След неуспешния опит за самоубийство той броди полусляп като сянка из София, оставен на произвола на съдбата и на милостта на своите приятели
Автор: Борислав Гърдев
Отдавна ме вълнува въпроса дали е било възможно Пейо Яворов да има друга съдба. И той е свързан основно с горчивата участ на редица изтъкнати родни политици и културни дейци, които рано си отиват – пренебрегнати, угнетени, ликвидирани, неоценени, жертва на груби страсти и отвратителна наша конюнктура. По традиция бързо забравени, а след това с течение на времето реабилитирани и издигнати на пиедестал.
Яворов не прави изключение. Но в своята „година на траура”( да използвам оригиналното хрумване на Михаил Неделчев) след 29 ноември 1913 г. той е жалка картина.
Обруган заради смъртта на съпругата си Лора Каравелова, следствен по дело 205/ 1913 г., сочен за убиец на дъщерята на бивш роден премиер, лишен от средства за съществуване, след неуспешен опит за самоубийство, Яворов броди полусляп като сянка из София, оставен на произвола на съдбата и на милостта на своите приятели.
Той не е съвсем без покровители – част от архива на ВМРО, който се е съхранявал при него в квартирата му на „Раковски” №136, задигнат от екссъпруга на Лора Каравелова д-р Дренков, е прибран обратно в организацията след крутата намеса на приятеля Тодор Александров, д-р Кръстев прави опит да го изпрати на лечение във Виена за възстановяване на зрението му, а издателят Александър Паскалев не е загубил надежда да издава списание „Съвременник”под ръководството на Яворов. Чете се и се коментира активно своеобразната му антология „Подир сенките на облаците”...
Но това за него не е достатъчно. Истината е, че съдебните разследвания, инициирани от амбициозния прокурор Александър Огнянов сломяват волята му за живот.
Случаят е много деликатен и комплициран. Лора Каравелова е дъщеря на Екатерина Каравелова, придворна дама и близка приятелка на цар Фердинанд и вдовица на Петко Каравелов, четирикратен министър-председател на България.
Яворов също не е случайна фигура. Пръв поет и драматург, виден деец на ВМОРО, бивш драматург на Народния театър.
Как да се облекчи неговата съдба? Той е без работа и разпитван за смъртта на съпругата си. Не може да се въздейства на съда – тогава в България това е немислимо! Изключена е намеса чрез Двореца.
Възможно е било чрез влиятелни и авторитетни ходатаи да се помисли за облекчаване
на неговите страдания.
Михаил Кремен споменава, че е правен опит да се привлече за каузата земеделския лидер Стамболийски, но той, хванат на тясно докато хапва в препълнено бирхале, се оправдава с други по-важни и неотложни задачи.
Александър Стамболийски не може да помогне тогава – това е факт. Няма нужда от гръмогласно просене или скандално поведение по един толкова заплетен казус като Яворовия.
Мисля си, че единственият спасителен изход е бил около благородната кауза да се обединят д-р Кръстев – като представител на университета и някогашен издател на сп.”Мисъл”, откривател на Яворовия гений, д-р Иван Шишманов като бивш просветен министър, познаващ отлично способностите на Яворов и командировал го през 1906 г. в Нанси за „усъвършенстване по литература”, евентуално Иван Вазов – като пръв роден класик и председател на СБП и Тодор Александров като член на ЦК на ВМОРО, които да предприемат съвместна интервенция пред тогавашния министър на просветата Петър Пешев, търсейки съдействието му за решаването на щекотливия проблем.
Пешев не е случаен човек. Той е завършил право в Москва, пише литературна критика, есета, води рубриката „Баберки” в официоза „Народни права”. Дългогодишен депутат е, дясна ръка на д-р Васил Радославов и негов заместник в правителството на либералната концентрация, което управлява страната от 4 юли 1913 до 21 юни 1918 г.
Опитен чиновник и бивш правосъден министър, натрупал голям административен опит.
Пешев в никакъв случай не би се намесил в работата на съда. Надали би рискувал с вариант за персонална пенсия, тъй като е нужна парламентарна санкция.
Уви, XVI ОНС трае само от 19 до 31 декеври 1913 г. Русофилската опозиция, която бяга от отговорност след краха на Междусъюзническата война, щом Радославов сключва мирните договори в Букурещ на 28 юли и в Цариград на 16 септември 1913 г., веднага вдига глава с амбицията да го сваля като вреден за България.
Насрочените за 26 февруари 1914 г. избори са спечелени отново от либералната концентрация на д-р Васил Радославов. Решаваща е извънредната лятна сесия на парламента. Но на нея няма как да се вотира още една скандална точка – като отпускането на пенсия за Яворов, след като на 4 юли са гласувани кредитите от „Дисконто гезелшафт”, а на 24 юли са оправдани напълно съдените три години по-рано министри – стамболовисти, сред които най-важният е д-р Никола Генадиев, с гласовете на чиито депутати се крепи правителстовото на Радославов.
Пешев е можел да направи друго. Получавайки мотивирано предложение от посочените по-горе мастити общественици, да назначи на своя отговорност Яворов в Народната библиотека или Народния театър на работа. Още повече, че тъкмо през 1914 г. Пейо Яворов усилено превежда Шекспир – „Ромео и Жулиета” и „Укротяване на опърничавата”!
Тези ведомства са подчинени на министерството му, Яворов е работил в миналото и в двете институции, а самият министър ще се представи като далновиден управленец на следващата година, когато на 28 февруари 1915 г. с много такт и умение ще преодолее конфликта с артистите в Народния театър, поставил на много сериозно изпитание неговата репутация.
Чел съм внимателно мемоарите на Петър Пешев „Исторически деятели и събития от навечерието на Освобождението ни до днес”, фототипното издание от 1993 г. В тях няма и ред за Яворовата сага.
Пешев ни занимава с напрегнатото си ежедневие на министър в преломни за страната ни времена, но за Пейо Яворов не пише нищо. Нямало е кой да го подтикне към подобно благородно дело. А и явно той е бил прекалено погълнат от служебни и партийни задачи, за да мисли и за съдбата на един творец.
Вероятно и него го изненадва неприятно вестта за смъртта на Яворов на 29 октомври 1914 г. Може би тогава се е тюхкал,че нищо не е направено, но най-вероятно, пришпорен от проблемите на деня, е игнорирал трагедията на поета...
