Всяка година той е украсяван с различни изображения на църквата „Св. вмчк Георги“
Автор: д-р Ивана Радонова
Отново идва време за равносметка и отново поглеждаме напред с надежда – към новата година и събитията, които ни очакват през нея. От незапомнени времена помощник в отмерването на времето ни е календарът. Сътворен от човека за човека, но носител на нещо, което е отвъд нас. И нашепващ ни, че трябва да ценим всеки ден и всеки миг. Да ценим хората в живота си, да съхраняваме наследството от предците ни и да предадем най-доброто на децата си.
Сред това най-добро често са и добрите традиции, които създаваме. Традиции, които често се раждат като добра идея, остават като приятно занимание и се превръщат в нещо, без което вече не можем.
Така се случи и с традиционния календар, украсяван с различни изображения на храма „Св. вмчк Георги“ в Каварна. Всяка година се търсят нови начини, подходи и възможности не просто да се издаде един календар, а да се създаде произведение на изкуството, което да отразява най-важната връзка – тази между Бога и човека. Както и една друга връзка – тази между преходния ни живот и вечността.
Отмервайки дните с календарите, носещи изображението на каварненския храм, ние неволно се замисляме за онзи път, който човек извървява от раждането си до вечния Живот. И понякога – дори само за миг – усещаме, че не сме родени за да изчезнем безследно, че в нас гори огън, който ние самите трябва да разгорим. Така всеки ден, всеки нов лист от календара може да бъде повод за възхвала и радост, за лично осъзнаване и защо не – покаяние.
Отново в изданието за 2022 г. не е използвана картина на художник. Дизайнът на новия едносекционен календар на храма пак е изготвен безвъзмездно от Иван Илиев – графичен дизайнер и илюстратор от Бургас. Иван работи в стил 2D and Flatgraphicdesign. Специализирал се е в изготвянето на широка палитра от рекламни материали.
Интересното при плоския дизайн е, че фокусът се поставя най-вече върху съдържанието и върху най-важните за възприемане елементи. Това лесно може да се види в изображението на стенния календар – изчистени, ясни линии, звездно небе с пълна луна, а под тях скромният, но вдъхващ сигурност, силует на храма. Цветовете са пестеливо подбрани – няколко нюанса сиво, червено и синьо.
Въздействието обаче е достатъчно силно, защото само един поглед е достатъчен да те накара да се почувстваш сякаш си под звездното небе, загледан в храма, а брегът на морето е нейде съвсем близо.
Тази година автор на джобното календарче, което продължава да бъде единственото издавано от извънстоличен храм с упътване кога и как се пости през годината, е великотърновецът Костадин Маджаров - програмист и графичен дизайнер на свободна практика. В свободното си време той обича да бяга, занимава се с туризъм, дигитален маркетинг, а от скоро се е отдал и на програмирането.
А самото календарче се издава отново най-вече, за да напомня за силата и значението на поста не като традиция, а като средство и възможност за очистване на душата.
1.
Тутракан
Интересно че Тутракан се казва на румънски Turtucaia/Туртукая, тоест съгласната "-n"/"-н" е напълно изчезнала (на турски също няма "-н" Turtukaya/Туртукая).
Аз не знам дали турското име е заимствано от румънски език или обратно обаче изглежда че българското име (или бг. облик на името) е най-старото понеже има тази съгласна "-н".
Например в румънски език има диалекти в които до скоро (може би чак до днес днешен, не знам точно) имаше съгласна нь (в български език тя съществува в думи като "нюх"), например в банатски говор или диалект се казва "ursony, ursoanye"/"урсонь, урсоанье" докато в литературен румънски тези думи звучат "ursoi/ursoaie"/"урсой, урсоайе" с "й" (изписан "i"; превод на думите: голяма [мъжка] мечка; голяма женска мечка).
Латинската дума "cuneus"/кунеус (=гвоздей) е станала "cui"/куй на литературен румънски а "cuny"/кунь на банатски като обликът "кунь" е по-стар, по-архаичен в сравнение с литературния/стандартния "куй".
В литературен румънски тази съгласна n'/ny/нь е изчезнала (не знам точно кога, но струва ми се че, когато се появяват първите писани текстове на румънски език (16. век), във Влашко (тоест: и в гр. Олтеница) тя вече беше изчезнала (доколкото си спомням). Само в текстовете от област Банат те присъстват.
