В селото турци никога не са живели, дори мухтарят (кметът) бил българин
Автор: Проф. д-р Георги Георгиев и д-р Марияна Георгиева
На 6 юли ще бъде отпразнуван тържествено Денят на Освобождението на Поликрайще от османско робство. В 11 ч. в църквата „Св. вмчца Марина” ще бъде отслужена тържествена божествена служба.
По-късно ще бъде огласено решението на Кметския съвет за удостояването на най-младия опълченец от Поликрайще Пеню Кочев Симеонов (1860 – 1953) – 17-годишен доброволец в Българското опълчение, участник в боевете на Шипка и Шейново и в зимното преминаване на Балкана, доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г., с почетното звание „Герой на Поликрайще и България“.
Пеню Симеонов
В края на тържеството ще бъдат поднесени цветя на паметника на руските освободители военните лекари братя Громови и милосърдната сестра Мизерницкая в двора на църквата.
Освобождението на Поликрайще от османско робство е най-великото събитие в многовековната история на населеното място.
На 24 юни (ст.ст.) – 6 юли (н.ст.) 1877 г. то е освободено от Донската бригада (най-източното съединение) от Предния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Владимирович Гурко-Ромейко (Гурко), включваща 21-и и 26-и Донски казашки полкове – 12 сотни, Донската казашка батарея № 15 – 6 оръдия и полуескадрона на Гвардейския отряд на Почетния конвой на Негово величество, състоящ се от Кубански и Терски казашки части.
Освободителите на Поликрайще са полковник (генерал-майор от 18 юли 1877 г.) Григорий Фьодорович Чернозубов – командир на Донската бригада, полковник (генерал-майор от 10 септември 1877 г.) Николай Василиевич Курнаков – командир на 21-и Донски казашки полк и полковник (генерал-майор от 10 септември 1877 г. и генерал-лейтенант от 1889 г.) Даниил Василиевич Краснов – командир на 26-и Донски казашки полк (и двата полка са от по 6 сотни).
Григорий Фьодорович Чернозубов
Началник-щаб на Казашката бригада е майорът (генерал-майор от 1891, генерал-лейтенант от 1899 и генерал от кавалерията от 1907 г.) от 5-ти Александрийски хусарски полк Ераст Ксенофонтович Квитницки. Командир на Донската конна батарея № 15 е войсковият старшина Дудкин. Почетният конвой на Негово Величество е командван от полковник С. С. Жуков (Кубанските казаци) и от щабс-ротмистър Кулебякин (Терските казаци).
В руските документи за Руско-турската война от 1877-1878 г. на Балканския полуостров на брой около 100 000, от които над 1 000 за Поликрайще, публикувани в 111 тома в продължение на 30 години след приключването й, сме открили имената и на други от нашите освободители: есаул Крюков – командир на 4 сотня от 26-и Донски казашки полк, ротмистър Мартинов – 2-ри дивизион на 26-и Донски казашки полк, есаул Елобаев от 5-та сотня и есаул Игумнов – командир на 5-та сотня от 21-и Донски казашки полк.
Сред освободителите са и личности, известни на всеки българин и на всеки руснак: генерал-майор Михаил Дмитриевич Скобелев, неговият ординарец Пьотър Архипович Дукмасов и военният кореспондент Дик де Лонли.
В Поликрайще, а и във всички български селища напредването на руските части се следи с най-голямо нетърпение. Когато Донската казашки бригада наближава до Никюп и Боруш, вече няма никакво съмнение, че Освобождението е дошло. Пекат се хлябове и погачи, правят се баници, колят се и варят кокошки. Точи се вино и се налива ракия. От скриновете се вадят най-хубавите премени и всички се тъкмят като за сватба – за най-голямата сватба, която е правена от някого някога и някъде.
