Каква е истината за тази арогантна и алчна личност от политическата ни история
Автор: Борис Цветанов
Заглавието е своеобразна антиинтерпретация на хитовото „Кой сте вие, доктор Зорге“, защото Заимов всъщност е един антизорге.
Преди половин век цялото роднинско войнство на генерал Владимир Заимов се биеше гърдите за кръвна връзка със съветския разузнавач. Дойде демокрацията и войнството обърна пушкалата: Заимов никога не е работил за Москва! Дъщеря му Клавдия цял живот в ония зловещи условия се борила да доказва това (?!).
Не си струва да продължаваме. Както и да ровим в доста любопитната информация, изнасяна от Александър Александров в неговия вестник „Преди и сега“ през 1991 година за странните далавери на съпругата и фамилията непосредствено след Девети с австрийски съмнителни търговски фирми.
Ние предпочитаме да хванем бика за рогата. Да са спокойни Заимови: генералът не е работил за съветското разузнаване. Много е просто. Ако беше така, щеше да бъде хванат за ушите от топченгето на всички времена Никола Гешев.
Но пък Заимов отива на съд по документация, парафирана в Берлин с подпис на шефа на контраразузнаването на Главната служба за сигурност на Райха полковник Мюлер. И за да сме докрай наясно, че Заимови дрънкат глупости, допълваме и тяхното твърдение, че фамозната Клавдия се била срещала с шефа на Абвера у нас Отто Делиус и той я уверил, че Заимов не е работил за руснаците, че за Москва бил работил... самият полковник Мюлер.
Ние ще допълним, че ако Клавдия се е срещала с Делиус, то той би казал нещо друго: че генералът е удрял колене пред най-висши представители на Гестапо да работи за тях. В услуга на Заимови днес се е появил един гастрольор в историографията – Борислав Дичев, който пет години бил събирал факти, изучавал съдебното дело и сега хвърля цялата вина за разстрела на генерала на съветското разузнаване. Отговор на въпроса „Защо?“ няма.
В разузнаването тия работи не стават ей така. Борислав Дичев надълго и нашироко разказва за злия гений, племенника на Заимов Евгени Чемширев, технически сътрудник на генерала, който по нареждане на Москва изкопал гроба му. За да е по-сигурна работата, е включен и ген. Никифор Никифоров–Журин, легендарна фигура от групата на българския Зорге д-р Александър Пеев.
Повече от ясно е, че Борислав Дичев нищо не разбира от шпионаж (то и шефът на комисията по досиетата не разбира, но хайде да не придиряме), иначе би трябвало да се съобрази със Стефан Богданов, съветски разузнавач 1934-42 години, строител на българското контраразузнаване, човек, заслужаващ доверие дори само за това, че е лежал пет години из затворите преди Девети, а след победата е търкал наровете седем години. Богданов най-добре знае истината за Чемширев.
За повече яснота споменаваме, че в София агенти на Смершь – най-секретната организация на съветското разузнаване пристига още на 7 септември и върши тараш във военното разузнаване. Откриват папка СС7. Празна. Според Стефан Недев, полковник, шеф на РО 2, всъщност съветски агент, папката опразнил синът на Заимов – Стоян. По спомен там имало сведения за пътуване на племенника на генерала Евгени Чемширев до Гестапо в Берлин.
С Богданов се среща лично шефът на Смершь полковник Зотов и му нарежда да открие Чемширев и го ликвидира като агент на Гестапо. Богданов се прави на ударен и Зотов го наклепва направо на Димитров. Вождът трие сол на главата на нашия човек, на което той отвръща с укриване на Чемширев в Троян. Руснаците, заети с ловене на големи риби, забравят за Чемширев. Доказателство, че той не е представлявал кой знае какъв интерес, което не би било така, ако е имал ролята, приписвана му от Дичев.
