Често се поставям на мястото на това момиче (сн. 1). Имам баба на 82 години, бутам и бебешка количка.
Автор: Ани Петрова Снимки автора и БГНЕС
Ще ви го кажа от личен опит: София е недружелюбна към инвалидните и бебешките колички, към незрящите, към жадните дори.
Преди малко повече от година хора в неравностойно положение – с двигателни и зрителни проблеми – и т.н. – решиха да протестират по различен начин, та дано да бъдат забелязани. И дадоха импровизирана пресконференция пред входа на Агенцията за социално подпомагане под наслов: „Българската бутафория на социалното включване в Европейската година за борба със социалната изолация“ (сн. 2).
Бяха забелязани от малцина и бързо забравени. Така, както бързо столичните общинари ще забравят как наскоро жена в инвалидна количка остана над 3 часа в станция на метрото, защото асансьорът не работеше, а техниците идвали в извънработно време само ако имало заседнал и в беда.
Но бедата е налице и е постоянна. Мислите ли, че инвалидна или бебешка количка може да изкатери или ще се спусне по обичайния за родните подлези почти 45-градусов наклон? Ще ви отговоря – не, не може! И ако мисията ви изглежда възможна, просто хвърлете един поглед на сн. 3!
Не само заради годината на социалното включване столичните кръстовища отдавна трябваше да са застлани и с така наречените тактилни плочи за незрящи. Отне ми доста време, за да намеря такава настилка поне за онаглеждаване на разказа. Става дума за това – релефни и обикновено оцветени в жълто плочи, които водят незрящите хора към… оградената с парапети бивша пешеходна пътека край ЦУМ (сн. 4).
Не е само това. Била съм на поне две шумни пресконференции за представяне на нископодови трамваи с механизирани рампи за инвалидни колички, но нито веднъж не съм видяла такъв трамвай да демонстрира скъпоструващата си модернизация.
Знам, че асансьорите за инвалиди в подлезите на Централна гара и на Орлов мост бяха открити преди години с традиционното рязане на ленти, но също така знам, че са превърнати в тоалетни или както се изрази колега – фоторепортер от агенция БГНЕС, „поне изглеждат и миришат като тоалетни”. Ще ви спестя тези фотоси, защото снимките не миришат.
Иначе, откакто Йорданка Фандъкова е кмет на София, в екипа й има заместник-кмет в инвалидна количка, отговарящ именно за хората в неравностойно положение. В резултат общината вече има асансьор за инвалидни колички.
Е, когато в парламента имаше депутатка в количка, монтираха асансьори и рампи в цялата сграда… но задължението на България като член на ЕС е да го направят във всички обществени сгради, в театри, кина и заведения за обществено хранене и най-вече в сърцата си.
Защото сърцата на българските управници най-често са като касички, скъпернически стиснали всеки лев, дошъл от данъкоплатците – освен ако не става дума за удобството и дори лукса на същите тези управляващи.
Някога, като съща шопкиня, си мислех, че от Витоша по-висока няма, както и няма по-многобройни и по-гадни от уличните дупки в София.
Сега вече знам, че дупките по тротоарите са повече и често по-дълбоки; че ватмани и тролейбусни шофьори, освен бабичките, не обичат и бебешките колички; че по-скоро ще видя катаджия със зашити джобове, отколкото полицай, който спира трафика, за да пусне инвалид или бебешка количка.
Казвам ви всичко това, защото обичам своя град. Но понякога, когато погледна в огледалото за обратно виждане, се чувствам безвъзвратно изгубена в задръстването (сн. 5).