В област Влашко на Румъния (тоест: в южна Румъния), в гр. Oltenita/Олтеница (отсрещния дунавски град на гр. Тутракан) се говори литературен румънски, тоест тамошният говор е горе-долу идентичен с литературен/стандартен румънски. Разбира се, че и 1-2 км на юг, в гр. Тутракан се говори (от малкото стари румънци които още живеят там) стандартен румънски.
Тоест там сегашни произношения от рода на "Turtucania"/"Туртуканя" не са възможни. Може би в далечното минало (тоест: преди 16. век, преди да е имало написани текстове на румънски) и тамошният диалект на румънски език да е съдържал "нь" обаче тази съгласна отдавна е изчезнала.
Тоест може би българското име да е заимствано от "старото румънско" *"Turtucania"/"Туртуканя" преди от него да изчезне тази съгласна (този фонем) "нь" и преди името да започне да се произесе "Туртукая" (Въпреки че тогава името би следвало да звучи Тутраканя на български, а не просто Тутракан.)
Това е само теоретично. Много по-вероятно обаче е че румънците са заимствали името от българите и не са могли да го произнесат с "нй", така че от Тутраканя (румънско приспособление) те са направили първо Тутракая и после Туртукая.
Съществува и възможността че първоначално българското име е било Тутракань и после то е станало Тутракан (подобно на старобълг. "конь, день) въпреки че най-вероятно "Тутракан" няма старобългарски (тоест славянски) произход.
Както и да е, независимо дали първоначалното име на този град на български е било "Тутракан" или "Тутракань", румънското приспособление вероятно е било съществително от женски род Тутракая (понеже невъзможността на румънците да изговорят "ТутракаНЯ"), после Туртакая или Тутрукая, а най-накрая Туртукая.
А после турците заимствали тази дума от румънски език.
Обаче, възможно е и румънското име да е било заимствано от турски, а не обратно. Тоест турското име да е било пряко заимствано от български език, а румънското име едва след това да е било заимствано от турски език. Тоест възможно е че румънското име се е появило късно и е трето хронологически, като най-старият облик (запазен в настоящо време) е българският (Тутракан), след това турския и едва след това румънския.
2.
Schimbul de populație din Cadrilater, drama a peste 100.000 de romani
Обменът на населението в Кадрилатер, драмата на над 100 000 румънци
13 ноември 2021 г
На 13 септември 1940 г. Йон Антонеску ратифицира договора за цесия на Югоизточна Добруджа.
Той е на 95 години и има жива история. Джордж Куша ни разказа как е станал обменът на населението в Кадрилатер през 1940 г. и как над 100 000 румънци са били засегнати, включително семейството му, от драматичната ситуация на онези времена, в които е живял.
Обмен на населението в квадрилатъра, драма за хиляди семейства
През 1940 г., когато се извършва обменът на населението в Квадрилатъра, хиляди семейства са принудени да се откажат от цялата си агония и да напуснат. Положението беше трудно за около 110 000 румънци, но те нямаха избор.
„Нашето напускане от квадрилатъра беше драматично във всяко едно отношение. Хората, дошли от Балканите, от Гърция, както беше нашият случай, не са имали лесен живот. Отначало отсядах в турски кирпичени кирпичени къщи в малки турско-български села.
Живеехме там 15 години, от 1925 до 1940 г. Междувременно направихме нови и модерни каменни къщи. От старите овчари, като дойдохме от Гърция, станахме основни земеделци.
Когато напуснах Quadrilater през 1940 г., семейството ми имаше над 70 акра земя, 40 акра за селище и закупени 36 акра. Тръгването ни от квадрилатъра беше неочаквано, защото не можехме да повярваме.
Вкъщи бяха баба ми, майка ми, лелите ми, които плачеха и целуваха праговете. Оставих там две нови къщи, нашата и на баба и дядо ми.
Баща ми беше построил нова къща през 1936 г., така че оставих след себе си две конюшни, два сайвана, две овощни градини с овощни дървета.
Оставих царевицата и слънчогледа необрани, овощните градини на пазара и си тръгнах. Събрах каквото можах и тръгнах по пътя. Пристигнахме в село близо до Караомер, сегашната Негру Вода, наречена Мамуслия.
Там седяхме в някакви немски къщи, където ни разделиха, претъпкани, в една-две стаи“, каза г-н Джордж Куша пред Discover Dobrogea.
Обменът на населението в квадрилатъра и катастрофалните събития от 1940 г
1940 година е пагубна за Румъния. Крайовският договор, с който беше отстъпен Четириъгълникът на България, засегна много голям брой румънци, но, за съжаление, беше предшестван от две други събития, които разбиха Румъния.
