Няма начин да не са ви направили впечатление. Техният адски вой започва с началния сигнал на всеки мач от Световното първенство. Всички пропищяха от тях, а самите футболисти се оплакват, че от ужасния им звук не могат дори да чуят своите мисли на терена. Комисията, която се занимаваше с въпроса отсече – „вувузелите остават, те са част от културата и бита на африканците, затова никой няма право да ги забранява.”
Националните африкански бурии са отрова за изтънчените европейски уши, каквито от три годиини имаме и ние, българчетата. Затова и ние ги заклеймихме, без никой
да пита за нашето мнение, а че (пак) не участваме на световен футболен форум, е съвсем отделен въпрос.
Имаме ли, прочее, право да се сърдим на вувузелите? Аз смятам, че не. От края на 1989 година досега в нашите уши постоянно звучат вувузели.
Съвсем в началото на „демократичния преход” си бяха най-обикновени плакатно-митингарски тутурутки. Също както африканците, така и ние показвахме радостта си от новото време, което идва в името на нашите деца и което така и не дочакахме. Всъщност, дочакахме го, обаче неговите най-водещи тръбачи се оказаха най-обикновени политически брокерчета, продали своите принципи за няколко месечно министерстване.
Но, нека всичко по реда си. Първоначалните сини тутурутки се превърнаха във вой на кларинети, възхваляващи с един особено любим на огромна част от народа музикален стил, безвремието на мутрагените, оказали се вместо на почетната спортна стълбичка и след това в логично последвала служба на народа в полицията, на върха на социалната стълбица, подлагащи на бой, унижение и изнудване дребния и среден търговец.
Когато тази партия свърши, нашенските вувузели подеха друга, по сила и мощ напомняща тази, която се лее от африканските стадиони – тази на стотиците сирени на корабите, изнасящи житото на България, бруталната некадърност, билетите, струващи по 3 000 лева долара, оглушителните свирки на стачките по барикадите на изходите от големите градове, звънът на счупени стъкла от Народното събрание и бившия Партиен дом.
След нея започна песента на оркестъра, свирещ „Рапсодия в синьо”, с характерно „р” на концертмайстора. Тя всъщност дойде, за да оправи общото звучене, но в края на четирите си годишни времена, от нестройния й рефрен прозвуча тъжната истина, че публиката е поизлъгана, определени хора от оркестъра са наляли здраво джобовете, а публиката си е останала с голите аплодисменти.
И родният вувузел зазвуча като царски фанфар. А във филхармонията влязоха стотици абсолютно незнайни музиканти, сред които преобладаваха безмислените красавици. Главният диригент беше испански маестро, а музиката, с която фанфарите огласяха страната беше лека, изящна, салонна. Публиката изпрати диригентът на пулта с овации, но към края на оперетата, вече се чуваха недоволни гласове, че композиторът обещал някакви 800 ноти до Нирваната, ама нещо не ги изсвирил.
После вувузелите в България станаха зурни. Всъщност, зурна, флейта и бойна партизанска тръба. И настана много сериозна какофония, много фалшиво свиреха, но най-много се открояваше ориенталският инструмент, който караше какофонията на обръчи и обясняваше на всеослушание, че именно той разпределя музикалният ресурс у нас.
Именно затуй, след нови четири действия, слушателите избраха да им засвири мъжествен акордеонист, с отчетлив вкус към соловите изпълнения и с подозрения към изявите на всеки друг от оркестъра.
Както обикновено досега, народът си мълчеше на всичко туй, така, както си трае и вечер, пред телевизора, на мач на сегашното Световно, под умопомрачителния вой на африканските ужасни национални рогове.
Така че, хайде холан, да не се претрисаме толкоз лицемерно от страховитата звукова стена, която иде от стадионите на ЮАР! В подобна интонационна среда живеем поне от 20 години, би трябвало отдавна звуковите рецептори да са ни закърнели!
И да сме благодарни. Щото по-добре вувузели, отколкото Велзевули*
* Велзевул - един от най-висшите демони, най-неконтролируемият и най-зловещият, наричан „повелителят на мухите”
