И седем години стоял Иван Шишман покрай Искър. Имал манастир Урвич със силна крепост
Автор: Проф. Пламен Павлов
Най-вероятно във времето на царете Теодор Светослав (1300-1322) и Михаил III Шишман Асен (1223-1330) управител на Средец, най-малкото командир на военните сили в града и областта, е воеводата Витомир. При разкопки в църквата „Св. София” през 1910 г. проф. Богдан Филов попада на гроб, в който е открит майсторски изработен масивен златен пръстен-печат с надпис „Витомиров пръстен” и хералдично изображение на птица, най-вероятно орел.
Името на Витомир е посочено и в един, за съжаление несъществуващ днес надпис, видян някога от Стефан Веркович и проф. Константин Иречек. В него се казвало, че в църквата е погребан „...раб Божи Алдимир, син на войводата Витомир...” (1346 г.). Имало е и портрет, който за жалост също не е запазен.
Не е ясно дали Алдимир наследява титлата и позициите на своя баща. И все пак, няма как да е случайно, че видният болярин е погребан в Боянската църква, т. е. в извънградската резиденция на господарите на Средец. Става дума за високопоставена личност може би със същата титла - „воевода”, но както е обичайно в такива случаи, изписано е само „раб Божи”.
Със стъпването на османците на Балканите през 1352-1354 г. ролята на Средец става все по-важна предвид стратегическото му местоположение. Според автора на Българската анонимна хроника: „И премина Аморат (Мурад I), синът Орканов, с турците в годината 6834-а, и тръгнаха срещу Средец. Събраха се българските воини, а с тях и Асен, Александровият син. И разрази се битка, и убиха Асен, и мнозина от българите погинаха. И пак се събраха българите с Михаил, синът Александров. И него убиха. И като плениха много народ, поведоха го на Галиполи...”
Този текст е анализиран многократно, като ясно е откроено мястото на Средец в събитията. На балканската политическа сцена се появява Мурад, син на емира Орхан и бъдещ османски султан. Византийските и османски хронисти споменават, че още преди 1354 г. в някои акции участват и братята на Сюлейман, който пръв стъпва на Балканите.
Никифор Григора сочи Сюлейман и Мурад, които „...опустошават всичко, което срещнат и стремително нахлуват в страната на мизите [българите]...” Тези походи на българска територия през 1354-1355 г. трасират бъдещите завоевания по„Военния път” през Пловдив и Средец/София към Ниш, Белград и Унгария.
Нямаме точна иформация как е организирано българското противодействие, но е ясно - пръв с нашествениците се сражава цар Иван Асен (IV), третият син на Иван Александър от първия му брак с Теодора Басараб. И, както изглежда, именно той управлява Средец в онези години.
След неговата гибел защитата на града е поета от по-големия му брат цар Михаил Асен, престолонаследник на цар Иван Александър. Двамата царски синове загиват - първият през 1354 г., вторият месеци по-късно.
Както личи от османските хроники, Средец/София е приоритетна цел за младата и агресивна държава, особено след като под нейна власт падат Одрин (1369) и Пловдив (1370 г.). Проучванията на близката крепост Кокалянски Урвич водят до заключението за нейната важна връзка с военните действия, ръководени от последните господари на София.
В легендите се споменават имената на цар Иван Шишман и „цар Ясен”, в чието име този път се крие онова на Иван Асен (V), по-малкият брат на Шишман от брака на Иван Александър със Сара - Теодора II. Иван Асен е кръстен на името на загиналия през 1354 г. Иван Асен (IV), но за зла участ „наследява” и неговата съдба... При това в Кокалянски Урвич е открит надпис, в който може да бъде разчетено името „Ясен”/„Асен”.
Проф. Николай Овчаров подложи на анализ още един епиграфски паметник - трудния за интерпретация Търновски царски надгробен надпис от църквата „Св. Четиридесет мъченици”. В него е отразена гибелта на този царски брат, който пада в бой с османците през 1371-1372 г. именно в района на София.
Проф. Овчаров обръща внимание и на казаното от отец Паисий Хилендарски: „Дошли търновските боляри от Търново в Средец и се спрели в някои тесни места покрай река Искър. И седем години стоял Иван Шишман покрай Искър. Имал манастир Урвич със силна крепост...”
Археологическите разкопки на проф. Овчаров и д-р Филип Петрунов потвърждават хипотезата за присъствието на Иван Асен V в Кокалянски Урвич: „През 1371 г. царят изпраща против завоевателите току-що навършилия 18-годишна възраст Иван Асен V, който е негов съвладетел. В жестока битка край София младежът загива, но водената от него войска успява да отблъсне нашествениците”.
Проучената църква в крепостта, украсена със стенописи, е гробница за видни аристократи от края на XIV в. Това се потвърждава „...от прекрасните сребърни и златни накити, открити в дванадесетте гроба под пода на храма...” Един от гробовете е на „... млад мъж, носил на ръката си сребърен пръстен в златен обков с изображение на двуглав орел - сигурен белег за високия произход на починалия и индикация за връзка с царското семейство”.
През XIX в. професорите Марин Дринов, Константин Иречек и други историци твърдят, че около 1370-1371 г. между търновския цар Иван Шишман и неговия брат Иван Срацимир е водена война за София. Градът е превзет от видинския цар, но след няколко години Иван Шишман успява да си го върне.
Твърдението се опира върху един погрешно датиран акт на Константинополската патриаршия, с който Софийската епархия временно е поставена под надзора на видинския митрополит. Всъщност решението е от времето, когато София вече е паднала под османска власт (1385 г.) - с други думи, независимо от личните отношения между двамата братя, между тях не е водена война.
Софийската митрополия до превземането на града от османците остава в състава на Търновската патриаршия.
Според някои автори последен господар на Средец/София и областта е севаст Огнян, „кефалия” (областен управител) във времето на цар Иван Шишман. Името му е известно от надпис върху скала в крепостта Боженишки Урвич при Ботевград. Днес е ясно обаче, че Огнян е управлявал не на Софийската, а областта със старинното име „Киево” на север от Стара планина - от дн. Ботевград до Тетевен.
От друга страна, както научаваме от Витошката грамота на цар Иван Шишман, в София е имало „кефалия”, чието име обаче е неизвестно. И още нещо, което трябва да поясним - през втората половина на столетието името „Средец” отстъпва пред „София”. Последното е възприето от онова на древната базилика „Св. София”, близо до която най-вероятно е ставал голям панаир, където са стичали търговци отблизо и далеч.
За първи път новото име е регистрирано в дубровнишки акт от 1377 г., а след година - и в Рилската грамота на цар Иван Шишман.
София е в центъра на вниманието на знаменития османски военачалник и бейлербей (командващ войските на Балканите) Лала Шахин паша, който разказва за своите неуспешни опити да превземе града. Нещо повече, признава храбростта на защитниците на София, чийто управител според него е в позицията на български „бейлербей”.
Градът пада в ръцете на османците през 1385 г. и според хрониста Хюсеин (XVI в.) е превзет от Индже Балабан, заместник на Лала Шахин. Той залавя с хитрост софийския управител, който е наречен „бан Янука” - полулегендарно име, което навярно отразява „Йоан”/„Иван” в народната му форма „Янко”.
Софийският господар е върнат в превзетия град, но като подчинен на султана и с присъствието на силен османски гарнизон.
Наличието на известна автономия, с която се е ползвало българското болярство в София след 1385 г., се потвърждава от по-късни сведения - в тях срещаме видни българи с титлата „воевода” (Радич през 1454-а и Радивой през 1493 г.), но за тях ще разкажем друг път.
