„Кукерът“ Пламен Басаров днес е архитект в Австралия

Автор: Диана Славчева

Някъде през далечната вече 1965 г. две момчета от английската гимназия в Русе – Пламен и Иван, грабват китарите и заедно с още двама русенски музиканти – Милчо Станев (Фито) и Димитър Хачиков (Хачика), сформират група към елитното училище. Името й избират с конкурс – „Пеещи звезди“. По-късно към тях се присъединява и покойният вече Стайко Стайков – клавишни, китара и вокал. А докато влезе в казармата, зад барабаните върти палките Васко „Кенара“.

Музикантите ученици правят всяка седмица концерти и забави. През почивните дни пътуват, а през ваканциите предприемат истински турнета.

В един момент към тях се присъединява Нели Янкова, която дотогава пее с „Диените“ от ВХТИ. Така се заформя популярната през 70-те и 80-те години на миналия век група „Кукери“.

Днес откриваме един от създателите й – Пламен Басаров, далеч зад пределите на родината, чак в Австралия. „Животът ни завлича – в различни посоки, в различни части на света, все по-далече от нещата, които забравяме, че помним, но носим в себе си и те ни помагат да се справяме с проблемите, с кариерите, с натоварването, с успехите, болките и несигурността. Като предпазна мярка, вземаме всичко за даденост и вървим напред – всяко обръщане назад е опасно за последователното ни пътешествие, а спомените си затваряме в някой прашен албум на дъното на мозъка си и ги носим със себе си като талисман” – пише той в едни свои биографични бележки за миналото на легендарния вокално-инструментален състав, както по времето на соца наричаха поп бандите.

Към днешна дата Пламен прави рекапитулацията, че на далечния континент е вече малко повече от половината си живот. Както всички емигранти, и той трябва да започне отначало. Откакто е в Австралия, повече не се е занимавал с музика, а изцяло се посвещава на „светската“ си професия като архитект.

На големия остров квалификациите, придобити в страните от Изтока, не се признават, естествено. Затова му се налага да изкара отново няколко години в залягане над учебниците, за да защити магистърската си степен и да се регистрира с професионална правоспособност.

„Поне работата ми беше благодарна – работех с един от най-големите австралийски архитекти – Хари Зайдлер. Дори в средата на 80-те бяхме с него в България по случай учредяването на Международната академия по архитектура. Пристигнахме в Австралия в края на поредната рецесия – докато всичко замира на всеки 7-8 години, строителството и машиностроенето обикновено са най-зле, а архитектурата, бидейки преди строителството, главоломно се срива периодически. По улиците ходеха архитекти от бюро на бюро да търсят работа – разпознавах ги по голямата папка с чертежи, представляващи портфолиото им.

Аз имах късмет – преди да тръгна от България, бях работил в бюрото на д-р Кишо Курокава и това направи голямо впечатление на Хари. С него останах 5-6 години и завърших няколко големи и престижни обекта в Сидни и Бризбейн. След това още няколко години водих още по-големи обекти, но с други компании“ – разказва одисеята по утвърждаването си на архитектурното поприще някогашният басист и вокал на „Кукери“.

Докато трае следващата рецесия в началото на 90-те години на миналия век, той успява да вземе още една квалификация – на магистър по управление на проекти (Master of project management). С тази „титла“ обаче вече става много „тежък” за наемане на работа и затова през 1998 г. открива свое консултантско бюро.

Междувременно вече е завършил някои от най-големите тогава обекти: центъра „Ривърсайд“ (Riverside centre) в столицата на австралийския щат Куинсланд Бризбейн; Capita сentre, Chifley square (Bond building), хотел „Парк лейн“ (сега Sheraton on the Park), клиниката „Св. Георги“ – най-голямата частна болница в щата, както и доста други обекти, главно в Сидни.

Съпругата му, също музикантка, първоначално пробва реализация в областта на музиката, но след няколко опита в радио АВС и други станции и преподаване, скоро разбира, че няма много смисъл да се занимава с това и започва да работи с Пламен при Хари Зайдлер и в другите компании, в които съпругът й гради кариера. Но една от поредните репресии отново я връща към музиката и сега тя преподава пиано и теория в няколко музикални училища.