По силата на пакта Рибентроп-Молотов между Германия и Русия Бесарабия и Северна Буковина са отстъпени на Русия. След това, от Виенския диктат, през 1940 г., северозападната Трансилвания е отстъпена на Унгария. А на 7 септември 1940 г. с Крайовския договор, Южна Добруджа, Нова Добруджа или по-точно Четириъгълникът е отстъпен на България.
„Условията бяха тежки, защото Румъния по това време нямаше подкрепата на двете страни в Европа, Франция и Великобритания и дори тази на Съединените американски щати, защото тогава Германия се превърна в един вид централна сила, която диктува, заедно с Италия, съдбите на Европа.
Тогава българите претендират за цяла Добруджа. Тъй като Румъния нямаше външна подкрепа и тъй като Германия беше на върха на славата си до Италия, България се гордееше с тяхната защита. България, която претендираше за четириъгълника, също настоя.
Напразно тогавашният външен министър Петреску Комнен и по-късно Григоре Гафенку настояваха за определени отстъпки. Кралят на Румъния Карл II също беше с Хитлер, но той вече беше установил мерките, които трябва да предприеме и помогна на българите, унгарците да превземат нашата Трансилвания и сключи пакт с руснаците да превземат нашата Бесарабия и Северна Буковина. Това беше парадокс, защото Германия и Русия бяха две противоположни страни, а година по-късно дори започнаха войната.
От тази гледна точка бяхме спрени без никаква подкрепа и всички дипломатически усилия бяха напразни, така че в крайна сметка те не можаха да направят нищо друго освен компромис. Те начертаха линиите, където трябваше да се изгради новата граница и направиха един-единствен компромис, обменът на населението. Това беше единствената възможност“, казва Джордж Куша.
Румънците изоставиха агонията си и напуснаха квадрилатъра
За семейство Куша обменът на населението в Кадрилатер представлява третото изкореняване. Първият беше от Албания, вторият от Гърция и третият от Quadrilater.
„И така си тръгнахме, оставяйки след себе си богатството и домовете си. На всичкото отгоре след почти 70 години се възстанових от вещите, които оставих там.
Те са оценени от румънската държава и българската държава. Българската държава преведе парите за нашите реколти и за земята, която купихме, но румънската държава скри този протокол.
Едва след 2000 г. някой, който е знаел за този закон, открива, че нашите пари са в хазната на румънската държава. И след 2000 г. започнахме да си връщаме парите, които българите ни преведоха през 1940 г.“, каза Джордж Куша.
Как стана обменът на населението в квадрилатъра
„Бях ученик, бях завършил 4-ти клас на гимназията, бях дал способностите си на Базаргич и когато се прибрах, разбрах, че трябва да се местим. Тръгнахме преди 7 септември, в средата на август, защото знаехме, че ще бъдем евакуирани и защото бяхме защитени. Нашето отстъпление беше много, много деликатно.
Необходими бяха извънредни формалности, за да се промени населението.
Напускането беше изключително трудно. За първи път трябваше да се оправят местата, които щяхме да напуснем и тези, до които ще стигнем. Бяха направени минути за улиците, по които можехме да караме.
Някои от жителите на Кадрилатер бяха временно назначени в Яломита. Другите за окръзите Констанца и Тулча. Имаше десетки села с над 100 000 души, които трябваше да бъдат внимателно разпределени.
Направени са комисионни над комисионни, за да се регулират пътищата за достъп, било то с железопътен транспорт, автобус, вагон или ремарке.
И все пак до края беше възможно да се извърши обменът на населението, само че по това време, на 6 септември 1940 г., се появиха смущения вътре в румънската държава.
Заминаванията и назначенията бяха трудни. Останах в Негру Вода, Мамуслия за две седмици. Баща ми беше отишъл в Кюстенджа за няколко дни и беше наел къща на улица „Генерал Ману“. Той ни закара от Мамуслия, закара ни в Негру Вода, където беше цялото ни семейство, лели, чичовци, баби и дядовци, взехме една количка, в която сложихме целия си багаж и заминахме за Кюстенджа.
По стечение на обстоятелствата баща ми, който четеше пресата, взе вестник и прочете статия, когато бях във вагона. Някой се оплакваше от евакуацията от квадрилатъра и казваше: "Къде, по дяволите, ни води това дете, че оставихме всичките си вещи, труда си, гробищата си, с падналите дървени кръстове, кой ни дава милостиня?" Бях много впечатлен от тази статия“, казва Джордж Куша.
