За бурето с барут в Западните покрайнини и за „историческото“ слово на Вучич на Газивода

Автор: Иван Николов, КИЦ-Босилеград

Вече два дни се опитвам да осмисля „историческата реч“ на президента Вучич на езерото Газивода и в Косовска Митровица, да открия някаква светлина в тунела и надежда за бъдещето. С огорчение осъзнавам, че тази реч, както и много пъти досега, всъщност беше лишена от смисъл и съдържание, изстрел в нищото, „риалити шоу“ от нищоговорене и нищоправене с цел приспиване на масите, консумиране на власт и разтягане на мандати.

Някакво наивно чакане на някакви нови международни отношения, в които Европа и САЩ ще се разпаднат и слезнат от световната сцена. И как тогава с хляб и сол ще посрещаме руснаците и китайците, които ще прогонят албанците, там някъде, от другата страна на планината Проклетия и така ще постигнем митологичните завети на още по митологичният „цар“(!?) Лазар и Косово (без албанци?) отново ще стане част от Сърбия!

Днешното така наречено "независимо" Косово, признато от повече от половината държави в света, ще изчезне като лош сън!?

Вместо това беззъбо дъвчене и разтягане на локуми, очаквах да чуя какви са резултатите от дълготрайните преговори между Белград и Прищина, какво е отношението към миналото, каква е бъдещата политика на Белград по отношение на Косово, как може да се постигне помирение между сърби и албанци и каква е европейската перспектива на  Сърбия и Косово. 

Световните лидери вече си казаха думата: „Подялба на Косово“, „Размяна на територии“ и „разграничения с албанците“ –  не се приемат. „Трябва да се помирите, да се разберете и да се научите да живеете заедно“ – казват те.

От гледна точка на съвременните европейски принципи и ценности, те са прави, всички други решения неминуемо водят до нови войни и кръвопролития и в крайна сметка, до никакви резултати. Но това изисква държавници и политици от друг формат, например нещо като Митеран и Кол. Разбирателството, помирението, съжителството, преосмисляне на миналото – не е по силите на сегашните сръбски и косовски управници.

От всичкото това нищоговорене на Вучич, разбрах само едно: няма, и вероятно в следващите няколко десетилетия, няма и да има никакво решение за Косово. Идеята даже не е как да се намери решение, а как проблема да се остави в наследство на бъдещите поколения!

Дотогава сърбите на Косово нека да потърпят, да напреднат икономически и да вярват на държавата „майка“, че тя никога няма да ги изостави! Един вид да замръзнат във времето под управлението на една корумпирана и некомпетентна власт каквато е нямало в по-новата история на Сърбия.

„Милошевич беше велик сръбски лидер, имаше най-добри намерения, но резултатите бяха много лоши. Не защото той не желаеше, а защото тия желания бяха нереалистични и защото подценихме и занемарихме тежненията на другите народи“ – каза президентът Вучич.

Да чуеш от устата на президента, че Милошевич е бил „велик сръбски лидер“, това всъщност означава да оправдаеш войната в Хърватска, Вуковар, Босна, Сребреница, етническото прочистване на Косово, и да си признаеш, че не само оправдаваш, но и следваш същата пагубна политика която ни доведе в международна изолация и пълен разпад на държавата.

Това ли е „величието“ на Милошевич?

От тук нататък, каквато и да каже Вучич, то  няма да има никаква стойност и никой нищо няма да му повярва вече. Поне ония които мислят с главите си и които няма да се пуснат по течението на буйните медийни потоци в които се героизира неговото безплодно турне на Косово и подгряват емоциите и страховете на хората.

Редакторката на Европейският отдел на Дойче Веле, Аделхайд Фалке пише: „Очакваше се историческа реч, спекулираше се, че ще се обяви, че нещата ще тръгнат в посока на помирение, нармализиране и мирно съжителство, но нищо не се случи от това“, казва тя и добавя: „след една седмица политическа надежда, дойде уйкенд за хладно изтрезняване… Планираното продължение на диалога на двамата президенти се провали в петък, а историческата реч в Митровица повтаряше старите позиции. Вместо нова посока, Вучич продължи по старата, с тежки думи: няма признаване на Косово, няма корекция на границите“.

Да, никак не е лесно да признаеш историческото поражение, че Косово е загубено за Сърбия, а вероятно и за сърбите на Косово. Но не е честно това да го прикриваш под „величието“ на Милошевич, с подклаждане на омраза към съседите и към малцинствата в Сърбия, с подкрепа на Додик и сатанизиране на опозицията и медиите в Сърбия. Защото национализмът има тази особеност, че един път създаден, той вече не може да се унищожи или изостави: или му служиш докрай или ставаш негова жертва.

Всеки един зрял народ, след като претърпи тежко военно поражение, си прави изводи, преосмисля миналото, признава си грешките и започва да се развива на нови основи. Вижте Германия. От една поразена и напълно разорена във Втората световна воюна, тя заклеймява хитлеризма, преосмисля грешките си, тръгва по нов път и за по-малко от половин век отново става световна и европейска сила.

Вместо това, лидерите на Косово и Сърбия продължават с националистическата риторика и се окопават в окопите от Първата световна война. Надеждата в европейското посредничене на Федерика Могерини също помръква с оглед на предстоящите европейски избори през пролетта. Какво ще се случи след тях, никой не знае. 

А през това време, единствената мечта на 60%% на младите в Сърбия е да избягат в чужбина. Защото не вярват, че Сърбия може да се реформира в що-годе нормална държава. Не искат да си губят времето в Сърбия. Те повече вярват на здравият си разум, а не на медиите, не се интересуват от политика, не вярват на политиците и  не ги интересува Косово.


Един млад сръбски специалист така постави въпроса. „Какви ценности ние трябва да споделяме в Сърбия? Социалната пропаст между бедни и богати? Демагогията на властта? Сивата икономика? Плагиатите на министрите? Гробищата? Границите? Териториите? Манастирите? Контейнерите? Утопиите? Свободата на медиите? Равноправието? Справедливостта? Приличният живот? Всички ценности са разорени, унищожени, стъпкани или превърнати в привилегии.  Да избягаш, това означава, че не искаш да се превърнеш в нищо, и да запазиш поне малко самоуважение и достойнство“.

Докато чета тия горчиви и страшни думи, измъчвам се с въпроса, какво ни очаква нас, българите в Западните покрайнини?

През паметта ми минават километрични ленти от всякакви срещи и разговори на които сме обсъждали проблемите на българите в Западните покрайнини.

Спирам се на последната кръгла маса за медиите на българското малцинство организирана от БТА и Сдружение „ГЛАС“ в Босилеград. Г-жа Драгана Сотировска, журналистка на РТС, неформална пиарка на кмета Захариев и началник на Нишката областна управа, не е българка и не знае български език, но пък е председател на комисията по информиране към Националния съвет на българското малцинство!?

След повече от два часа стойностни разисквания за проблемите на българите в Сърбия, тя взе думата и в лицето на българския посланик, постави въпрос за положението на „сръбското малцинство“ в България!?

За миг осъзнах, че всичко казано дотогава, бе обезсмислено. Щом като търси „сръбско малцинство“ в България, ясно е, че и ние в нейните очи сме „сърби“  и всичко казано за образование, медии на български език, култура, официална употреба на български език и писмо и пр. – всичко това не се брои!

Докато довършвам този текст, слушам по радиото поредната нескопосана лъжа на председателката на сръбската скупщина Мая Гойкович, която на срещата с председателката на Народното събрание Цвета Караянчева в София е заявила, че: „…в момента се решават проблемите с образованието, медиите и вероизповеданието на майчин език“!?

По всичко личи, че според нея, най-потърпевшите са само „сърбо-шопите“ върху българските територии, които си бяха набелязали още Гарашанин, крал Милан в Сръбско-българската война 1885г. и Пашич на Парижката конференция 1919 г.

Днешното време е спряло някъде там, преди стотина и повече години.

В категории: Новини , Международна политика , Анализи , Коментари , Свят