Червените куфарчета III

Автор: Огнян Марков

“За Бога, братя, не купувайте!”
Та по някое време, ни в клин, ни в ръкав, министър-председателят Димитър Попов се провикна: “За Бога, братя, не купувайте!”
 “Как да не купуваме бе, братко”, казаха си хората, “ами нали трябва да се яде!” Друго обаче имаше предвид министър-председателят и повикът му съвсем не беше малоумен, както тогава някои хора си помислиха. Просто той, по силата на служебното си положение, имаше достатъчно информация за това какво се случва.
Всеки, който е бил съзнателен свидетел на първите години на онова, което  се наричаше преход, а всъщност си беше чисто ограбване на държавата и народа, помни много добре, че веднага след 10 ноември 1989 година в търговската мрежа останаха само празните рафтове. А магазините по социалистическо време не бяха в гаражи, а бяха големи, просторни, с огромни прозорци и с много, много рафтове и щандове.

Първите митинги в Бургас ясно формулираха исканията на народа.


Някой може да си помисли, че всичките тези стоки бяха изкупени от изплашеното от очертаващите се социални сътресения население. В това има известна формална логика, тъй като хората имаха спестовни влогове в ДСК за милиарди левове. Само че ако населението бе почнало масово да тегли парите си от спестовната каса, то тя щеше скоропостижно да фалира. ДСК обаче не изчезна като съществен сегмент от банковия сектор, напротив, след години бе продадена (приватизирана) при това в съвсем цветущо здраве.
Или пък стоките са били бързо-бързо изнесени? Само че кой би могъл да изкара зад граница цялата маса стоки в огромната магазинна мрежа – ел. уреди, дрехи, мебели, храни и т.н., и т.н., за толкова кратко време, при това без никой да забележи? Явно и това предположение си е чиста фантасмагория.

Когато през пролетта на 1990г. тук се изсипва цялата централа на Съюза на демократичните сили, начело на "дисидента" Жельо Желев, площадът "Св. св. Кирил и Методий" се оказва тесен. Хората излизат на мансардните етажи, за да виждат по - добре новите си лидери. На заден план на снимката вдясно фоторепортерът Димитър Димитров е уловил и първият кран, който копае основите на ГУМ-а, историческия строеж все още  е на този етап.


Министър-председателят обаче имаше право да отправи този повик. Защото стоките, макар да не бяха магазините, бяха в складовете. Причината бе проста и логична – чакаше се либерализация на цените. А защо да продаваш евтино, когато можеш да продадеш много по-скъпо, като с това си осигуриш печалба най-малко десет пъти повече от себестойността на стоката?
Всеки сега ще каже, че това е напълно нормална търговска логика. Сега – да, защото всички магазини са частни и ценово се ръководят от принципа на търсенето и предлагането. Ама тогава цялата търговска мрежа, със съвсем микроскопични изключения, беше държавна, говореше се за общонародна собственост, съществуваше теорията на собственика и стопанина. В такъв случай кой от кого е смятал да спечели?
Според правилата на социалистическата търговска система веригите от магазини се управляваха от всесилни предприятия- шапки и без тяхното знание и санкция никой не можеше да предприеме абсолютно нищо. Това бяха “Нармаг”,  “Плод и зеленчук”, мощните Районни потребителски кооперации и други. По заповед на тази “шапки” стоките бяха преместени от рафтовете в складовете, а те – съответно запечатани и държани под строг контрол.

Това е Александър Йорданов, който става председател на НС през 1992г., негова е фразата  "С малко, но завинаги..."


Някой тук ще си каже – ето го истинското зло! Да, ама ще сбърка. Защото началниците на тези “шапки”, колкото и да бяха всесилни, все пак си бяха държавни чиновници с маса началници над главите си.
Така, логически, нареждането стоките да бъдат преместени в складовете можеше да дойде само от правителството на страната и лично от неговия министър-председател Андрей Луканов, като на народа се предоставяха съвсем скромни хранителни стоки, за да не избухнат гладни бунтове и с това да се сложи край на цялата далавера. И това бе втората вълна на червените куфарчета, потекла противно на природните закони нагоре по вертикала и озовала се в крайна сметка не в държавната хазна, а в банковите сметки в чужбина на истинските архитекти на прехода-ограбване. При това тук мащабът бе много по-голям от онези 7-8 милиарда долара, задигнати от българските фирми в чужбина и от фискалния резерв на страната, тъй като месечното потребление, включително услугите, по това време се движеше в рамките на 10 млрд. лева. Със съществената забележка, че това е сумата по старите цени. След либерализацията на пазара у нас, можете спокойно да я умножите по десет.

Колко надежда има в лицата на тези млади хора, които днес, две десетилетия по-късно, животът сигурно е смачкал. Ако някой се разпознал на тези снимки, в."Десант" е готов да разкаже каква е съдбата му.


Луканов трябва да е проявил тогава все пак малко здрав разум и да се е опитал да запази съвестта си чиста, защото не той извърши въпросната либерализация на цените. За което по-късно плати с живота си.


