Българите в Западните покрайнини не бива да бъдат жертвани в името на добросъседските отношения
Автор: Димитър Димитров, Босилеград
Днес Босилеград и околните села пустеят, а нашите бивши и сегашни общински управници и съграждани се чудят, оплакват и не могат да разберат защо младите напускат родния си град и масово бягат накъдето им видят очите.
Рано или късно всички ще разберат, че причината е във великосръбската шовинистична политика, чиито цели са да ни изгони от завоюваните български земи. За успеха на тази политика допринесоха и самите граждани на Босилеград, които – кой от страх, кой от кариеризъм или от глупост, и до ден-днешен, с малки изключения, послушно обслужват политиката, която ни унищожава.
Вместо да се чудят как са стигнали дотука, трябва да се замислят и за собствената си вина.
Казват, че трябвало да оставим историята на историците. Добре, но промени ли се нещо от времето, когато крал Александър зачерни хиляди майки в Македония и Западните покрайнини, от героичните саможертви на Владо Черноземски, Менча Кърничева, Мара Бунева и стотици други знайни и незнайни герои? И от времето на Кървавия Божич?
Нищо не се е променило и до днес. Свидетелства и доказателства има колкото искаш.
Когато под влиянието на демократичните промени в Полша, Германия и СССР и Югославия уж тръгна да се демократизира през 1990 г. и ние създадохме Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) с една скромна програма, съгласувана със законите и Конституцията на тогавашна Югославия.
Въпреки това, тогавашните наши общински управници и цялата сръбска преса веднага скочиха срещу нас. „Вечерне Новости”, „Политика”, „Политика Експрес”, „Народне новине”, „Братство”, „РТС”, „Радио Белград”, „Прес”, „Ревия 92”, „Радио Ниш” – всички се упражняваха в сръбски патриотизъм срещу нас и ни обвиняваха, че „застрашаваме териториалната цялост на Югославия”, че призоваваме „мракобесието на фашизма” и „Цар Борисова България”.
Босилеградските комунисти свикаха митинг срещу нас, а на 7 февруари 1993 г., буквално под полицейска обсада, Малката зала на Културния център едва побра всички настръхнали срещу нас. Както и сега в Македония, и тогава в Босилеград се шепнеше за списъци с набелязани за ликвидация и може би ни спаси само това, че фронтът към Хърватска и Босна отклони вниманието на сръбските шовинисти.
Две години по-късно в съобщението на общинският отбор на Социалистическата партия в Босилеград, публикувано във в-к „Братство” на 1 април 1995 г. се казва: „Група екстремни националисти числящи се към легитимно несъществуващата ДСБЮ, със своите провокативни действия се опитват да нарушат традиционно хармоничните междунационални отношения в средите, в които по-голямо число от жителите са числящи се към българското малцинство.
Без какъвто и да е повод, но с ясно определена цел, активисти на тази официално несъществуваща партия започнаха да изтъкват афиши в Босилеград с иритиращо – провокативно съдържание за които положително се знае, че се подготвят извън нашата страна и което предизвика масови реагирания и негодувания от страна на населението.
Тази група под името ДСБЮ има силна опора в недоброжелателни кръгове в България.
Те се представят като единствени и автентични представители на българите в Югославия за което говори публицитета който им се дава от страна на някои български медии.
Всичко, което е извън тези рамки, а има за цел да дестабилизира Югославия, която е единственото наше отечество, доживяваме като атака върху свободата и просперитета на всички малцинства.“
През 2007 г., когато вече и Югославия и социалистите ги нямаше, „Вечерни новости” от 2 юни с. г. в статията „Букачи за собствени конто”, реагирайки на нашите апели към Белград, София и Брюксел, „сръбският демократ” от български произход и кмет на Босилеград Владимир Захариев казва: „Аз не виждам, че на нас българите са застрашени каквито и да било права, освен че, разбира се, споделяме сиромащията и тука в южна Сърбия и в нашата майка България. Сиромащията е нашият единствен враг, но за нас не се грижи София а Белград.
През последните три години правителството на Сърбия инвестира 5 милиона евра в Босилеград, а София не можеше или не искаше да ни даде повече възможност за двойно гражданство и да ни облекчи визовия режим. София се отнася към нас като мащеха... Ние сме малки, не сме важни и тия проблеми трябва да ги решават София и Белград.
Това, което ние правим за нашите хора, е да им съберем паспортите, да ги занесем в българското консулство в Ниш и да ги върнем. Други проблеми нямаме... Всяка година правим анкета сред учениците. От 70 първолаци, само три са се изяснили, че искат да учат на български език...
