След като дълги години остава скрито зад граничните заграждения, светилището край странджанското село Сливарово вече е достъпно
Автор: Диана Славчева
Мистичната Странджа планина отбеляза на 17 юли празника на най-тачената по тези места светица – света Марина. Култът към нея се корени съдбовно в древността и никой не може да обясни защо е така дълбоко преплетен с традиционната обредност на местното население.
Дали защото мъченицата, изтезавана жестоко и накрая посечена заради неотклонната си преданост към православната вяра, се слави като владетелка на змиите, които по тези краища се въдят много, или заради прославата си като лечителка на много болести и най-вече на безплодие при жените – не може да се каже със сигурност. Но е факт, че и до ден днешен тукашните й оброчища продължават да са място на преклонение и за извършване на различни магически ритуали.
Навлизайки дълбоко в дебрите на планината и достигайки почти досами границата ни с Турция, отбивка от тесния черен път, водещ към малкото село Сливарово, отвежда поклонниците до стръмен и влажен дол. Отдалече се чува ромонът на сравнително буйния за летните жеги поток, игриво прескачащ каменистите прагове и изненадващо спускащ се по отсечените сякаш с нож скали във вид на малки изящни водопади.
Под гъстите сенки на търсещите слънцето източени на височина дървета тъмнее входът на пещерата-светилище, носеща името на света Марина. Формата й на утроба отдалече подсказва, че най-чести посетители тук са жените, мечтаещи да се сдобият с рожба. Само в деня на светицата и по-точно в нощта срещу него, те могат да разчитат на нейната благословия скоро да заченат и да станат майки. С тази цел всяка година тук идват много бездетни семейни двойки, разпъват палатки сред папратите върху мекия мъх и гъстия килим от бръшлян, за да преспят на мястото в тази свята нощ.
Не случайно и денят на светицата се чества като „лефтерски панагир” – ще рече, че е празник на девойките и левентите в предбрачна възраст, които в старо време влизали в пещерата да се опознават. Затова и света Марина в този край е известна и с прозвището си Побаринка. А след „побарването”, което се подразбира, че се случва в скритата от хорските очи тъмна каверна в скалата, то е ясно, че после лудите-млади ще излязат оттам вече навлезли в света на възрастните, на които е дошло времето да създадат семейство.
Днес този обичай е отживелица – за модерната цивилизация това „възмъжаване” вече не е никакво тайнство. Сега тук представителките на нежната половина на човечеството идват най-вече да преспят за зачеване, а останалите – да запалят по свещичка за здраве и да си налеят от лековитата вода, която капе почти като дъжд от сводовете на пещерата. За нея се смята, че цери очни болести и дава сили на страдащите да се отърват от болежките си.
По пода има пръснати множество съдини, в които капка по капка се събира безценната течност, за която се вярва, че се процежда от близкото аязмо. Падайки в тях или на пода на светилището с времето тя оформя от варовиковите камъчета по земята малки бели обли зрънца, които местните наричат „перли” и ги събират като амулети. Мнозина пък оставят тук изковани от желязо или сребро човешки фигурки или изображения, наподобяващи болния им орган, с вярата, че така ще оставят болестта си върху предметите.
Върху импровизирания олтар поклонниците палят свещички за здраве
В центъра на оформеното помещение е поставен голям дървен кръст. А в дъното на пещерата, встрани от импровизирания олтар с иконата на света Марина, пред която вярващите палят свещички, свенливо прониква лъч светлина през тесен кръгъл отвор.
Според поверията, през него имат право да се проврат само неженени моми. Изпитанието наистина е много трудно, тъй като отверстието се намира на повече от метър и половина височина от пода, и не само че до него се достига трудно, но и наистина е с много тесен диаметър. Но все пак се намират и куражлийки, които да се опитат да се промушат оттам, защото се смята, че това ще им донесе много здраве. Девойките трябва да са наясно, че през дупката може да преминат само „честните” от тях.
Никой няма спомен откога съществува това светилище и ритуалите свързани с него. Смята се, че още в дълбока древност то е било почитано от траките и дори съществува мнение, че някога то е било оброчище на тракийската богиня Бендида – което е и едно от прозвищата на великата богиня-майка на траките. И оттук става ясно как така в един момент култовото място е било „наследено” от света Марина, която също пресъздава образа на богинята майка – почитана най-често именно в пещери и в ниски усойни местности.
След като в минали времена този най-голям култов център в цяла Югоизточна Тракия, посветен на светицата, е привличал поклонници от цялата околия и дори от района край Истанбул, настъпва период, когато той остава почти недостъпен, тъй попада зад граничните съоръжения (някогашния кльон). Едва през 2005 г. жителите Сливарово възстановяват традиционното шествие до пещерата-светилище, което се извършва на 30 юли, когато е денят на света Марина по стар стил.
Но все пак, въпреки че мястото вече се посещава по-свободно, до него се стига трудно по много тесен черен път, насипан тук-там с поизронен чакъл. А от него до дълбокия дол спускането е по тясна стръмна горска пътека. Неотдавна непосредствено преди входа на пещерата е поставена и дървена стълба, която да улеснява достигането до святото място.
Но при всички случаи всеки, който иска да посети светилището, ще трябва да наеме водач от туристическия център в Малко Търново, защото гората се пресича от множество пътеки и коларски пътища, които може да объркат и заблудят хората, които не познават района.
С името на света Марина е свързано и едно аязмо, отдалечено на около 5-6 километра от Малко Търново. От поколения се предава традицията в деня на светицата да се идва тук и да се правят обредни трапези. Някога на мястото имало стар параклис, известен като „Св. Марина Малкотърновска”.
През 2013 г., по инициатива на тукашна ловна дружинка с дарения и безвъзмездния труд на спомоществователи и местното население, той е възстановен и е осветен на 17 юли с.г. от отец Серафим от малкотърновския храм „Успение Богородично”. В каптаж на пода му се намира аязмото, а вода от него се процежда и на тънка струйка от малък чучур, вграден в каменна ниша във вътрешността на тясното параклисче.
Специалистите твърдят, че честването на света Марина в Странджа е много специфично и твърде различно от традиционното отбелязване и възприемане на светицата в останалите краища на България. Тук то е свързано с много повече тайнственост и езичество, докато навсякъде другаде празникът й се отбелязва канонично и легендите за нея строго се придържат към официалното й житие, възприето в християнския календар.
Но Странджа винаги е живяла свой живот и ревниво е кътала изконните стари вярвания и традиции, които на други места цивилизацията е успяла да „модернизира” или просто да ги насочи в „правилната посока”.
