сега – на фолклорно сдружение, и познавам „кухнята“. Знам, че без външна помощ, без значение частна или държавна, културните субекти по места са обречени. Въпреки това сме длъжни да търсим баланса между оригиналното и комерсиалното. Съгласен съм, че халтурните продукти носят приходи, но не съм съгласен, че да се реинвестира в нови халтури е единственото спасение. Да, така културният субект – държавен или частен оцелява, но си отиват уникални фолклорни образци.

В категории: Новини , Интервю , Фолклор