Денят е 31 май 2011 г. Никой не забелязва как се отваря малка част от купола на Народно събрание-2, т.е. на бившия Партиен дом на БКП в центъра на София (Снимка1).
Автор: Боби Михайлов Снимки: авторът и архивни кадри
От сегмента, приличащ на люк, нагоре тръгва нещо оранжево (Снимка2).
Разстоянието е над 200 метра и е трудно да се разбере, дали това не е някаква механична ръка – все пак сме 2011 г. Оказва се подемна платформа, подобна на тази от автовишките, с които сменят уличното осветление.
Разликата е във височината, а значи и в силата на вятъра, както и в това, че човекът в малкия механичен асансьор сам управлява всичко (Снимка 3).
Отдалеч работникът и платформата изглеждат нереално малки, но обективът на фотоапарата ги приближава 18 пъти и тогава дъхът спира.
Височината винаги предизвиква прилив на адреналин.
Добре де – става дума за страх.
За празнота в стомаха и камбани в главата.
Който е скачал с бънджи – например от Аспаруховия мост – знае за какво иде реч.
Нашият герой прекарва горе почти 15 минути. Сваля старото знаме от пилона ръчно, досущ както едно време на войнишкия плац. После го откачва (дали ще го перат?), сгъва, прибира. Вади новото, внимателно го разгъва, наглася го (Снимка 4).
Колко ли тежи знаме с размери 4 на 2 метра, когато си стъпил върху площадка с размерите на шахматна дъска? Или може би се свиква? Не знам! Но когато кулокрановете започнаха да подпират небето, в кабините им все по-често отиваха жени...и дори не се оплакваха от морското вълнение.
Новото знаме е закачено и бавно се издига (Снимка 5). Гледал съм този ритуал поне 750 пъти – мъжете знаят защо. И когато знамето се вдига, в главата ми винаги звучи химна на България.
4 октомври 1990 г. Под погледите на любопитна тълпа хеликоптер вдига червената петолъчка от покрива на Партийния дом (Снимка 6). Помня този миг, както и случилия се на 26 август палеж на същата сграда. Ако сте забравили – един млад мъж, Пламен Станчев – заплашваше, че ще се самозапали като Ян Палах, ако веднага не махнат петолъчката.
Не я махнаха тогава и сградата с дебелите каменни стени пламна от много места и много яко. Но това е друга тема, за която преди година имаше страхотен филм на Малина Петрова.
На 4 октомври хеликоптерът Ми-8 изскубна рубинената звезда и отлетя... в миналото, някъде край София.
Някои се радваха, други скришом бършеха сълзи.
Години по-късно мнозина се попитаха къде се дяна звездата. Едни – заради слуховете, че струва цяло състояние, защото е от изкуствени рубини и с нея дори можел да се плати външния дълг на България. Други – защото вече се говореше, че не е зле да се направи музей на тоталитаризма. Трети – понеже репортер на столичен вестник откри петолъчката зад оградата на изоставената на произвола на съдбата Централна софийска баня (Снимка 7).
Скъпоценни камъни в звездата никога не е имало, успокои духовете директорът на НИМ Божидар Димитров. И докато чиновниците от бившия Партиен дом вдигаха незнаещо рамене, журналистката от БНТ Мария Чернева намери човека, знаещ историята от първо лице.
Казва се Илич Димитров и е авиомеханикът, свалил през 1990 г. петолъчката от пилона. В прашната „звезда“ от двора на банята той разпознава първата петолъчка, светила върху Партийния дом. Била малка и през 87-а година лично той е „насаждал“ новата – по-голяма и по-рубинена – върху пилона насред триъгълника на властта. А после я отскубнал – нищо, че тежала тон и 300, и я затворили в един хангар.
Само дето днес никой не знае къде е този хангар, има ли в него прашна петолъчка и дали тази петолъчка някога е била звезда.
Но тези дни ще попитам как се казва човекът, който сменя знамето. И ако не държи да остане анонимен – ще ви кажа името му.
Хората, които вдигат трибагреника, заслужават уважение!