Три български организации, които твърдят, че са им застрашени човешките и малцинствени права не са се и опитали да почерпят някого. Може би щяха да имат повече симпатизанти и гласове на изборите... Вдигат врява заради себе си и колкото е по-голямата врявата, по-голямо е контото от София, но само за тия няколко души, които делят парите помежду си...”
Пак във „Вечерни новости” от 28 ноември 2012 г. в статията „Разделят и малцинството”, кметът Владимир Захариев, револтиран от поредния наш протест, казва: „Това са шепа хора, тясно свързани с интереси. Ние сме братя сърби и българи, ние обичаме Сърбия и уважаваме България и няма никакви причини за каквито и да е протести. Отговорно твърдя, че организаторите нямат подкрепа от Република България”.
И така, ако теглим черта под изказванията на босилеградските комунисти в началото на 90-те, изказванията на „демократа” Владимир Захариев, и сегашният „напредняк” Владимир Захариев, ще видим, че през последните 30 години целите на сръбската политика срещу нас са едни и същи: борба срещу българският език, българската култура, българските паметници, българската църква, българските организации, свободата на словото, женските фамилни имена и икономическа изолация от България.
Откриването на КИЦ-овете като културно-просветни организации 1997/98г. беше посрещнато в сръбските медии като „най-голямата българска провокация от 1920 г. до днес”. На откриването на КИЦ-а в Босилеград масово дойдоха български държавни и културни представители. От сръбска страна, освен полиция и агенти на БИА, не дойде никой.
Посланието беше много ясно – сръбската власт не искаше българско културно-просветно присъствие в Босилеград.
Централният белградски вестник „Политика” от 26 май и 14 юни 2000 г. пишеше за КИЦ-а, че е в „служба на антидържавната политика”. Това беше поето и многократно цитирано от в-к „Братство” и „Радио Босилеград”.
Лидерите на социалистите в Цариброд и Босилеград Драган Колев и Сотир Сотиров за „Политика” заявиха, че КИЦ „Босилеград” води „антидържавна политика, която се реализира по диктат от София”.
Сотиров бе още по-краен: „Длъжни сме да предотвратим антидържавната и вражеска дейност на КИЦ-а в Босилеград, за което очакваме съответната подкрепа от държавните органи на Сърбия и Югославия”, и още: „гражданите на общината и легитимните обществено-политически структури искат адекватна интервенция на държавните органи”.
На 4 май 2005 г. в Босилеград бе открит паметник на Левски – най-значителното събитие в историята на българското малцинство. Заслугата е изцяло на българските организации КИЦ и ДСБ и на родобюбиви граждани в Босилеград и подкрепата на държавните институции и обществени организации от цяла България. Надеждата, че това може да бъде ново начало, помръкна още същия ден.
Кметът Владимир Захариев не посрещна вицепрезидента Ангел Марин. На учениците от основното училище и гимназията им бе забранено да присъстват. С изключение на един сръбски депутат, който дойде като частно лице, други сръбски държавни представители, кметове, културни дейци, медии, Националния съвет на българите, НПО-та – не дойдоха.
Единствената тогава направена емисия пред ТВ „Кодал”, в която публично бяха ясно изложени програмните цели за Босилеград, мистериозно изчезна още на другия ден.
Ден след откриването на паметника на Левски, заседанието на Общинската скупщина в Босилеград пак се проведе на развален сръбски език, противно на законите на държавната общност Сърбия и Черна Гора, в които се кълняха.
Само три-четири месеца по късно, в началото на учебната 2005/6 г., в отговор на нашите непрекъснати настоявания да се спазва правото ни на обучение на майчин български език, общинските и училищните власти в Босилеград организираха събиране на петиция до Министъра на просветата на Р Сърбия в която се искаше обучението да се провежда на сръбски език:
„Родителите на учениците от І отделение за училищната 2005/6 г. сме принудени писмено да се обърнем към вас, с молба да ни помогнете да запазим своите признати от закона права. В Босилеградска община почти 20 години обучението се провежда на сръбски език с изучаване на български като майчин. В началото на всяка учебна година родителите се анкетират на кой език искат да се провежда обучението и винаги почти 99% са за обучението да се провежда на сръбски език.
В Босилеград българите не са малцинство, а всички ние останалите. Преди 20 години с облекчение приехме новината, че обучението изцяло ще се реализира на сръбски език и само по един-два предмети, около 10% от учебният материал, на български език.