От гимназията в Базарджик до мъжката гимназия Mircea cel Bătrân в Кюстенджа
След размяната на населението в Кадрилатер, семейство Куша е причислено към комуна Фердинанд, днес Михаил Когълничану, от окръг Констанца.
„Пристигнах в Кюстенджа, в къщата, която баща ми беше наел, защото наближаваше септември и трябваше да съм в гимназията. Нашето семейство беше причислено към община Фердинанд, днес наречена Михаил Когълничану. Ако малкото село Карачи в Кадрилатер беше люлката на моето детство, Фердинанд беше люлката на моето юношество, местност, която беляза целия ми живот и не само мен, цялото ми поколение. Фердинанд беше огнище на култура, спорт и политика.
В гимназия Мирча влязох в 5 клас. По това време имаше само една теоретична гимназия за момчета в окръг Констанца и една за момичета, две индустриални гимназии, едно за момичета и едно за момчета и търговска гимназия.
Междувременно войната дойде. Гимназия „Мирча чел Бътран“ [Мирчо Стари, средновековен влашки войвода, "притежател" и на Добруджа - бележка моя] беше бомбардирана и част от годината вземах уроци в гимназия „Домница Илеана“, която по това време беше за момичета.
Момичетата отиваха на училище сутрин, а момчетата ходиха на уроци следобед. Единственото, което остана през годините, е, че бях хуманист.
Всичките 42 ученици завършиха гимназия, аз преминах бакалавърската степен в Мурфатлар, заедно с гимназията Domnita Ileana и двете гимназии за момчета и момичета в Тулча, за да видя какво означава войната по това време. Културата и спортът, които бяха най-засегнати, се финализираха и узряха, когато бях във Фердинанд. Тогава войната приключи“, каза г-н Джордж Куша, чийто живот не беше лесен дори след войната, защото стана политически затворник.
„Квадрилатърът е повече понятие за речник и геометрия, отколкото за география. Всъщност Четириъгълникът е неразрушима част от Добруджа”, характеризира толкова красивата южната част на Добруджа проф. д-р унив. Георге Думитрашку. Южната част на Добруджа, която се простира на над 7000 квадратни километра и където живеят повече от 400 000 души, се състои от окръзите Дуростор и Калиакра. Основните градове в тази област са Силистра, Туртучая, Добрич (Базаргич), Балчик и Каварна. Румънската земя вече принадлежи на българските й съседи. Професорът по история Георге Думитрашку казва, че Румъния е била жертва и в този случай на Великите сили, които са се опитвали да споделят „зеле“ и „коза“, но „зеле“ и „коза“ не са непременно Румъния и България.
История на Добруджа През цялата история южната част на Добруджа е имала съдбата на цялата провинция между Дунав и морето. От 8 век пр.н.е Хр, крайбрежието е колонизирано от гърците и са основани пристанищните градове: Хистрия, Калатис и Томис. През 55 г. пр.н.е. Добруджа и гръцките крепости са включени в дакийската държава Буребиста, а по-късно попадат под римско владичество. След разделянето на Римската империя Добруджа става част от Източната Римска империя, наречена по-късно „Византийска империя“. През 1388 г. Мирча чел Бътран присъединява тази земя към Влашко. Султан Мехмет I завладява Добруджа, а Влашко остава само с делтата на Дунав. Добруджа попада под османска власт. Историците все още не са единодушни в определянето на датата, на която Добруджа е попаднала под турско владичество. Някои казват, че е било 1416 г., други отиват четири години по-късно. Други историци казват, че Добруджа постепенно попада под османска власт. Професор Думитрашку казва, че Румъния е имала власт над тази земя от 1859 г., когато България на практика не е съществувала. Той беше авторитет по международните отношения, по образованието. Добруджа става част от Румъния след Войната за независимост. В решението на Берлинския конгрес се уточнява, че границата на Румъния с България трябва да продължи по р. Дунав, за да се включи компактното румънско население в тези райони, а южната част, Четириъгълника, се върна към България.
За румънско-българските преговори за коригиране на границата между двете страни през есента на 1912 г. и през пролетта на следващата година научаваме от труда на известния професор д-р Ласку Стойка, озаглавен „Регионална геополотика – Южна Добруджа в контекстът на 1913 г. Епохални свидетелства“.
