За кожата на един купувач

Автор: Димитър Маринов

Никога не съм предполагал колко съм ценен – или по-точно колко съм безценен. Самочувствието ми обаче расте неимоверно с всеки следващ месец, отпаднал от календара, чието летоброене започна откак веригите хипермаркети стъпиха в Бургас. В началото бяха “Метро” и “Билла”, е и : “Сара”, “Болеро”, “Перла” и “Екватора” също. После обаче акостираха и други – кой от кой по-големи и по-заредени с артикули, много повече от познатите 1001 стоки за стомаха и бита.

50 процента по-ниски цени! Нищо, че офертата е на ненужни артикули за дома, важното е оборот да става


И започна борбата, от която най-много разбра пощенската ми кутия – всекидневното я пълнеха с рекламни списания, вестници и брошури. Но само това не беше достатъчно. Облъчването с всевъзможни промоции, бонуси, намаления, карти и ред други чудесии продължаваше и от печатните и електронни медии, като целта бе само една – “лапни шарана” в мое лице веднъж да прекрачи дверите на магазина. И аз направих тази грешка – баталните сцени, разиграни пред очите ми са достойни за перото на Омир.

 
Ех, ако можехме да бутаме по две колички...



Първо действие – магазин “Carefour”. Време на сюжета : минути преди отваряне на магазина при обявено намаление на част от стоките. Главни действащи лица : куцо, кьораво и сакато, което е успяло да окупира портичката на хипермаркета (казвам портичка, защото ширината й е точно два метра, а и наистина е само една за огромния магазин).
Завесата се вдига: хор от пенсионери надава глас: “Айде бе, до кога ще ви чакаме, отваряйте че мръкна! От кога стоим тук, крака не ни останаха!”. Следват предложения – “Поне някоя друга пейка да бяха сложили! То не че по-нататък няма, ама нали ще изгубя реда”, кокори се насреща ми бойна бабичка и шеговито ми смига – “От намаленията най-си струва бирата. Не че пия бира, ама е на сметка! И млякото е добре, но нямам къде вече да го побирам – зареждат го от фирма “Гавра”. Реших че не съм чул добре разяснителните подробности, но забелязах че бабката нервно започна да наостря уши. По радиото, звучащо в предверието на магазина, току-що се отброиха и последните секунди преди настъпване на фаталния начален час, в който масовото пазаруване можеше да започне. И то започна.. Но как...!
Хорът от пенсионери, с ортопедични страдания, изведнъж забрави за болките и илачите, щедро споделяни с множеството и ширвайки се, като безкрайното море, се понесе с бързината на яхта към щандовете с хранителни продукти. По-младичките купувачи, и моя милост в това число, с по-бавна крачка атакува щандовете с нехранителни изделия (и като се започна едно пазаруване – възглавнички, без всякакви функции - купуват се защото са евтини), ароматични свещи, пластмасови щуротии, калъфки за матраци, самите матраци и още ред други дребни и крайно ненужни неща.

Юруш на намаленията...



Втората вълна от пазаруващи успяхме да стигнем и да най-вътрешната част на хипермаркета, където дълга опашка от пенсионери се извиваше за евтино сирене. “Приказки без край” в най-лошия им вариант бяха скандалите, които успях да наброя само за петте минути глупост, която демонстрирах нареждайки се на опашката.
Свирепо изглеждащ възрастен мъж бръкна в количката на достолепна жена около 50-те и разгневено, провиквайки се пред събраното множество заяви: “Другарке, аз такива неща няма да позволя! За какво ви е толкова сирене – тука са вече четири пакета! Че ний да не сме будали! Я, давай сиренето тука!”. Жената стресирано се опита да обясни, че е в лимита, определен от управата на магазина, но думите й не хванаха дикиш. Пенсионерът й се изрепчи още веднъж, ей така за самочувствие, след което натъпка в количката си други четири торбички сирене. Не издържах на ужасиите и побягнах, бутайки количката си към изходите на магазина. Смятах, че мъките ми са свършили, но не... Следваше опашката. Всъщност сега, като се замисля опашките са най-характерното нещо за нашите хипермаркети. С изключение на “Kaufland” сякаш, но вярата ми в тази идея сякаш се пропука по време на второ действие от потребителските ми неволи.  