Ние така завършихме образованието си а сега на нашите деца искат да отнемат тази възможност (следват подписите на 62 души).“
След разпадането на Югославия и падането на социалистическата партия от власт, кампанията срещу КИЦ-а и ДСБ бе поета от сръбските радикали. На 25 май 2011 г. от трибуната на сръбската Скупщина, тогавашният радикал и после „напредняк”, близък сътрудник на президента Вучич, Драган Стеванович държи дълга реч, размахва с „Бюлетина” на КИЦ-а и призовава държавата да се справи с КИЦ-а, който „...подвежда под въпрос конституционното устройство на тази държава”, и продължава: „На 100 метра от община Босилеград се намира къщата на известния Димитър Димитров на която са окачени портретите на атентаторите на крал Александър”.
Стеванович призовава държавата да заведе дело и да накаже „пет души” в Босилеград „които сеят смрад”(!?) и продължава: „В Босилеград, само 15 семейства, тоест 15 деца в началото на тази учебна година са изразили желание да учат на български език като майчин, а всички останали смятат сръбският език за майчин! За какви застрашени права говорим” – пита се Стеванович и се обръща към сръбските депутати: „затова Сръбската радикална партия смята, че в националните съвети трябва да сложите някой, който автентично да представлява и отразява интересите на българското национално малцинство и на тия деца, които живеят в Сърбия и да се постараете те да възприемат Сърбия като своя и да им дадете възможност да се учат в Ниш, Белград, Крагуевац, Нови Сад, а не под някакви много съмнителни обстоятелства и условия да осъществяват своите просветни и образователни амбиции в Перник, София, Кюстендил и аз незнам къде вече не отиват, да се връщат тука с дипломи които получават за половин година, само за да приемат това което някой в България иска от тях.
Но това, което Сръбската радикална партия иска от вас, е да събудите институциите в тази държава и да спрете злото и отровата из Културно-информационния център. Това са пет души Иван Николов, Димитър Димитров и още няколко души в просветата, това са хора които са на бюджета на Р Сърбия. Разполагате с достатъчно механизми и аргументи да спрете това разпространяване на злото”.
Две десетилетия след откриването на КИЦ-а, всяко българско културно мероприятие още на митницата в „Рибарци” беше неприятелски посрещано. Коледни пакетчета, дарение от Столична община, в които имаше плюшени мечета, не бяха пуснати. Нито един Великденски фестивал не мина без проблеми, спираха се рекламни тениски за деца и играчки. Сръбските митничари старателно претърсваха колите и чантите ни за български книги, дори и Библии за деца на български език не разрешаваха.
Известни български културни дейци тръгнали да изнасят програми в КИЦ-а, артисти, писатели, музиканти, шоумени бяха унижавани на митницата в Рибарци с ровене по личното бельо, джобовете, дамските чанти, само и само да им се стъжни идването в Босилеград.
На 24 март 2010 г. сръбските митничари върнаха 40 пакетчета дарение от Българско национално радио, предназначени за децата участници в ХVІІ детски Великденски фестивал. В тях имаше пътна карта на България, детско списание, флумастер, вафла и малка бутилка вода. Сръбският митничар вероятно беше преценил, че тия пакетчета са опасни за сръбските национални интереси.
Ядосан, още на другия ден отидох в БНТ Канал 1 БНР и казах някоя по-остра дума за бездействието на посолството. Засегнат, тогавашният посланик се беше обадил не на мен, „фамозната телевизионна звезда”, както ме беше нарекъл, а на Иван Николов да му държи уроци. Той му беше отговорил достойно в едно писмо, за което още не е време да се публикува.
През 2009 г. в Босилеград се проведоха две показни полицейски акции за отнемане на автомобили, регистрирани в България. През следващите години собствениците на такива коли бяха редовно тормозени и държани в страх и неизвестност.
Български туристи, дошли да видят църквата в с. Извор, бяха записани и им беше казано че „не са добре дошли”. Камбаната за църквата „Св. Иван Рилски” в с. Паралово три месеца стоя на сръбската митница, а Вранянския владика Пахомий отказа да освети църквата съвместно с български свещеници. После парохията с тази църква на отец Йоан и я даде на нему доверен свещеник. Свещеник Миодраг Драшко имаше обичай да пуска силна сръбска музика в колата и така да се развозва из града.
През същата 2009 г. босилеградските партизани (СУБНОР) отново започнаха да отбелязват 8 септември – „ден на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”?!