На 29 януари 1913 г. в Лондон е подписан протокол, в който представителят на Румъния предлага новата гранична линия между Румъния и България да започне от точка, която ще бъде разположена западно от Туртукая и ще стигне до Балчик на Черно море, включително до този град. . Представителят на България отговори, че искането на Румъния не може да бъде взето предвид, като вместо това предложи разрушаване на крепостите около Силистра и коригиране на двата триъгълника в средата на граничната линия, която влизаше в Румънска Добруджа, както и друг триъгълник, базиран на на брега на Черно море линия, дълга пет до шест мили от днешната граница. Разбира се, тези предложения не биха могли да бъдат разгледани от Румъния – страна от Югоизточна Европа, която се очертава като все по-важен фактор за осигуряване на стабилност и баланс в тази част на Европа.
Максималното търсене е трасето Туртучая-Балчик, а минималното - Силистра-Балчик, с присъединяването на двата града към Румъния.
Поддържайки енергична нагласа, румънското правителство приема посредничеството на Великите сили, новите преговори се водят в руската столица през първата половина на 1913 г. Това води до арбитраж на европейските сили (Англия, Германия, Франция, Австрия- Унгария, Италия, Русия) , която „взимайки предвид справедливите искания на Румъния, реши“ Град Силистра трябва да бъде предоставен на Румъния. Новата румънско-българска граница ще започне от една точка на река Дунав, на около 3 км западно от покрайнините на Силистра, ще пресече пътя за Сумла, след това пътя за Варна на 3 км от покрайнините на града и ще стигне до сегашната граница.
Между 1913 и 1940 г. има естествена колонизация на Южна Добруджа. Тук идват арумънци, трансилванци и заселници. Тук овчарите от Карпатите докарали овцете си на пасището.
„Тук през миналите векове, при турско владичество, растеше трева, висока колкото конник, и трансилванските овчари пренасяха стадата си към морските вълни. Днес, в прекрасния месец май, чак до хоризонта, житните равнини на румънското трудолюбие се вълнуват като вълни. Това е житницата на Добруджа“, пише Константин Братеску през 1938 г.
През 1913 г. Туртукая [Тутракан] има 12 000 жители (6500 румънци, 3500 турци, а останалите българи и други етнически групи).
Четириъгълникът остава част от Румъния до 1940 г. През тази година германският представител в Румъния информира румънското правителство, че трябва да отстъпи целия четириъгълник на България, след срещата на 15 юни 1940 г. в Берхтесгаден между Хитлер и българския министър-председател. Румънското правителство предприе стъпки в София за започване на преговори. Преговорите започнаха в Крайова на 19 август. Стотици македонски добруджанци с нетърпение очакваха резултатите от преговорите пред портата на двореца Жан Михаил (сега Музей на изкуствата) в Крайова, където се провеждаха срещите. На 7 септември генерал Йон Антонеску издава телефонна заповед с искане „договорът“ за предаването на Четириъгълника да бъде анулиран, което е направено незабавно. Актът е подписан от член на делегацията, а не от Александру Крециану, ръководител на румънската страна в преговорите, като последният категорично отказа. На 13 септември 1940 г. Йон Антонеску ратифицира договора за цесия на Югоизточна Добруджа.
1
НеПриятел на Влашко/Румънско
18.12.2021 18:02:51
0
0
Schimbul de populație din Cadrilater, drama a peste 100.000 de romani
Обменът на населението в Кадрилатер, драмата на над 100 000 румънци
13 ноември 2021 г
На 13 септември 1940 г. Йон Антонеску ратифицира договора за цесия на Югоизточна Добруджа.
Той е на 95 години и има жива история. Джордж Куша ни разказа как е станал обменът на населението в Кадрилатер през 1940 г. и как над 100 000 румънци са били засегнати, включително семейството му, от драматичната ситуация на онези времена, в които е живял.
Обмен на населението в квадрилатъра, драма за хиляди семейства
През 1940 г., когато се извършва обменът на населението в Квадрилатъра, хиляди семейства са принудени да се откажат от цялата си агония и да напуснат. Положението беше трудно за около 110 000 румънци, но те нямаха избор.
„Нашето напускане от квадрилатъра беше драматично във всяко едно отношение. Хората, дошли от Балканите, от Гърция, както беше нашият случай, не са имали лесен живот. Отначало отсядах в турски кирпичени кирпичени къщи в малки турско-български села.
