И какво разкри извънредното положение покрай пандемията
Автор: Иван Николов
Декларацията от срещата на европейските и лидерите на Западните Балкани на 6 май т.г. в Загреб отново даде „недвусмислена подкрепа за европейската перспектива на Западните Балкани” и сигнал за откриване на предприсъединителните преговори със Северна Македония и Албания. В декларацията се казва още и че „партньорите от Западните Балкани потвърдиха посветеността си към европейската перспектива като свой стратегически избор”, но се припомня, че кандидат-членките сами си носят отговорността за успеха на преговорите.
С оглед на досегашните мижави резултати в преговорния процес и особено на изказванията и действията на сръбските държавни ръководители, поставя се въпросът дали членството в ЕС е наистина стратегически избор на Сърбия?
Балканската страна формално започна преговорите за членство в ЕС през януари 2014 г. Оттогава са отворени 18 от 35 преговорни глави, като две от тях са временно затворени. За сравнение, Хърватска за по-малко от шест години приключи с преговорния процес. Приблизително толкова продължиха и българските преговори. Черна Гора от 2012 г. досега е отворила 32 от 33 преговорни глави и временно е затворила три.
Европейската комисия още през 2011 г. изтъкна, че Сърбия може да изпълни условията за членство за пет години, ако изцяло се посвети на това. А сегашното сръбско правителство през 2016 г. обеща хармонизиране на сръбското с европейското законодателство и затваряне на преговорните глави до 2019 г.
След седем години Сърбия не е извървяла дори и половината от пътя. По 23 и 24 глава има закъснения от три години, за още девет глави не са изпълнени критериите за отваряне. Четири години не са предадени преговорните позиции по главите 10 и 28. Освен това, Сърбия още не се е изяснила дали ще приеме новата методология за разширението на ЕС, според която в годишните доклади за напредъка на преговорите на държавите кандидатки влиза и мониторинг за публичните изказвания на политиците и медиите за ЕС.
Според сръбски анализатори, почти е известно, че Сърбия няма да стане членка на ЕС до 2025 г. както иначе бе предвидено със Стратегията за Западните Балкани.
Защо отварянето на преговорните глави за членството на Сърбия в ЕС се бави толкова много?
Сръбското общество по принцип е патриархално и националистическо, а начинът, по който властта чрез медиите комуникира с обществеността, допълнително подклажда евроскептичните настроения, които не са от вчера.
Пандемията Ковид-19 като че ли пренасочи стратегическия избор на Сърбия от Европа към Китай и Русия. Изявленията на сръбските политици и писанията по медиите станаха обект на анализи и наблюдения в европейските столици. От кандидат-членка на ЕС, по време на пандемията Сърбия се превърна в ракетоносител на прокитайската „мека дипломация” в Европа.
Изявлението на президента Вучич за „смъртта на европейската солидарност” силно отекна в Европа и вредата от него е непоправима. Особено ако се знае, че ЕС е най-големият донор на Сърбия, не само по време на пандемията, но и преди – по време на наводненията 2014 г. и световната криза през 2008 г.
Медийната картина в Сърбия е такава, че се премълчава или подценява количеството на помощта, която идва от Европа, и се преувеличава помощта от Русия, Китай и други страни, което най-много се видя по време на пандемията. Европейската, стократно по-голяма помощ, се смята за даденост и не й се придава почти никаква гласност в сръбското общество.
Не така стоят нещата с китайската помощ. В центъра на Белград се появиха големи билбордове с образа на китайския президент Си Дзипин и изрази на „братска благодарност”. Такава благодарност е немислима за ЕС, а още по-малко за НАТО. Не е и чудно, че при такова студено отношение на сръбските политици и в такава антиевропейска медийна среда, евроскептичните настроения в сръбското общество нарастват.
Реалните факти са съвсем по-различни, но те нямат значение, когато става дума за медийна пропаганда?
И все пак, трябва да се знае, че Брюксел задели 15 млн. евро за медицински консумативи и 78,4 млн. евро за икономически мерки за борба с коронавируса. Обяснението бе, че Сърбия била най-много засегната от пандемията. Даже и китайската помощ бе докарана с европейски пари. Отделно от това, ЕС безвъзмездно дари над 200 млн. евро в модернизация на сръбската здравна система, а с 240-милионен заем от Европейската инвестиционна банка са обновени 20 големи болници.
Самата борба с пандемията в Сърбия изцяло бе проведена по китайски – с драстични ограничения и полицейски часове, които достигаха и до 90 часа. Поведението на сръбските ръководители показа, че те предпочитат твърдата управленска ръка пред европейските демократични принципи и ценности. Това се вижда и от близките им отношения с Путин, Си Дзипин, Виктор Орбан и пр. недолюбвани в Брюксел политици.
Разбира се, никой не може да оспори това право на една суверенна държава, но посланията, които по този начин се изпращат в Брюксел, съвсем не работят за членството на Сърбия в ЕС, за което тя, поне на думи, декларира.
Предрешените парламентарни и местни избори по време на пандемията през юни, по всичко личи, ще легитимират и ще укрепят „хибридната” система на управление и още повече ще засилят евроскептицизма по медиите.