На 16 февруари 2011 г. Министерството на вътрешните работи на Сърбия забрани на КИЦ „Босилеград” отбелязването на гибелта на Апостола на 18 февруари пред паметника на Левски в Босилеград. За изпълнението на това решение в града пристигнаха два автобуса жандармерия за борба с масови безредици. Вероятно ставаше дума за сценарий, в който трябваше да се види сметката на „петимата души”, за което призоваваше радикалът Драган Стеванович.
Българската държава тогава остро реагира и сръбският премиер Мирко Цветкович на патерица занесе цветя пред паметника на Левски в София.
През 2013 г. по повод 100-годишнината от нахлуването на сръбска армия на територията на Царство България и разстрела на петимата български офицери на 28 юни 1913 г., най-напред КИЦ „Босилеград”, а после и ДСБ, раздвижихме инициатива за възстановяване на техните надгробни паметници в босилеградското гробище, които бяха изкъртени и захвърлени през 70-те години на миналия век, явно с намерението да се заличи спомена за това престъпно деяние. За тоя вандализъм никой не бе извикан на отговорност.
Аз разчистих мястото на гробовете от храсталаци и боклуци и полицията в Босилеград експресно ме извика с призовка да давам показания, след което Основната прокуратура в Сурдулица ми образува наказателно производство за „увреждане на гроб” и ме осъди в отсъствие с 30 000 динара!?
На 8 декември 2014 г. на 14 заседание на Общинската скупщина Босилеград, общинският съветник комунист и директор на Гимназия Босилеград Антон Тончев (завършил висшето си образование в България), коментирайки този случай на сръбски език, осъди поставянето на паметните плочи на растреляните български офицери и три пъти повтори, че това било срамота!? В отговор на Антон Тончев, кметът Захариев отговори, че с това ще се занимават органите на МВР и правосъдието. Сръбската държава очевидно се нуждае от точно такива удобни за нея „представители” на българското малцинство.
Още по-голяма беше съпротивата за отбелязването на 100-годишнината от погрома в Босилеградско на 15 май 2017 г. Сдружение ГЛАС и КИЦ „Босилеград” за пореден път задвижиха инициатива за отбелязването на паметта на невинните цивилни жертви, избити от разбойническата чета на сръбският поручик Коста Милованович Печанац.
Историкът Ангел Джонев издаде книга, с която подробно описа събитието, заедно с КИЦ „Босилеград” направиха фотодокументална изложба и трябваше в центъра на Босилеград да се постави паметна плоча с имената на жертвите. Нищо по-цивилизовано и нормално за една държава, която води преговори за членство в Европейския съюз и която, както често чуваме, има прекрасни отношения с България.
В началото на май 2017 г. Генералният консул на Р България в Ниш Едвин Сугарев и първият секретар на посолството в Белград г-н Юлиян Китипов са на среща при кмета на Босилеград Владимир Захариев и водят разговори за уточняване на протокола за посещението на вицепрезидент Илияна Йотова и поставянето на паметната плоча.
На срещата „случайно” пристига Вранянския владика Пахомий и заявява на българските дипломати, че паметната плоча ще бъде поставена, когато официалните държавни представители на Р България се поклонят пред паметника на сръбските жертви от Първата световна война в Прокуплье.
На 15 май 2017 г. кметът на Босилеград Владимир Захариев отказа да приеме вицепрезидента на България Илияна Йотова, която дойде в Босилеград и на която в КИЦ „Босилеград” беше представена паметната плоча.
Поради неуспеха на българските дипломати, на 24 май се опитахме да представим паметната плоча и на кмета Владимир Захариев, като му я занесем да я види в общината. Той отказа да ни приеме с уговорката, че ще ни приеме на другия ден в 10 часа. Оставихме плочата пред паметника на Левски и на 25 май сутринта, полицията я арестува без да ни представи никакъв документ за временно отнемане.
На следващата 2018 г., сега вече по повод 101-годишнината, поръчахме втора паметна плоча. Сръбските митничари не ни пуснаха. Опитахме се да я върнем обратно на българската митница, но и българските митничари не искаха да я вземат. Оставихме я на междинната „ничия територия”, на самата граница, с намерение на другия ден да правим постъпки да я вкараме в Босилеград. През нощта сръбските митничари и полицаи я бяха прибрали, без да ни осведомят и без да ни дадат никакъв документ за конфискация.
В крайна сметка, цялата отговорност се стовари върху нас – че не сме спазили закона!? Закон, какъвто и до днес няма и никой не го знае, но това не попречи в Южна Сърбия да се поставят десетки антибългарски паметни плочи и паметници, в които българската армия се обвинява за най-чудовищни престъпления по време на Първата и Втората световна война.