Живеехме там 15 години, от 1925 до 1940 г. Междувременно направихме нови и модерни каменни къщи. От старите овчари, като дойдохме от Гърция, станахме основни земеделци.
Когато напуснах Quadrilater през 1940 г., семейството ми имаше над 70 акра земя, 40 акра за селище и закупени 36 акра. Тръгването ни от квадрилатъра беше неочаквано, защото не можехме да повярваме.
Вкъщи бяха баба ми, майка ми, лелите ми, които плачеха и целуваха праговете. Оставих там две нови къщи, нашата и на баба и дядо ми.
Баща ми беше построил нова къща през 1936 г., така че оставих след себе си две конюшни, два сайвана, две овощни градини с овощни дървета.
Оставих царевицата и слънчогледа необрани, овощните градини на пазара и си тръгнах. Събрах каквото можах и тръгнах по пътя. Пристигнахме в село близо до Караомер, сегашната Негру Вода, наречена Мамуслия.
Там седяхме в някакви немски къщи, където ни разделиха, претъпкани, в една-две стаи“, каза г-н Джордж Куша пред Discover Dobrogea.
Обменът на населението в квадрилатъра и катастрофалните събития от 1940 г
1940 година е пагубна за Румъния. Крайовският договор, с който беше отстъпен Четириъгълникът на България, засегна много голям брой румънци, но, за съжаление, беше предшестван от две други събития, които разбиха Румъния.
По силата на пакта Рибентроп-Молотов между Германия и Русия Бесарабия и Северна Буковина са отстъпени на Русия. След това, от Виенския диктат, през 1940 г., северозападната Трансилвания е отстъпена на Унгария. А на 7 септември 1940 г. с Крайовския договор, Южна Добруджа, Нова Добруджа или по-точно Четириъгълникът е отстъпен на България.
„Условията бяха тежки, защото Румъния по това време нямаше подкрепата на двете страни в Европа, Франция и Великобритания и дори тази на Съединените американски щати, защото тогава Германия се превърна в един вид централна сила, която диктува, заедно с Италия, съдбите на Европа.
Тогава българите претендират за цяла Добруджа. Тъй като Румъния нямаше външна подкрепа и тъй като Германия беше на върха на славата си до Италия, България се гордееше с тяхната защита. България, която претендираше за четириъгълника, също настоя.
Напразно тогавашният външен министър Петреску Комнен и по-късно Григоре Гафенку настояваха за определени отстъпки. Кралят на Румъния Карл II също беше с Хитлер, но той вече беше установил мерките, които трябва да предприеме и помогна на българите, унгарците да превземат нашата Трансилвания и сключи пакт с руснаците да превземат нашата Бесарабия и Северна Буковина. Това беше парадокс, защото Германия и Русия бяха две противоположни страни, а година по-късно дори започнаха войната.
От тази гледна точка бяхме спрени без никаква подкрепа и всички дипломатически усилия бяха напразни, така че в крайна сметка те не можаха да направят нищо друго освен компромис. Те начертаха линиите, където трябваше да се изгради новата граница и направиха един-единствен компромис, обменът на населението. Това беше единствената възможност“, казва Джордж Куша.
Румънците изоставиха агонията си и напуснаха квадрилатъра
За семейство Куша обменът на населението в Кадрилатер представлява третото изкореняване. Първият беше от Албания, вторият от Гърция и третият от Quadrilater.
„И така си тръгнахме, оставяйки след себе си богатството и домовете си. На всичкото отгоре след почти 70 години се възстанових от вещите, които оставих там.
Те са оценени от румънската държава и българската държава. Българската държава преведе парите за нашите реколти и за земята, която купихме, но румънската държава скри този протокол.
Едва след 2000 г. някой, който е знаел за този закон, открива, че нашите пари са в хазната на румънската държава. И след 2000 г. започнахме да си връщаме парите, които българите ни преведоха през 1940 г.“, каза Джордж Куша.
Как стана обменът на населението в квадрилатъра
„Бях ученик, бях завършил 4-ти клас на гимназията, бях дал способностите си на Базаргич и когато се прибрах, разбрах, че трябва да се местим. Тръгнахме преди 7 септември, в средата на август, защото знаехме, че ще бъдем евакуирани и защото бяхме защитени. Нашето отстъпление беше много, много деликатно.
Необходими бяха извънредни формалности, за да се промени населението.
Напускането беше изключително трудно. За първи път трябваше да се оправят местата, които щяхме да напуснем и тези, до които ще стигнем. Бяха направени минути за улиците, по които можехме да караме.
Някои от жителите на Кадрилатер бяха временно назначени в Яломита. Другите за окръзите Констанца и Тулча. Имаше десетки села с над 100 000 души, които трябваше да бъдат внимателно разпределени.
Направени са комисионни над комисионни, за да се регулират пътищата за достъп, било то с железопътен транспорт, автобус, вагон или ремарке.
И все пак до края беше възможно да се извърши обменът на населението, само че по това време, на 6 септември 1940 г., се появиха смущения вътре в румънската държава.
Заминаванията и назначенията бяха трудни. Останах в Негру Вода, Мамуслия за две седмици. Баща ми беше отишъл в Кюстенджа за няколко дни и беше наел къща на улица „Генерал Ману“. Той ни закара от Мамуслия, закара ни в Негру Вода, където беше цялото ни семейство, лели, чичовци, баби и дядовци, взехме една количка, в която сложихме целия си багаж и заминахме за Кюстенджа.
По стечение на обстоятелствата баща ми, който четеше пресата, взе вестник и прочете статия, когато бях във вагона. Някой се оплакваше от евакуацията от квадрилатъра и казваше: "Къде, по дяволите, ни води това дете, че оставихме всичките си вещи, труда си, гробищата си, с падналите дървени кръстове, кой ни дава милостиня?" Бях много впечатлен от тази статия“, казва Джордж Куша.
От гимназията в Базарджик до мъжката гимназия Mircea cel Bătrân в Кюстенджа
След размяната на населението в Кадрилатер, семейство Куша е причислено към комуна Фердинанд, днес Михаил Когълничану, от окръг Констанца.
„Пристигнах в Кюстенджа, в къщата, която баща ми беше наел, защото наближаваше септември и трябваше да съм в гимназията. Нашето семейство беше причислено към община Фердинанд, днес наречена Михаил Когълничану. Ако малкото село Карачи в Кадрилатер беше люлката на моето детство, Фердинанд беше люлката на моето юношество, местност, която беляза целия ми живот и не само мен, цялото ми поколение. Фердинанд беше огнище на култура, спорт и политика.
В гимназия Мирча влязох в 5 клас. По това време имаше само една теоретична гимназия за момчета в окръг Констанца и една за момичета, две индустриални гимназии, едно за момичета и едно за момчета и търговска гимназия.
Междувременно войната дойде. Гимназия „Мирча чел Бътран“ [Мирчо Стари, средновековен влашки войвода, "притежател" и на Добруджа - бележка моя] беше бомбардирана и част от годината вземах уроци в гимназия „Домница Илеана“, която по това време беше за момичета.
Момичетата отиваха на училище сутрин, а момчетата ходиха на уроци следобед. Единственото, което остана през годините, е, че бях хуманист.
Всичките 42 ученици завършиха гимназия, аз преминах бакалавърската степен в Мурфатлар, заедно с гимназията Domnita Ileana и двете гимназии за момчета и момичета в Тулча, за да видя какво означава войната по това време. Културата и спортът, които бяха най-засегнати, се финализираха и узряха, когато бях във Фердинанд. Тогава войната приключи“, каза г-н Джордж Куша, чийто живот не беше лесен дори след войната, защото стана политически затворник.
„Квадрилатърът е повече понятие за речник и геометрия, отколкото за география. Всъщност Четириъгълникът е неразрушима част от Добруджа”, характеризира толкова красивата южната част на Добруджа проф. д-р унив. Георге Думитрашку. Южната част на Добруджа, която се простира на над 7000 квадратни километра и където живеят повече от 400 000 души, се състои от окръзите Дуростор и Калиакра. Основните градове в тази област са Силистра, Туртучая, Добрич (Базаргич), Балчик и Каварна. Румънската земя вече принадлежи на българските й съседи. Професорът по история Георге Думитрашку казва, че Румъния е била жертва и в този случай на Великите сили, които са се опитвали да споделят „зеле“ и „коза“, но „зеле“ и „коза“ не са непременно Румъния и България.