Двамата имат дъщеря, която ги е дарила с две прекрасни внучки – на 8 и на 5 години.
Бившият „кукер“ не спира да твори чертеж след чертеж, но споделя, че напоследък забавя темпото и дори понякога успява да си легне преди 3 часа през нощта. Полага усилия да е повече време с внучките. 

От музиката му е останало само слушането й. Разполага с богата колекция от няколкостотин диска с хубав джаз и латино. Но малките момичета на дъщеря му често изравят спомените. Още от 2-3-годишни, щом пристигнат у тях на гости, искат „дядо да пее“. И все „Кукери“ искат да слушат. Дори и в колата припяват техните песни. „Поне знам, че имаме почитатели сред най-младите и това ме топли“ – с умиление казва именитият им дядо.

А той и след толкова години продължава да прехвърля наум спомените си от славните времена на групата. „Нашият първи албум беше с тираж 11 000 и в деня на пускането му по магазините разпратихме „агенти” да купят колкото могат плочи в няколко града, за да имаме за представяне пред импресарии и музикални агенции. Не успяхме да съберем и 10 плочи – в 9 ч. сутринта всичко беше изчезнало от щандовете по неведоми начини. Купиха ни по 1 или 2 плочи в Плевен, Лом и София и с това си останахме.

От „Балкантон“ не пожелаха да ни дадат повече от две плочи за нашия „архив“. Въпреки това, нов тираж не последва. На наша съученичка, която пътува до тогавашния Ленинград (днес Санкт Петербург), й бяха предлагали 100 долара за плочата, а на магазините тогава те струваха по 2,30 лв.“ – не без известна гордост споделя Пламен Басаров.

Като „Кукери” групата става известна след 1972 г. – „когато станахме „конформисти” – уточнява някогашният басист и вокалист на състава. Може би единици са русенците, които помнят, че в добрите стари времена – още преди да се родят хитовете „Отвори ми“, „Нощен експрес“, „Обич за обич“ – „кукерите“ са се подвизавали като „групата на Английската гимназия“ или като „Пеещи звезди“.

През дългите години, откакто е на далечния континент, Пламен губи връзката с останалите членове на бандата, освен осъществяването на инцидентни контакти с певицата Нели, с която напоследък често се чуват и по скайпа.

След заминаването му за Австралия в състава взимат две нови момичета, които обаче не се задържат дълго. После „Кукери“ тръгват на голямо турне в бившия Съветски съюз заедно с „Трамвай № 5“. По-нататъшната съдба на състава остава почти неизвестна за предишния им басист.

Но пък началото, което извървява с „кукерите“, Пламен не може да забрави. Още пред очите му са първите постоянни изяви в столичния Студентски дом и новия тогава клуб „Орбита“, както и множеството концерти, турнета, абитуриентски балове, гастроли по морето, записи, снимки...

През 1975 излиза първата им малка плоча с „Тракийски момичета” на Христо Ковачев, която става доста популярна, може би защото я пускат всяка сутрин в 7,15 по Радио София. Сингълът включва и „Първа любов” на Янко Миладинов.

По това време всички от състава са в казармата, но въпреки че отбиват военната си служба в различни градове, успяват да записват, да свирят от време на време и дори да направят едно по-цялостно предаване за националната телевизия, което заснемат в Русе.

Известно време си сътрудничат с Любомир Денев и записват няколко негови песни, от които само 1-2 се популяризират, главно чрез Конкурса за младежка забавна песен, от който печелят награди. С „Юнак дядо“ през 1978 г. се класират втори и на „Златният Орфей“.

Главен двигател по това време е Данаил Драганов – Дени, който композира, аранжира и неизменно участва активно в студиото при оформлението на записите.

Макар и далече от родината си, Пламен Басаров доколкото може следи събитията в България. Новините обаче повече го тревожат, отколкото радват. „Унищожават я пред очите ни, а шепа мизерници продават и майка си за жълти стотинки. Трагедията няма да стане комедия, разрухата е еднопосочна“ – коментира той. Но вярва, че отчаянието няма да ни помогне и смята, че все някакъв изход ще се намери, стига да не се отчайваме!


В категории: Нашенци зад граница