Във Войводина сръбски и унгарски държавни представители откриха няколко паметника на унгарските жертви от Втората световна война. Защо само на българските жертви не могат да се слагат паметници?
По време на президентската среща между Румен Радев и Александър Вучич през лятото на 2018 г. въпросът с отнетите паметни плочи бе поставен от българска страна и Вучич разпореди те да бъдат върнати. След няколко дни, същите полицаи, които бяха отнели паметните плочи, ги върнаха и ги стовариха в КИЦ-а, където и сега си стоят. Кметът на Босилеград Владимир Захариев не отговори на нито едно от писмата, с които КИЦ, ГЛАС и ДСБ настояваха за изясняване на процедурата, по която те да бъдат поставени.
На прощалната онлайн среща с представители на българското малцинство, провокиран от въпрос на Александър Димитров, посланик Радко Влайков е заявил че: „вината за това, че паметните плочи не са поставени, е единствено на семейство Димитрови”!? Коментара оставям на вас, които знаете как семейство Димитрови е защитавало българската кауза в Западните покрайнини.
За всичките тия години българската държава не намери за нужно един път да извика сръбския посланик в София и да поиска обяснение за всичко, описано по-горе.
Ако наистина ние не сме „спазили закона” за поставянето на паметната плоча, както впоследствие ни набедиха, защо и другите обещания, дадени на президента Радев, не бяха спазени – за възстановяване на женските фамилни имена, за възстановяване името на Цариброд, за паметника на Кирил и Методий в Цариброд и за 7-те километра асфалтов път от село Бистър до Горно Тлъмино?
Защо българската компания „Калинел” беше принудена да напусне Босилеград и да отиде във Вранска Баня където и сега успешно работи? Защо за Босилеград и Цариброд се мери с един аршин, а за всеки друг сръбски град – с друг?
В Босилеград може да се отбелязва „освобождение от българската фашистка окупация”, но всяко припомняне за сръбската окупация на Босилеград води до истерични реакции от страна на властта. Така например, на 27 ноември 2020 г., поради наложените мерки за защита от Ковид 19 и невъзможността да отбележим деня, в който е подписан Ньойския договор, бях сложил едно малко българско знаме с черната забрадка върху паметника на Левски.
След обед в къщи ме потърси комуналният инспектор и ми каза че по нареждане на прокурора трябва да сваля знамето. Попитах го за писмена заповед, каза че нямал такава. Свалих знамето и отправих писмено запитване до полицейското управление в Босилеград. След две седмици ме осведомиха, че моето запитване с други документи било изпратено на Основната прокуратура във Владичин хан.
И накрая, заключението ми е, че след три десетилетия от демократичните промени, в демократична България българските турци са демократично представени в Народното събрание и в Европейския парламент. Косоварите се пребориха за независимо Косово.
Тия големи постижения те не са ги постигнали, членувайки в социалистическата партия на Сърбия, Югославската левица, Сръбската радикална партия, Демократичната партия на Сърбия, Сръбската напредна партия и други, коя от коя по-великосръбска партия. Постигнали са ги, защото са отстоявали своите интереси в своите партии.
Нашите „политици” се надпреварват кой по-скоро да прелети в сръбските партии. Единствената автентична българска партия ДСБ, вместо масово да я подкрепят, тукашните еничери и антибългари я разпънаха на кръст. Колкото по-жестоко ни атакуваха, толкова по-високи длъжности получаваха. Те превърнаха Босилеград в колония, от която десетилетия наред се граби дърво, руди, вода, човешки потенциал и не се инвестира нищо.
Ето това е резултатът от борбата срещу „шепата български националисти”. Сръбските „патриоти” от български произход (социалисти, демократи, радикали, напредняци) могат да бъдат доволни когато днес, на стари години, сами се разхождат по пустите улици на Босилеград и си говорят по интернет с най-близките. Откъдето и да го погледнеш, това е резултат от тяхното залагане за „единственото тяхно отечество Югославия” и предателската, антибългарска, сърбоманска борба срещу „легитимно несъществуващата ДСБ” и другите български организации.
Най-боли, когато въпреки всичко това, на срещите на високо равнище между България и Сърбия чуем, че „отношенията между двете държави никога не са били по-добри”!? Може и така да е, нямам нищо против добрите отношения.
„Врло лепо”, дето каза Бойко Борисов на една такава среща. Само съм против това, българите в Западните покрайнини да бъдат жертвани в името на добросъседските отношения.