Край щандовете за месо вече се диша спокойно. Първата вълна бесни купувачи е отминала току що




Второ действие – магазин “Kaufland”. Време на сюжета : минути преди отваряне на магазина при обявено 50 %-но намаление на част от стоките. Главни действащи лица : отново куцо, кьораво и сакато, което е успяло да докопа колички (вземането на повече колички е важен детайл, изрично отбелязан в брошурата на магазина).
За купуването на намалените артикули има пределен лимит (и слава богу, че иначе закъснели съвсем ще се натъжат, че не са хванали суперизгодните оферти). Лимитът са определена бройка от стоката, важаща за една количка – този момент е особено важен! Ако човек е достатъчно опитен и успее да се докопа до две колички (въпреки габаритите им), като тика една с лявата, а другата с дясната ръка – то лимитираната бройка намалени стоки ще скочи двойно. Уви, с такива лауреати на спортната слава не успях да се сблъскам, но сцените с намалените ножчета за бръснене, още вилнеят в главата ми.
Пред щанда за санитарно-хигиенни пособия гърча от мъже-купувачи е определено по-голям, отколкото на щанда със свинското, където ще се избият представителки на женското съсловие. Сред мъжете обаче рязко се отличава едра лелка, небрежно облечена с домашна роба – гласът й процепва жужащото множество : “Ленче, ма, задели ми една опаковка от самобръсначките! Не от тези, от онези, намалените! Защо ми са толкова много ли? Бръсна си краката, че иначе съм като Чубака!” – с гръмък смях, не спира да откровеничи едрата домакиня.
На щанда с месото нещата са на път да излязат от контрол – три женици се опитват едновременно да транжират, разтеглят и обслужат набъбващата опашка, чиито членове никак, ама никак не искат да се държат възпитано. Мърморят, подвикват си, карат се и сплетничат, сякаш най-голямото удоволствие минути след седем сутринта е, да си отровят доброволно настроението, нареждайки се на опашка за намалено месо. Лудницата и хаоса са обхванали целия магазин и докато ти стигат очите сцените са идни и същи – мравуняк от хора, сред който като червени зрънца се опитват да пробият служители от персонала на магазина. Както се забеляза – не особено успешно.
И тук отново стигаме до опашките – ако, някой ми беше казал какво ще преживея, след като и аз се сдобих с мечтаните 3 кг свинско, нямаше да му повярвам – чаках близо 35 минути, правейки се на абсолютен идиот и очаквайки някой да се сети да постави на касите допълнителни служители.
С думи прости ще изчисля, че на опашката за месо от 07.10 ч. стоях до 07.50 ч., а от 07.55 ч. до 08.30 ч. дремах на опашка пред касите. Всъщност не дремах, а се отдадох на разговорка с двама приятели, всеки от които жертвал съня си за пакет бири в кутийки (най-важното за един мъж все пак), евтин кашкавал, свинско месо, салфетки, макарони, зехтин (по три бутилки максимум), течен шоколад, вафли за стотинки, 10 литра минерална вода (не че я пият, ама я купуват, защото е евтина) и ред подобни глупости, които приливаха от количките им.
Погледнах си и моето свинско месо (трите изстрадани килограма) и взе, че ми стана много тъжно, тъжно че и жалко. За това че се поддадох на общото оглупяване от всевъзможните промоции, бонуси, намаления, карти и ред други чудесии, и си зарязах сутрешните табиети, за да се слея с тълпата. Не стига, че половината от намаленията са абсолютно заблуждаващи, ами и реалните са на стоки, от които почти никой няма нужда. Да не говорим, че домашните ми ме пратиха току-що завърнал се у дома отново в магазина, нахоквайки ме, че един път и аз съм щял да ударя кьоравото, ако съм гледал, за да пазаря още от великите намаления, а като пристигнах, намерих магазина опоскан до невъзможност от купувачите-скакалци, чийто живот вече се управлява от света на хипермаркетите.


В категории: Коментари