Къщите и дворовете са почистени и преметени в очакване на жадуваните гости. Украсени са като за Великден или за Сбора на Света Марина (17 юли). Вратите и портите са окичени с цветя и зелени клонки. Цари радостно оживление, възбуда и трепетно очакване. Носи се предчувствие за нещо велико, каквото никога дотогава не е било и никога след това няма да се случи. Поликрайщчани вече са се чувствали свободни, защото тук турци няма и никога не са живели, мухтарят (кметът) е българин, тук няма нито военни, нито заптиета.
Свещеник Георги Полуганов заедно със свещеник Христо Попиванов в най-празничното си облекло, с епитрахили, с кръстове, са начело на грандиозно шествие на цялото население на Поликрайще. Най-напред се веят хоругвите. Следва ги кметът хаджи Петко Баблаков с другите първи хора на селото. Целите семейства и целите родове с малките деца и с най-възрастните се надпреварват да бързат да срещнат руснаците.
Процесията тръгва от селото и поема на север към моста на река Росица по шосето Търново – Поликрайще – Русчук (Русе), съответно Свищов. Народът върви смесен с каруци, натоварени с гощавки за освободителите. Пътят не е толкова широк и прав, както сме свикнали да го виждаме днес и шествието се проточва надълго. Такова посрещане не е имало никъде другаде в околността, а може би и в България. Двамата свещеници и след тях цялата процесия преминава по стария дървен мост на Росица и започва бавно да се изкачва по стръмния й северен бряг.
Руските освободители са срещнати в местността Борушките могили, на около 2 километра северно от моста на реката по пътя Търново – Русе (Свищов), на около 6-7 километра на север от селото. Местността се нарича така, защото тук има 51 тракийски и римски могили. Непосредствено на запад от нея започва град Никополис ад Иструм (Град на победата към Дунава), основан през 102 г. от император Траян. На север е мюсюлманското село Боруш (тогава вече избягало) и едноименният чифлик и затова на могилите им казваме „Борушки“.
Този, предходните и следващите го дни са много горещи и на небето няма нито един облак. Слънцето пече жестоко. Свещеник Георги Полуганов най-напред приветства освободителите с „Добре дошли“ и им се поднася хляб и сол. Той държи слово и благодари за избавлението, което те носят.
Полковник Чернозубов отговаря. Строява Бригадата – 1 762 казаци и 1 837 коня, с командирите им и с двете полкови знамена. До тях са полковите музики. Срещу тях – посрещачите, всички върху пожънатите ниви. На юг от тях се извива реката.
Пред общо над 4000 души свещеник Полуганов отслужва тържествен благодарствен молебен за Освобождението в съслужение със свещеник Христо Попиванов. Това е най-великото събитие в историята на Поликрайще въобще. Картината е библейска. Докъде очи виждат – войска и посрещачи. В ръцете на много горят свещи. Цари гробно мълчание. Чуват се само гласовете на свещениците. И руснаци и българи най-ревностно се молят. При споменаването на името Божие руснаците правят широки кръстове, движейки ръцете си отдясно наляво.
Можем да си представим само онези хиляди ръце, събрани в три пръста, които едновременно се вдигат към челата, поставят се там и след това се прави християнски кръст с истинска вяра и упование в Бога.
След молебена свещеник Георги Полуганов провъзгласява многолетие за Царя Освободител – руския император Александър II, за наследника на престола – Великият княз Александър Александрович, за Главнокомандващия на Действащата руска армия на Балканския театър на бойните действия – Великият княз Николай Николаевич, и за цялото руско войнство. Всички присъстващи – и офицери, и казаци, и посрещачи подемат „Многая лета“.
После свещеник Георги Полуганов минава пред строя, благославя и прекръства освободителите и бойните знамена и ги поръсва със светена вода. След това офицерите и низшите чинове минават край него, целуват кръста и ръката му и получават благословията му. Един след друг застават пред него и целуват кръста и ръката му полковник Чернозубов, полковниците Курнаков и Краснов, началник-щабът майор Квитницки, а той прекръства всеки един и го поръсва с китката със светената вода. Всеки прави по един широк кръст.
