Размисли върху повестта, писана от творец, игнорирал идеологическите скрижали на времето си
Автор: Борислав Гърдев
Приемам констатацията на Йордан Василев, че повестта „Крадецът на праскови“ „не се вписва в наложените митологеми“ на годината, в която излиза – 1948, но за мен е очевиден феноменът на свободната й поява в едно жестоко, непримиримо, култово време, както и благосклонното й приемане от публиката.
Критичната канонада, неизбежна за края на 40-те години на миналия век – авторът е набеден в какви ли не грехове, не води до промяна на статуса на Емилиян Станев по посока на Куциян или Богданов дол, подобно на Димитър Талев и Йордан Вълчев и той спокойно може да се захване от 1950 г. с най – голямото предизвикателство в творческия си път – романът „Иван Кондарев“, излязъл в окончателния си вариант през 1964 г.
Естествено е, че насочването към по-големи епични платна при писателя настъпва закономерно на определен етап, когато постигнатото от него в областта на сборниците с битово – реалистични – „Делници и празници“(1945) и анималистични – „Дива птица“(1946) разкази е безспорно и когато пред него се изправят предизвикателствата на обемните прозаични форми.
Любопитен е обаче преходът към повестта – той минава през партизанската новела „В тиха вечер“, излязла през същата 1948 г., но преди „Крадецът на праскови“. Така Емилиян Станев хитро се застрахова пред бъдещите си критици и скрит зад идеологически правоверния щит на подвизите на Антон, си позволява лукса във време на тотален идеологически надзор да създаде и отпечата повест, продължаваща насоките, характерни за предвоенния период, традициите на битовия реализъм и на романтично-психологическото изображение.
Вярно е, че наративните структури в тези години имат характера на „доизживявана инерция“(Симеон Янев), в която наред с такива открояващи се прозаични образци като „Поручик Бенц“(1945) и „Скици из Лондон“(1945)логично и закономерно намира своето място и „Крадецът на праскови“.
В унисон с класическата реалистична традиция на българската литература човекът все още не е средство за велика обществена идея, а се разглежда като цел, като задачата на писателя е „да проникне в тази вселена, в интимния индивидуален човешки свят и оттам да се разгърнат и обществените тенденции и идеи, които доминират във времето“ (Симеон Янев).
Емилиян Станев е блестящ продължител на това наследство, въпреки че , съобразявайки се с действителността, в която живее, е принуден да направи определени премерени ходове, в името на поставената цел.
Първият е, разбира се, спечелената индулгенция с „В тиха вечер“, а вторият е прилежно налаганото схващане, че повестта е забележително антивоенно произведение,насочено както срещу милитаристичното безумие, така и срещу поражението, което то нанася върху човешката душа в нейната най – съкровена същност.
Безспорно е така, но да се свежда „Крадецът на праскови“ само до това й значение е, меко казано, ограничено и недалновидно.
Никой не може да отрече антивоенният патос на повестта, напомнящ с яркостта и силата на емоционалното си въздействие киношедьовъра на Жан Рьоноар „Великата илюзия“(1937), така добре усетен и пласиран от Въло Радев в екранизацията му от 1964 г., като постановчикът дори разширява границите на загатнатото в новелата, но аз съм свикнал при общуването си с Емилиян Станев винаги да търся втория пласт, допълнителните, които по-често са и по-важни, нюанси, тъй като „Крадецът на праскови“ е колкото антивоенна творба, толкова и скръбна елегия за пълния крах на великата възрожденска национално – обединителна програма, чийто първи блестящ успех е признаването на независимата ни Екзархия от 28 февруари 1870 г., а печалният й финал съвпада с края на Втората световна война.
В този план строгата, аскетична, уморена и раздразнителна физиономия на военния комендант на старата столица, руски възпитаник и ветеран от две войни – Балканската и Междусъюзническата, е изключителна находка, метафора на погребаните надежди за обединение и общонационален просперитет.
Не случайно именно в този пункт писателят го сблъсква и противопоставя на съпругата му, тъй като в образа на Елисавета, самотна и отчуждена в средата, в която живее, „са въплътени черти на вечната жена с изконната й жажда за обич, за продължение на рода“ (Иван Сарандев).
Бих добавил, че за Лиза като жена е по-важно да съществува хармонично, за да задоволява личните си потребности и собственото си щастие, тя е на светлинни години от драматичните конвулсии на национално-обединителната ни кауза, което е и поредното доказателство за нейната неизпълнимост.
Като опитен психолог и майстор на интригата Емилиян Станев вкарва между двамата съпрузи – толкова различни, но и така допълващи се, не само ординареца на полковника, но и сръбският военнопленник и учител по музика, хедонистът Иво Обренович. Наистина гениално премислен ход!
Това, че Елисавета се влюбва в чужденеца и врага, е колкото следване на природата и зова на нейното сърце, толкова и нагледно доказателство за драмата на коменданта. Няма по-голямо унижение за един кадрови военен и началник от това неговата съпруга да му сложи рога със сръбски войник, при това крадец и беглец от пленническия лагер (Да не забравяме и обстоятелството, че творбата излиза след разпрата на Тито и Сталин и изгонването на Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г., с което пък се слага край на мечтата за българо – югославска федерация,гръмко афиширана с Бледското споразумение от 1 август 1947 г.).
Като реалист и познавач на човешките страсти Емилиян Станев експонира една абсурдна, обречена, невъзможна любов, чиято трагична обреченост е повече от очевидна.
Можел е да насочи развръзката към по-банални граници – полковникът да залови в изневяра жена си и сам да убие учителя по музика, но с неочакваната и нелепа намеса на ординареца, белетристът ловко тласка повествованието в очаквания от нас финал, поднесен обаче елегично – покоряващо – след гибелта на Иво Лиза се самоубива, а полковникът, уволнен от правителството на Стамболийски, изоставя любимата си колиба на произвола на съдбата и обруган,умира две години преди завръщането на автора в родния му град – тоест през 1942 г.
За новаторската наративна техника на Емилиян Станев е писано, но предимно общо, в едри щрихи.Това категорично се отнася и за „Крадецът на праскови“.
Иван Сарандев открива „условните историко-времеви граници на повествованието“, смятайки че по този начин „Станев търси решение на вечните проблеми, на правото на щастие, свобода, красота“ и че „със смъртта на героинята изчезват красотата на сърдечните пориви, благородната саможертва и поезията на любовта“.
Аз бих допълнил, че двойната ретро- и интроспекция – при Лиза и автора – в повестта е съзнателно приложено авторско изразно средство – разказвайки през душното лято на 1944 г. за трагично обречената любов на Елисавета и Иво от изпълнените с тревожни предчувствия лято и есен на 1918 г. Емилиян Станев всъщност създава реквиема си за стара буржоазна България, погребала великите си идеали в огъня на жестока бран и станала жертва на вътрешните си конфликти и на фатално-съдбовното си чувство за несъвместимост между мечти и реалност.
Що се отнася до гледните точки на разказвача – на автора и на стария учител е уместно да посочим постигнатото от Владимир Донев – времевата и ценностната двойнственост на разказваческата позиция в първия случай и свидетелската функция във втория.
Така в съзвучие с краха на националната кауза на полковника настъпва и кончината на страстната, чиста и неосъществима любов на неговата съпруга, виждаща и във врага „човек като нея, жаден за обич и свобода“ (Симеон Янев).
В големия град като София или Пловдив подобна драма би добила неизбежната си урбанистично – космополитна украса, докато разкриването й именно във Велико Търново – едновременно стара столица и типична провинция – само засилва нейната скандалност и съдбовна неосъществимост.
Предмет на отделно проучване е манталитетът и психологията на търновеца, но е важно да се посочи, че в „Крадецът на праскови“ се срещаме не само с неговите най -открояващи се , но и най – типични представители като слугинята на Лиза – Марьола, добавяйки че авторът, иначе известен с язвителните си оценки за националния ни характер, е предпочел елегантната обективност и непосредственост,оставяйки читателя сам да направи необходимите му заключения.
Все пак не мога да отмина един показателен факт, свързан с поведението на търновци след окупацията на града им от съюзническите войски на генерал Франше д`Епре.
Жителите на старопрестолния град не само, че не се бунтуват срещу незавидното си и унизително положение, но влизат „в сношение“ с победителите – сенегалци, алжирци, задигайки рошковете им от Марно поле и прехранвайки се нелегално с конско месо, сготвено със зеле, както и с откраднати фурми, бял хляб и кокосово масло…
Само в един такъв гротесково – реалистичен детайл Емилиян Станев разкрива тъжната метаморфоза на патриотизма ни, деградирал до грижата за насъщния и мисълта за собственото оцеляване.
Прозаикът е бил сигурен, че историята ще се повтори – дали като трагедия или фарс – и през есента на 1944 г. , за което обаче благоразумно мълчи, очаквайки разбиране от проницателните си читатели.
За мен е истинско чудо излизането на „Крадецът на праскови“ именно през 1948 г.
Не мога да скрия възторга си, че тя е писана от творец, игнорирал идеологическите скрижали на времето си и със съзнание, чувствително по-необременено в „Търновската царица“, например, в чийто финал дразни публицистичната ремарка с пълнещите се след балканските войни с обеднели граждани тесняшки клубове.
А между двете повести лежи четвърт век!
В тази насока е вярна оценката на Симеон Янев, отбелязващ, че „когато в края на 40-те години (на миналия век – б.а.) политизацията на прозата е определяща и стриктно налагана тенденция, Ем.Станев издава „Крадецът на праскови“, повест, която дискретно опонира на политизацията с широкия си хуманизъм и едновременно благороден израз на националното достойнство“.
Това всъщност се отнася за цялото творчество на Станев, доказал безапелационно, че големият творец може да създава значими произведения по всяко време, включително в годините на тоталитаризма, без съдбоносни и провалящи го компромиси, превръщайки се в изразител на най-ценните добродетели на българската художествена литература.
Според Янев „Никой друг писател в следвоенната ни литература не е успял така продължително и мощно да осъществява тази функция“ – да проектират целостта й.
„Около неговите текстове се налепва корпусът на най – значимото ни в литературата ни за няколко десетилетия, без при това текстовете му да са се схващали някога дискусионно.“
След подобна оценка е трудно да се добави нещо съществено.
Но тя се отнася без съмнение и към един от най-големите и знаменателни успехи на Емилиян-Станевата проза – повестта „Крадецът на праскови“.