Затова на негово място дойде правителството на Димитър Попов, коалиционно между непримиримите тогава врагове БСП и СДС, както и имащия тогава още някаква политическа тежест БЗНС. Така се получи една напълно издържана отвсякъде схема – правителство на възможно най-широката електорална основа, при това напълно послушно. Само дето Димитър Попов все пак не издържа на наглия проект за ограбване на хората и националното богатство и се провикна да не купуваме. Ама кой да го послуша…
“С малко, но завинаги”
Няма по-голяма заблуда от това, че власт се печели завинаги. Всички без изключение уроци на историята доказват категорично това и едва ли е имало и ще има здравомислещ човек, който съкровено да вярва в това. Затова тази фраза на Александър Йорданов, председател на българския парламент от 5.11.1992 до 17.10.1994 г., може да се приеме единствено като израз на облекчение за това, че Съюзът на демократичните сили, изживяващ се още от своето създаване като изразител на философията и надеждите на широките народни маса, три години след началото на прехода най-сетне успя да се добере до пълно мнозинство в Народното събрание и да състави самостоятелно правителство. По-правилно е обаче да се каже, че след три години съществуване архитектите на прехода-ограбване на България най-сетне решиха да гласуват доверие на тази политическа организация. За което Филип Димитров и неговото правителство съответно добре им се отблагодариха.

Това е легендарният фронтмен на "Щурците" Кирил Маричков, който освен че обикаля страната с първите големи седесари, става и депутат във Великото Народно събрание. След това, разочарован, напуска политиката. Сега се занимава с продуцентска дейност, в Бургас отдавна не е идвал.

Всъщност с илюзията за оставане на власт завинаги дойдоха впоследствие още две правителства – тези на Жан Виденов и на Иван Костов. Различни по цветовата си окраска, по прокламираните идеологически и политически цели и по методите си на управление, те имаха една основа, една отправна точка – гласуваното им доверие от страна на архитектите на прехода - ограбване от Държавна сигурност, превърнали се в същото това време също в слуги на много по-могъщи от тях световни икономически сили.
Практически със съставянето на първото правителство на СДС на 8 ноември 1991 година започна и третият етап на движение на червените куфарчета. Особеното на този етап е това, че те не идваха толкова от държавното богатство, колкото отвън, и тяхната цена, плащана от всички нас и сега, е не се изразява само и единствено в номиналната стойност на банкнотите в тези “куфарчета”, а представлява неизмеримо по-скъпата цена на националното предателство.
Погледнато ретроспективно, изглежда странно за три български правителства – на Филип Димитров, Жан Виденов и Иван Костов, да полагат толкова последователни усилия за съсипването на българската икономика. Унищожаването на българското селско стопанство, хранило с години не само цяла България, но и част от Съветския съюз, няма друг логичен отговор освен изпълнението на чужди инструкции, насочени към превръщането на страната ни в обикновен потребител на вносни стоки. Една повече от 70-годишна традиция по нашите земи – колективните земеделски стопанства,  беше дадена в ръцете на ликвидационни комисии, които създадоха буквално най-благоприятните условия цялата налична селскостопанска техника да бъде разграбена, а кооперираната земя да бъде разделена на милиони малки парчета, с което практически поне за двадесетгодишен период от време ликвидира неговата конкурентоспособност не само на международния пазар, но и вътре в страната.
Аналогично бе положението с останалите три локомотива на българската икономика – оръжейното производство, електрониката и енергетиката.
Особено дразнещ големите производители и съответно – търговци, на оръжие в света бе фактът, че малка България държеше твърде голям за нейните мащаби дял в тази търговия и имаше солидна и добре съоръжена база за производство. Филип Димитров взе нужните мерки за унищожаването на това производство и заяви, че една истински демократична страна не може и не трябва да бъде търговец на смърт.  Той пропусна да отбележи, че дълголетните западни демокрации, служещи ни за светъл пример в прехода, развиваха активно именно тази индустрия и че ликвидирането на този дял от българска промишленост, носещ ни по социалистическо време 1 млрд. долара чиста печалба, си беше на чисто конкурентна основа. И стана така, че както на пазара на тютюневи изделия, спиртни напитки и зеленчуци в Русия, освободен от разгрома на българското селско стопанство, се настаниха чужди компании, така и традиционните пазари на произвежданото (при това много качествено и иновационно, което още се признава от специалистите) в България оръжие се оказаха скоро заети от западните и руските оръжейни монополи, с което търговията със смърт продължи, както всъщност си е било откакто свят светува.
Евтаназията на българската електроника започна веднага след 10 ноември 1989 г. И отново под чуждо влияние. Защото България беше на нивото на Англия при производството на петото поколение компютри, имаше завод с капацитет 100 000 персонални компютри годишно и практически беше монополист в тази сфера в Съвета за икономическа взаимопомощ. Като добавим към това и традиционно добрите български софтуерни специалисти, чиято слава не ни е отминала и сега, то картинката става пълна.

Цялото Политбюро е на тези портрети. Оформено е от бургаски зевзеци в беседка, устроена близо до дома на бившия червен големец Николай Жишев. Днешното Политбюро заседава на ул."Оборище", до Отрезвителя, всяка привечер на по бутилка домашна ракия.

Тогава защо вместо да се развива с държавна помощ и стратегическа политика този отрасъл, се пристъпи към неговото скоропостижно умъртвяване?  Защото отново бяхме дразнещо конкуриращи западната електроника, имахме и прекалено голям, както се е мислело, за устата ни дял в търговията с хардуер и софтуер.
Колкото до енергетиката, там агонията продължава и сега. Цели четири напълно годни за  употреба и признати за напълно безопасни от Запада ядрени реактора в Козлодуй бяха закрити от политиците ни, макар и оцветени в различни цветове. Те в дълбоката си същност си оставаха  червени и предани на своите господари от Държавна сигурност и техните чуждестранни съветници.
Интересното обаче тепърва предстоеше.



В категории: Разследвания