Свещеник Георги Полуганов
Правнукът му Никола Георгиев Попниколов стотици пъти разказваше за този паметен ден и винаги завършваше със следните думи, казани по различен начин: „... поп Герги отслужил тържествен благодарствен молебен за Освобождението и пуснал руснаците да минат“. Иначе казано, отворил пътя на свободата, донесена от руснаците, да влезе тя в Поликрайще и в България.
Гръмва военната музика. Строят се разпуска и освободени и освободители се смесват. Започва всенародно веселие. По раменете на казаците се премятат кърпи като на сватбари. Дава им се хляб и каквото „Дал Бог“. Хиляди гърла викат „Ура!“. Конете се окичват с китки цветя. Всички се прегръщат и се целуват. Гледката не може да се опише.
Свещеник Георги Полуганов кани цялото командване в дома си. Под звуците на военната музика части от 21-ви полк потеглят към Поликрайще, съпроводени от населението. Реката е премината от казаците в брод, като водата достига на места до коремите на конете. 26-ти полк остава на бреговете на Росица.
След като заемат селото, предните части са разположени на височината южно от него, където днес е гара Поликрайще, с фронт към Сергьовец (днес Първомайци – 2-ри, западен квартал), Самоводене и Търново. Полковник Чернозубов заедно с висшите офицери гостуват и нощуват в къщата на свещеник Георги Полуганов.
На другия ден бригада участва в завземането на Търново. В последствие, през август, когато Предният отряд на генерал Гурко се връща обратно на север от Балкана след жестоките битки, в които участва, той е изпратен да се съвземе и възстанови в Поликрайще и Никюп и Чернозубов, вече генерал-майор, полковниците Курнаков и Краснов и още много други висши офицери през целия месец многократно са гости на свещеник Георги Полуганов и съпругата ми презвитера Гергина Полуганова в къщата им, а казаците – в домовете на поликрайщчани.
Обикновено с гордост се твърди, че Търновският край е чисто български за разлика от други райони на страната. Такъв естествено той е бил до завладяването на Търновското царство от османците. Такъв той е станал отново след Освобождението.
До Освободителната война обаче, това съвсем не е така. Почти всичките села от Свищов до Търново по това време: Акчаир (Алеково), Митхат паша кьой (Александрово), Яйджий (Масларево), Дели Сюлю (Драгомирово), Саръ яр (Хаджидимитрово), Турско Сливово (Козловец), Хаджи Муса (Морава), Хибилий (Страхилово), Мекиш (източната част на Обединение), Тръмбеш (Полски Тръмбеш), Раданово, Одаилар (Петко Каравелово), Куцина, Бидерлий (Стефан Стамболово), Боруш (изселено), Армутлий (Крушето) са заселени или изцяло или в по-голямата си част с мюсюлмани, черкези и татари. Единствените чисто български села по главния път Свищов – Търново са Царевец, Павел, Иванча и Поликрайще.
Руското военно разузнаване дава следните данни за населението на някои от големите градове по българските земи: Свищов 12 000, 1/3 мюсюлмани, наоколо 20 села планинци черкези, Русчук (Русе) 21 000, половината мюсюлмани, гарнизон 8 000, Никопол 6000 всичките турци, гарнизон 2-3000, Видин 10 000 повече от 1/2 турци, гарнизон 8000, Силистра 8000, повече от половината турци, гарнизон 13 000, Варна 18 000, християни повече от 1/2, гарнизон 8000, Шумен 20 000, половината турци, гарнизон 40-50 000 и черкези, Одрин 90 000, 28 000 мюсюлмани, 50 000 българи и гърци, Лозенград 13 000 – 2000 мюсюлмани, Пловдив 46 000, 19 000 мюсюлмани, 20 000 българи, 3500 павликяни, Ески-Загра (Стара Загора) 11 000, 1/3 мюсюлмани, София 22 000, 13 000 мюсюлмани, 6500 християни, 2500 евреи, Цариград 500 000, 200 000 немюсюлмани.
Когато руските войски завземат Свищов, всичкото мюсюлманско население хуква да бяга към Търново и оттам на изток – към Осман пазар (Омуртаг). По-голямата част от керваните на черкезите, татарите и мюсюлманите от споменатите села минават по главния път през Поликрайще.