Демократичната проевропейска опозиция, доколкото все още има такава, в условията на извънредно положение, лишена от медийно пространство за маневриране, почти се изтегли от политическата сцена. Впечатлението от телевизите с национално покритие е, че Вучич е единственият политически актьор, който, ако се съди по извънредното положение, е доста обсебен от идеята за пълен контрол на обществото.
На втори план на пандемията от Ковид-19 е, че освен хората, в Сърбия силно пострадаха свободата и демокрацията. Световен феномен е, че въпреки неадекватните си действия, рейтингът на управляващите след пандемията навсякъде, в това число и в Сърбия расте.
Използвайки този момент, Вучич побърза да проведе отложените парламентарни и местни избори и да се утвърди на власт поне за още един мандат. Вероятно си дава сметка, че само след няколко месеца ще трябва да се изправи пред икономическите последствия от пандемията, а това никак няма да е приятно.
Пандемията разобличи характера на управлението, но и неспособността му правилно да се ориентира в международните обстоятелства. Поведението на властта показва, че Сърбия все повече се отдалечава от Брюксел.
Парламентът буквално бе суспендиран по време на пандемията, а натискът срещу независимите медии и острите реакции срещу критиките на правителството пораждат основателни опасения, че ерозията на демокрацията вероятно ще продължи и след извънредното положение.
Вучич водеше предизборната си кампания и по време на извънредно положение, нещо което е недопустимо за неговата президентска длъжност. Опозицията, с изключение на някои електронни портали, няма никаква възможност да се представи пред телевизиите с национално покритие.
В такава ситуация, демократичните и проевропейски опозиционни партии, лишени от демократични средства за легална политическа борба, посегнаха за най-непопулярното средство – бойкот на изборите, опитвайки се по този начин да атакуват легитимността им. В отговор управляващите занижиха избирателния ценз и пуснаха на сцената няколко маргинални партии, чиято роля е да легитимират победата на управляващата Сръбска прогресивна партия.
Дори и пандемията им помогна. Правителството реши през последните две-три седмици преди парламентарните и местни избори на 21 юни да даде по 100 евро на всеки пълнолетен сръбски гражданин. На практика това си е легално купуване на гласове. Победата на партията на президента Вучич по този начин е в кърпа вързана.
Така парламентът и правителството ще се превърнат в изпълнителни органи на неговата воля. Това може за известно време да укрепи властта му, но едва ли ще стабилизира мястото и ролята на Сърбия на вътрешен план и на Западните Балкани.
Европа засега не си дава сметка какво още може да се случи, ако се даде още един шанс на великосръбския национализъм, който отново си пробива път в Косово и Черна гора. Освен това, европейските лидери явно не могат да влезнат в кожата на проевропейската опозиция в Сърбия и се ограничават да боравят със стандартни клишета – бойкотът не водел до нищо и опозицията трябвало да участва на изборите!?
Те явно са забравили историческите уроци, когато един диктатор по демократичен път можеше да бъде избран, после по демократичен начин нямаше как да бъде сменен.
Да, говорителка е хубава.
1. Практически всички "етнически македонци" сънуват за сръбкини като онази (не всичките сръбскини заслужават да се сънува за тях, разбира се). Те въобще не сънуват за българки от България, докато предпочитат (в повечето случаи: биха предпочитали) сръбкините пред собствените им българки ("македонки"). Защо "биха предпочитали", а не "предпочитат"? Понеже само малко брой от тях стигат до там, да "направят любов" с (поне една от) тях. Чисто теоретично обаче, те биха ги предпочитали пред собствените им български предателки (неосъзнати българки, "(етически) македонки".
А това предпочитание е една от главните прични за "македонците" да не искат да се върнат към българските им корени.
2. Част от торлашките говори наистина са по-български от сръбски. Другите може би са еднакво близки/отдалечени и от български, и от сръбски.
3. Българите първоначално не бяха славяни.
"руснаци" също е неславянско име, от северногермански/скандинавски произход. По сръбската "логика", украинците които имат славянско име (етноним, ендоним), са по-стар народ от руснаците които "по онова време" бяха германци от скандинавски род (датчаните влизат в тази категория, въпреки че географски те не са скандинавци).
Доколкото ми е известно "сърби" и "хървати" също не са славянски думи/имена, а ирански/персийски.
Освен това, балканските сърби са бивши лужишки славяни. Лужишките славяни се наричат себе си "серби". Има 2 такива езика, обаче не знам дали носителите на долносербски и горносербски се смятат себе си за принадлежащи на един и същи народ или на 2 различни народа, понеже има 2 сербски езика които се различават помежду си повече от словашки и чешки, като един от тях е по-близък до полския, а другият до-чешкия, докато различията помежду чешки и словашки са минимални. Дали лужичаните понастоящем обитават територия която "от всякога" е обитавана от славяни, тоест дали те обитават част от славянската прародина не знам, обаче струва ми се че днешните лужишки славяни живеят на територия която е по-близка (като разстояние) до славянската прародина от Сърбия (а не говоря за отдалечени земи от рода на Новопазарски Санджак или Косово). Тоест, ако и днешните лужичани не живеят на парче от славянската пра-родина, те живеят по-близко до този район от сърбите.
Освен това, доколкото ми е известно, сърбите наистина са се отцепили от днешните серби/лужичани и са тръгнали към Балканския Полуостров където са се и заселили, като (останалите) лужичани са останали да живеят където те живеят и сега. тоест не са се движили към другаде. Тоест сърбите са онези които са се отцепили от лужичаните, а не обратно (независимо дали лужичаните обитават славянската прародина или не).
Още един аргумент: словенците са истинските славяни, като "словенец" не означава непременно "малък славянин" ("малък словенин") (това тълкуване съм го научило от словенец по интернет), а просто може да е друг облик за "славянин". На български има и "молдовец", и "молдованин", и "молдованец", като "молдовец"/"молдованец" не означава "малък молдованин". Щом сърбите се смятат себе си за славяни, тоест за словенци и като се добави че между словенски и сърбо-хърватски (сръбски-хърватски-босненски-черногорски) има диалектен континуум излиза че сърбите наистина са бивши словенци (и не само те, а и хърватите, черногорците).
4. Да, староцърковнославянски език е старобългарски. Щом има старословенски език, съвременен с старобългарския (старословенският се съдържа в Брижински паметници, написани на латиница вън от старобългарско влияние), защо да няма и старобългарски, понеже славяните в Солунско са от български род, въпреки че тогава, през времето на създаването на старобългарски език те още не бяха започнали да се наричат себе си българи, а само славяни. Вероятно през 19. век, а и сега много от тях се смятат себе си за "гърци" (гъркомани). Какво от това? Староцърковнославянски бй трябвало ли да се нарече "гръцки" език, "друга норма на средногръцки език" или нещо подобно???
Сърбите може би са прави в само едно нещо: доколкото ми е известно, в най-старите старобългарски паметници от територията на днешните Сърбия/Черна Гора/Хърватия/Босния българските "щ" и "жд" не съществуват, тоест тези паметници може да се нарекат старосръбски (ако няма други чисто български черти в тях), понеже наличието на "щ" и "жд" са главните черти на старобългарски които го различават от общославянски език и от другите южни славянски езици (словенски, сърбо-хърватски), съвременни с него.
Както и да е, най-старите "старосръбски" паметници са по-нови от най-старите старобългарски такива.
5. Смешните "македонци" са ви доносичат пред сърбите, "висшата инстанция" на българофобията (освен турците, румънците и гърците)
Както се казва, те са викали по-старите им "братя" на помощ срещу лошите "училищни колеги", българите.
More on Cases
Hi. Let me start by saying how good of a job I think you all did with this page. I have a comment to make about the case system though. Again, I'm not a linguist and my knowledge of Torlakian is intuitive (I was born and mostly raised in the area--S. Serbia). In any case, at least in the central parts of the north-south line between Nis and Vranje, I think there are actually two cases in use, namely Nominative and Accusative. Other cases are formed by prepositions that are added to the Accusative form in most cases. For example, a speaker from Leskovac would say: nom. terasa acc. na terasU gen. od terasu dat. na terasu etc. Also, and this is only valid for Serbia I suppose, the local speakers, besides acknowledging various local variants (some people can actually guess a village or an area within a small region someone is coming only based on the way that person speaks) still talk of three distinct overarching groups of dialects: from north to south they are Nis (nislijski), Leskovac (leskovacki), and Vranje (vranjanski). Pirot is usually exluded from this autoclassification by dismissing the language people speak there as "bugarashki" or Bulgarian-like (no offense to the people or Pirot or Bulgarians meant). I just wanted to add my two cents worth of thought to the discussion. ZT
Лужишките сърби или лужичани (на горнолужишки: Serbja; на долнолужишки: Serby; на немски: Sorben; на чешки: Lužičtí Srbové) са западнославянски народ, наброяващ около 30 000 души,[1] [2] главно в областта Лужица на територията на Германия и Полша. Традиционно говорят лужишки езици, близкородствени с полския и чешкия, които са официално признати и защитени като малцинствени езици в Германия.
Сербои (греч. Sérboi; лат. Serboi), Сирбои (лат. Sirboi) — этноним, упоминаемый античными географами. Им обозначалось иранское племя[1], жившее в Азиатской Сарматии где-то к Северу от Кавказу и к Западу от Волги.
"Theory about Iranian origin of the Serb ethnonym assumes that ancient Serbi / Serboi from north Caucasus (Asiatic Sarmatia) were a Sarmatian (Alanian) tribe.[19]
[...]
One of the Pashtun tribal groups in Afghanistan and Pakistan is known as Sarbans (Sarbani) and Pashtuns are believed to be of Scythian descent while their language is classified as East Scythian (Sarmatian language is also grouped within Scythian branch)."
"The Iranian, also known as Iranian-Caucasian theory, dates to the 1797 and the doctoral dissertation by Josip Mikoczy-Blumenthal who, as the dissertation mysteriously disappeared in 1918 and was preserved only a short review, considered that Croats originated from Sarmatians who were descending from Medes in North-Western Iran.[60]
[...]"
