На 3 декември 1949 г. умира българският писател Елин Пелин
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Елин Пелин е роден на 3 юли 1877 г. в софийското село Байлово. Истинското му име е Димитър Иванов. Звездата на великолепния майстор на късия разказ изгрява на литературния небосклон, когато е на 27 години.
През 1904 г. издава първата си книга с разкази под псевдонима Елин Пелин. С този псевдоним той ще влезе в сърцето на всеки българин, милеещ за родното село, а книгите му завинаги остават в златния фонд на българската художествена литература.
Едва ли има друг творец, който така образно и проникновено да е пресъздал селския бит, радостите и болките на селянина, черните попукани от кървав труд ръце на измъчения от недоимъка труженик, сиромашията и тихия бунт в душата му, остро контрастираща с духовния разврат и охолството на градската буржоазия. Това му спечелва завинаги любовта на селска България.
Преди Втората световна война, близо 90 процента от цялото население на България е живее на село и селската тема е любима за много автори, но само Пелин и Йовков съумяват да я пресъздадат по един уникален начин в своите белетристични творби. Затова и неговите земляци в Шоплука го наричат “царот на шопите“.
Щом се мернеше в родното си село Байлово, те го посрещаха като скъп гост с всичките му салтанати. Въпреки славата, Елин Пелин никога не са възгордява. До последния си земен миг той си остана народен човек, на който нищо човешко не му бе чуждо. Обича да сяда със земляците си на чаша ракия и сладка раздумка в селската кръчма или да тръгне направо през нивите към залеза и да диша с пълни гърди аромата на разцъфналата земя.
Той казва, че времето, в което живее, е жестоко към творците и обикновените хора и често пъти ги обрича на гладно съществуване. В обществото господства надпреварата да се трупат богатства, а зад привидния демократизъм се крият най-груби нрави и материални интереси. Зад външното благоприличие прозира моралът на еснафа и душевната безпътица на „буржоазията“.
В обществото, според него, всичко е сведено до делнична практичност. В него кипят партизански страсти, прикрити с евтини демократични лозунги, с които най-безсрамно се демагогства и развращава народната душа. Хората не се интересуват от истинските стойности в живота, а се нуждаят отчаяно от жълтата преса за да задоволяват болното си любопитство с пикантерии. В това вълче общество, творецът е като сирак и самотник.
Как всичко в живота се повтаря!
Тези думи на Елин Пелин важат с пълна сила и за нашето време на диво и варварско натрупване на капитали, обезценяване на изконни нравствени ценности на българина и опаразитяване на обществото, наречено от политиците – „електорат”.
По време на Балканската война 1912-1913 г. Елин Пелин е военен редактор заедно с Йордан Йовков, Димитър Подвързвачов и Александър Божинов. Подържа дружески връзки с художника Константин Щъркелев, проф. Александър Балабанов, проф. Михаил Арнаудов и Александър Божинов и заедно с тях посещава курорта Нанси във Франция.
Елин Пелин набира популярност като писател и сърцевед на изтерзания български селянин. Това се набива като трън в очите на префинения естет и литературен критик д-р Кръстьо Кръстев - идейния лидер на литературния кръг “Мисъл”. За него автори като Елин Пелин и Иван Вазов са глашатаи на селското начало в българската литература, които трябва да бъдат отхвърлени заради нескопосаните им и наивистични творби с вулгаризирана селска тематика.
Доктор Кръстев предрекъл кратък живот на Елин Пелиновите творби, но времето опровергало строгата му присъда. Нещо повече, с течение на времето те стават все по-популярни и любими четива на хората.
Елин Пелин по един виртуозен начин описва хумора на селянина, който неведнъж го е спасявал в трудни ситуации, но той не обичал да го наричат писател- хуморист. По скоро хуморът му е саркастичен и с него той бичува язвите и пороците на тогавашното общество.
Незабравимите му разкази и повести “Вятърната мелница”, “Задушница”, “Земя”, “ Гераците”, “Андрешко”, ”Край воденицата”, “На браздата”, “Напаст божия”, “На оня свят” , “Врабчетата на стрина Дойна” му спечелват симпатиите не само на обикновените хора, но и на цар Борис III. Възхитен от неговия талант, коронованият му поклонник го кани в двореца и с течение на времето тяхната дружба все повече укрепва.
За разлика от своя баща цар Фердинанд, Борис има вроден усет да оценява хората по таланта и добродетелите им. Това го отличава от Фердинанд, който нарича българския народ “стадо“и всеки път, когато се налагало да се ръкува със своите поданици, слагал ръкавици.
Борис Сакскобурготски и Елин Пелин обичат лова и с дни се запиляват из горите . Всред величественото спокойствие и девствената тишина на природата, споделяли своите виждания за политиката, живота и бушуващата в Европа, война.
Така бившето бедно пастирче от шопското село Байлово, неуспял художник, учил, недоучил в Панагюрище, Сливен и София (той не завършва гимназия) - се превръща заедно със запасния офицер - ясноводец Любомир Лулчев и архитект Йордан Севов в един от най-доверените царски съветници, чието мнение, цар Борис високо цени.
Монархът харесвал неговата прямота, склонността му да назовава нещата с точните им имена и критичния анализ на събитията. Той не спестявал на Борис нищо излишно. За тяхната близост говори и фактът, че двамата си измисляли закодирани имена, с които са се обръщали едни към друг, както и съзаклятническото им тайно подиграване с грандоманщината на премиер-министъра, проф. Богдан Филов.
Възползвайки се от приятелството се с царя, Елин Пелин прави всичко възможно, за да му въздейства и спре подготвеното депортиране в лагерите на смъртта на българските евреи.
След 9 септември 1944г. новата власт също го боготвори , въпреки че знае за неговата близост с починалия цар. Устройват тържествено честване на 70-я му рожден ден през 1947 г., което се превръща в израз на всенародна любов и преклонение пред неговия гений.
На 3 декември 1949 година в София Елин Пелин си отива от света на живите, оставил след себе си богато литературно наследство.