Десантът при Свищов
Те са били страшно озлобени и съвсем не са били мирни и кротки бежанци. Много от тях са взели насила коне и каруци от българи. Запазени са сведения на нападения върху излезли на работа в полето поликрайщчани.
Генерал-майор Дмитрий Гаврилович Анучин, помощник на княз Владимир Александрович Черкаски по организиране на Временното Руско управление в българските земи, който за пръв път пристига в Поликрайще от Свищов на 8 юли 1877 г., е настанен в къща, в която двама от мъжете в семейството са убити без причина от „бежанците“, докато са били на нивата.
Докато руските войски се придвижват на юг, се появяват шайки от черкези пред техните колони в района на Мекиш. Даже местни мюсюлмани от Мекиш молят руската армия за защита от разбойниците, които изобщо не се интересуват кой какъв е, а нападат наред. На изток черкези нападат и изгарят Сушица. Населението бяга в Драганово. Драганово се оказва в обсадно положение. Вече не било ясно кой е бежанец и кой разбойник. Няма фронтова линия. Башибозушките и черкезки шайки минават и грабят и в тила на руските части.
Започва взаимно отмъщение и руснаците не могат да овладеят положението, особено в районите, които не са под техен пълен контрол. В настъпилото безвластие самите поликрайщчани се организирали за самоотбрана. Керваните нападали населението и то в отговор на това започнало да ги напада. Иван Тръвнев, Стоян Парикатев, Стоян Джонгов, Харизан Заков и Митю Тютюнков от Поликрайще водили сражения с въоръжени турци. При едно от стълкновенията първите четирима загинали.
Цялата земя опустява до такава степен, че руските войски в първите дни след преминаването на Дунава бедстват, защото няма никакви хора и няма откъде да вземат каквато и да било храна и фураж за конете. Главният доставчик на армията – компанията „Грегер, Хорвиц и Коган“ не изпълнява задълженията си, а местното население е избягало.
Хаосът с изхранването е толкова голям и неуредиците са такива, че дори, когато Главната квартира на Главнокомандващия се разполага в Царевец (до Свищов), се налага генерал-лейтенант Дмитрий Иванович Скобелев (бащата на генерал Михаил Скобелев) лично да коли и дере овце за храна на най-висшите офицери, включително и на Главнокомандващия. А в Иванча изпратеният да търси нещо за ядене Панайот Хитов не намира нищо и Великият княз си ляга гладен.
Едва, когато достигат Поликрайще, откъдето започва поясът на българските селища и те започват да хранят и Донската казашка бригада, и Предния отряд, и Главната квартира, и другите руски войски, и когато се слага някакъв ред в армейското снабдяване, нещата започват да се нормализират.
В знак на признателност Общото събрание на населението на Поликрайще на 2 юли 2020 г. присъди на командира на Донската бригада полковник Григорий Фьодорович Чернозубов, командира на 21-и Донски казашки полк полковник Николай Василиевич Курнаков и на командира на 26-и Донски казашки полк полковник Даниил Василиевич Краснов почетното звание „Герой на Поликрайще и България“, а 6 юли бе обявен за официален празник на Поликрайще.
На 3 март 2021 г. почетното звание „Герой на Поликрайще и България“ бе присъдено от Кметския съвет на Поликрайще на Главнокомандващия Руската освободителна армия – Великият княз Николай Николаевич.
Събитията са описани по спомените на прекия участник в тях – Никола Попгеоргиев Маринов (впоследствие протойерей), дядо и прадядо на авторите, който е бил навсякъде в тези велики дни със своя баща свещеник Георги Полуганов – Водачът на Българското национално Възраждане в Поликрайще, главният организатор на посрещането и настаняването на Руската армия и Ръководителят на Поликрайшкото гражданско самоуправление по време на тази война.
Текстът е основан на извадки от книгата „Илюстрована история на Поликрайще“, Том I „През превратностите на времето“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева
