Българският фолклор изобилства с истории за три синджира роби
04 Септември 2014, Четвъртък
Как е правилно да се нарича игото, под което страда българският народ 5 века – турско или османско
През последното десетилетие все по често чуваме и четем как редица уж уважавани български историци и политици се опитват да ни внушават, че у нас и на Балканите е имало само някакво си там османско владичество или просто невинно присъствие, а не тежко, изнурително и кръвопролитно турско робство! И то е продължило едва смешните 482 години. А наскоро бившият вътрешен министър Цветан Цветанов, се изцепи, че те, видите ли, били само „представители” на османлиите и нищо повече!
Един популярен български историк пък твърди, че за да говорим за турско робство, трябвало да има купуване и продаване на хора, а на него не му били известни такива обстоятелства! Тази позиция прилича на онзи виц, в който на един човек от Созопол му разказвали, че има животно с толкова дълга шия, че като ходи по тротоара на къщата, наднича чак през прозорците на втория етаж. Та това животно се наричало жираф.
Созополчанинът мислил, мислил и отсякъл: „Аз не съм го виждал, значи нема таквоз животно”. Ето, такива са „аргументите” на някои наши уж политици и историци.
Според професора по история на османската държава Мустафа Т. Гьокбилгин обаче, с нахлуването на османлиите на Балканския полуостров силно се увеличава обратният поток от заробени българи, траки и славяни, които, навързани на железни синджири, били откарвани в робство в Анадола.
Кара Рюстем бей от племето на Караманите, населявало района на Чъкърдак близо до Ески Шехир в Анадола, който бил тачен като учен човек, предложил на Кара Халил една пета от робите да бъдат обявявани за лична султанска собственост. Кара Халил е първи върховен военен съдия на Султан Орхан І в периода 1326-1360 г. Предложението било един на всеки пети роб да бъде смятан са притежание на падишаха.
На този, който го е вземел в плен, се давала възможност да откупи роба си като заплати 25 акчета в полза на хазната. И така нещастникът ставал негова лична собственост. Бил въведен и детският данък „петина“. Това ще рече, че всяко пето взето в робство момче се обявява за собственост на султана и служи за попълване на личната му гвардия. Всеки войник, който закара пленник в полза на султана, получавал заплащане от едно акче.
След падането на Търновград през 1396 г., когато България е вече във фактическо робство, процъфтява търговията с пленници. По-едрите земевладелци, занаятчии, животновъди и търговци в Анадола се нуждаели от работна ръка. От сърцето на Балканите, в посока югоизток, потегляли върволици от поробени хора, навързани най-често за синджири и подкарвани от конни еничари. Известен е народният епос за Крали Марко, който освобождава не един и два синджира роби.
Няма да забравя как по време на една от лекциите си в Софийския университет големият ни фолклорист академик Петър Динеков ни каза: „Колеги, не забравяйте, че основната тъкан на българския фолклор се гради върху мъката, тежненията, страданията и сълзите на народа ни по време на тежкото турско робство! В много от песните и сказанията ни се разказва за отвеждането на мъже, жени и деца в Диарбекир, където остават завинаги като роби! Техните наследници и до днес са някъде из Анадола…”
През 1924 г. в истанбулското списание „Икдъм” османистът проф. Неджиб Асъм бей пише, че били търсени момчета и момичета до 20 години. За тях анадолците давали по 30 акчета. Еничарите плащали на султана 25 акчета, за да ги откупят и ги продавали за 30. Така реализирали печалба от пет акчета. По-скъпо се плащало за млади семейни двойки. За тях робовладелците давали по 50 сребърни монети на човек, тоест, общо сто.
Еничарите плащали 50 акчета на султана за откуп и ги продавали. Така реализирали по петдесет парички от семейство. Още по-скъпо се търгували съпрузи с малко детенце – момче до 5-6-годишна възраст. Анадолецът си правел сметка, че това човече не след дълго ще му бъде изцяло безплатна работна ръка… Така продадените роби ставали вечна собственост на купувача. На страната на робовладелците било правото да решават въпросите за живота на робите, за тяхната смърт и за евентуалното им освобождаване в далечното бъдеще.
Какво означава едно човешко същество да е собственост на друг човек, така както е в случая с решението всяко пето дете, закарано насилствено в Анадола, да се обявява за собственост на падишаха? Не е ли това робство? А търговията с хора, отвличани от балканските земи и предлагани като обикновена стока из Близкия и Среден изток, какво е?
От днешна гледна точка едно акче е дребна турска сребърна монета. Но след като за двадесет и пет акчета е можело да си откупиш от султана роб, тоест цял един човек, значи покупателната му стойност в онези времена не е била малка.
Странна е амнезията, обхванала редица български историци. „Турци”, родени в Турция, професори, специалисти по османска история спокойно разказват за купуването и продаването на хора в Османската империя, а нашенските „специалисти” или мълчат, или се опитват да преиначават историята. А това вече е твърде подозрително, още повече като се знае, че съвременните турски политици и службите им за сигурност плащат богато за подобни „исторически заключения”.
Че е било тежко и кърваво робство, е безспорен факт. Но как е правилно да го наричаме – турско или османско? Знае се, че държавата Турция е основана през септември 1923 г. от Мустафа Кемал Паша. Затова през 1934 г. турският парламент му дава почетното звание Ататюрк, тоест, баща на турците, и бива обявен за първия президент на новата република.
Така погледнато, през вековете на робство, за които говорим, турска държава е нямало, имало е Османска империя. Теоретично би било правилно да говорим за османско робство. Но османлиите били обозначавани и с прозвището „турчин”. „Турчин” не е определение за етнос, а прозвище с доста отвращаващо съдържание. То възниква в годините, когато Султан Селим І воюва и заробва Африка. Битките, които водил там, били особено кървави, особено жестоки с изтребването на много християни и езичници.
И есеите-евреи определят поробителите османлии като турци, което на техния древен език означава „гадове”. Обидното прозвище „турчин” тегне върху османлиите и до ден днешен е доста учудващо, защо Мустафа Кемал Паша през 1923 г. взима решение новата държава да се нарича Турция. Обяснението е, че Ататюрк не е искал новата държава по никакъв начин да е свързана с Османската империя!
И тъй като османците били наричани и „турци”, значи не е грешно робството да се нарича и турско. Тоест, верни са и двете определения – и османско, и турско робство!