Иначе Чемширев наистина е бил обект на следене от полицията. Българската. Използван бил инцидентно от най-внушителната съветска агентура у нас – Вагон Ли-Кук - 27 шпиони, както и от съветските разузнавачи от Варна Беню Дубавицки и Иван Ванков. За това-онова. Нищо сериозно. Но в полицията Берлин праща убийствени улики срещу Чемширев.
Следователят по делото Добрин Цонев, германски възпитаник, след Девети сътрудник на контраразузнаването, споделя, че бил посвоему честен, съгласявал се с всичко, но не приел сътрудничество с полицията. Прилича на признания всякакви, за да бъде укрито нещо по-важно. Самият Богданов познава Чемширев от Софийския и Плевенския затвори: коректен, скромен, възпитан, трудолюбив с природен ум, не е бил комунист. Затворниците, включително Трайчо Костов, го уважавали.
Преди да разкрием докрай загадката Чемширев, трябва да знаем още нещо. Никола Павлов - Комара, най-големият специалист по провокаторите в БКП, разказва: през март 1941 година лично пред Клайхампел в София се явява генерал Заимов, удря коляно с предложение да работи за Гестапо сред съветската мисия в България, там му имали голямо доверие.
Клайхампел е най-тъмната фигура на немския шпионаж у нас. Десетилетия живял в България като учител и служител в дактилоскопията на полицията. Нечоквано и за германците на 1 март 1941 година се появява в легацията в парадна гестаповска униформа на полковник. И поема парада на шпионажа на Райха. Пред него стои мирно дори посланика. Клайхампел е опитен полицай. Решава, че няма какво да чака от Заимов и му отговаря уклончиво. Заимов не свива знамената. И възлага суперзадача на племенника си.
Чак в края на живота си, от благодарност за спасяването, Чемширев ще признае пред Богданов: „Аз съм възмутен от този „герой“. Арогантен и алчен, това е той. Изпрати ме с лично предложение до шефа на разузнаването на РСХА Ернст Калтенбрунер. Да кажа думите му: „Предлагам работа в разузнавателната мрежа на СССР в България. Ще предложа на съветското разузнаване да работя за тях, но паралелно ще работя за немците, като гарантирам, че ще бъда коректен. Искам да знам финансовите условия, които може да ми предложи Гестапо“. И в Берлин не са кой знае колко впечатлени. Правят проверка – и за възможностите на генерала, и за опасността от провокация на руснаците. Въпросът остава отворен.
Веднага след Девети Стефан Богданов се обръща към Кимон Георгиев като познаващ генерала да го пита що за птица е. Тарторът на превратаджиите отбелязва две неща: около 19 май Заимов бил сред ония, които тайно играли срещу Военния съюз и се увъртали около царя. И още – преди години във Военното училище Заимов опетнил честта на пагона, като вземал рушвети от един от доставчиците на интитуцията. Но и това не е всичко.
Споменаваме и една достойна жена – София Данон. Тя била назначена за директор на музей за Зимов. След две години изучаване на материала, с мотивирана молба тя се самоуволнява и дава писмено заключение, че на Заимов не трябва да се изгражда музей, че цялото негово минало, поне до 1941 година, е антикомунистическо. Косвено доказателство намираме и в оставеното от Кръстю Белев, писател, който години наред се пишеше суперрезидент на съветското разузнаване, вербувал кой ли не.
При опита му през 1935 година да цани генерала за Москва, оня решително го отрязал. Няма да се занимаваме с армията писачи на документални четива (жалко, че в хора се включва дори Иван Аржентински, добре разбиращ от шпионаж човек). Но не можем да отминем измишльотината, че вездесъщата Клавдия се била с КПСС и КГБ и успяла да спре някакъв филм за Заимов като съветски разузнавач.
Това са глупости, но филм действително е замислян по времето, когато министър на културата е Борис Вапцаров. Като член на колегиума към министерството Стефан Богданов прави аргументирано възражение „против това да се филмославят неясни фигури в нашата политическа история“. Очаквайте в следващия брой втората част на публикацията, озаглавена „Защо преля чашата на Гестапо“