История на Добруджа През цялата история южната част на Добруджа е имала съдбата на цялата провинция между Дунав и морето. От 8 век пр.н.е Хр, крайбрежието е колонизирано от гърците и са основани пристанищните градове: Хистрия, Калатис и Томис. През 55 г. пр.н.е. Добруджа и гръцките крепости са включени в дакийската държава Буребиста, а по-късно попадат под римско владичество. След разделянето на Римската империя Добруджа става част от Източната Римска империя, наречена по-късно „Византийска империя“. През 1388 г. Мирча чел Бътран присъединява тази земя към Влашко. Султан Мехмет I завладява Добруджа, а Влашко остава само с делтата на Дунав. Добруджа попада под османска власт. Историците все още не са единодушни в определянето на датата, на която Добруджа е попаднала под турско владичество. Някои казват, че е било 1416 г., други отиват четири години по-късно. Други историци казват, че Добруджа постепенно попада под османска власт. Професор Думитрашку казва, че Румъния е имала власт над тази земя от 1859 г., когато България на практика не е съществувала. Той беше авторитет по международните отношения, по образованието. Добруджа става част от Румъния след Войната за независимост. В решението на Берлинския конгрес се уточнява, че границата на Румъния с България трябва да продължи по р. Дунав, за да се включи компактното румънско население в тези райони, а южната част, Четириъгълника, се върна към България.
За румънско-българските преговори за коригиране на границата между двете страни през есента на 1912 г. и през пролетта на следващата година научаваме от труда на известния професор д-р Ласку Стойка, озаглавен „Регионална геополотика – Южна Добруджа в контекстът на 1913 г. Епохални свидетелства“.
На 29 януари 1913 г. в Лондон е подписан протокол, в който представителят на Румъния предлага новата гранична линия между Румъния и България да започне от точка, която ще бъде разположена западно от Туртукая и ще стигне до Балчик на Черно море, включително до този град. . Представителят на България отговори, че искането на Румъния не може да бъде взето предвид, като вместо това предложи разрушаване на крепостите около Силистра и коригиране на двата триъгълника в средата на граничната линия, която влизаше в Румънска Добруджа, както и друг триъгълник, базиран на на брега на Черно море линия, дълга пет до шест мили от днешната граница. Разбира се, тези предложения не биха могли да бъдат разгледани от Румъния – страна от Югоизточна Европа, която се очертава като все по-важен фактор за осигуряване на стабилност и баланс в тази част на Европа.
Максималното търсене е трасето Туртучая-Балчик, а минималното - Силистра-Балчик, с присъединяването на двата града към Румъния.
Поддържайки енергична нагласа, румънското правителство приема посредничеството на Великите сили, новите преговори се водят в руската столица през първата половина на 1913 г. Това води до арбитраж на европейските сили (Англия, Германия, Франция, Австрия- Унгария, Италия, Русия) , която „взимайки предвид справедливите искания на Румъния, реши“ Град Силистра трябва да бъде предоставен на Румъния. Новата румънско-българска граница ще започне от една точка на река Дунав, на около 3 км западно от покрайнините на Силистра, ще пресече пътя за Сумла, след това пътя за Варна на 3 км от покрайнините на града и ще стигне до сегашната граница.
Между 1913 и 1940 г. има естествена колонизация на Южна Добруджа. Тук идват арумънци, трансилванци и заселници. Тук овчарите от Карпатите докарали овцете си на пасището.
„Тук през миналите векове, при турско владичество, растеше трева, висока колкото конник, и трансилванските овчари пренасяха стадата си към морските вълни. Днес, в прекрасния месец май, чак до хоризонта, житните равнини на румънското трудолюбие се вълнуват като вълни. Това е житницата на Добруджа“, пише Константин Братеску през 1938 г.
През 1913 г. Туртукая [Тутракан] има 12 000 жители (6500 румънци, 3500 турци, а останалите българи и други етнически групи).
Четириъгълникът остава част от Румъния до 1940 г. През тази година германският представител в Румъния информира румънското правителство, че трябва да отстъпи целия четириъгълник на България, след срещата на 15 юни 1940 г. в Берхтесгаден между Хитлер и българския министър-председател. Румънското правителство предприе стъпки в София за започване на преговори. Преговорите започнаха в Крайова на 19 август. Стотици македонски добруджанци с нетърпение очакваха резултатите от преговорите пред портата на двореца Жан Михаил (сега Музей на изкуствата) в Крайова, където се провеждаха срещите. На 7 септември генерал Йон Антонеску издава телефонна заповед с искане „договорът“ за предаването на Четириъгълника да бъде анулиран, което е направено незабавно. Актът е подписан от член на делегацията, а не от Александру Крециану, ръководител на румънската страна в преговорите, като последният категорично отказа. На 13 септември 1940 г. Йон Антонеску ратифицира договора за цесия на Югоизточна Добруджа.
