Дебютната книга на Милена Желязкова събира шестима французи в една от новите къщи за гости в Добруджа, някъде между Албена и Балчик. Вижте защо те идват в България
Автор: Жан Соломонов
Затворих и последната страница с леката умора и съжаление, което винаги ни обзема, когато прочетем един хубав текст. Само четиристотин и двайсет страници, а свършиха толкова бързо, неусетно почти! Обърнах за да видя още веднъж снимката на авторката, която всъщност познавах отдавна, и си казах шепнешком: „Такава книга може да напише само жена!“ Мъж ще я чете или коментира. Което съм и на път да направя.
„Българката“, първият роман на Милена Желязкова, и както ни сочи мотото, е подарък за осемнадесетия рожден ден на сина й Кирил. Като звучене, това е сага за любовта. Но бързам веднага да предупредя. Това не е любовен роман. Далеч от тази мисъл!
Водена от едно твърде находчиво хрумване, авторката е събрала шестима французи на различни възрасти и с различни професии в една от новите къщи за гости в Добруджа, някъде между Албена и Балчик. Там са Раймонд, професор по литература в Сорбоната, Ира – цигуларка, Найел – етнограф, Махенс – кинорежисьор, Петер – геобиолог и Дамиен – съдия-изпълнител.
Всеки от тях е дошъл тук воден от професионалните си интереси. Професорът по литература е влюбен в Йордан Йовков, цигуларят в българската фолклорна музика, етнографът в легендите и приказките ни, кинорежисьорът в природата ни, геобиологът в тракийските гробници. Само съдията-изпълнител, професионално дискретен, е на почивка.
Запознават се тук и на пръв поглед нищо не ги обединява. Но страница след страница, изповед след изповед, читателят разкрива, че всеки от тях крие в себе си една неизтляла любов с една българка. Затова, независимо от официалния претекст на пътуването си, всеки от шестимата герои се е върнал по следите на тази любов. С каква цел? Това никой от тях не може да каже, защото нейно величество Съдбата рядко разкрива утрешния ни ден.
Това, което наистина свързва шестимата гости, е общата им Любов с главно „Л“ към всичко българско. И тук идеята на авторката дава златни плодове. Всеки от тези специалисти в своята област разказва, анализира, възхвалява, на места до обожествяване, културата на нашата страна. Похват, който не ще и дума, въздейства на читателя далеч по-силно, отколкото едно описание от първо лице. Така насладата от познанието е несравнима.
Затова, макар че не съм от френските читатели на Милена, с любопитство „слушах“ етнолога, който ми разказа легендата за св. Никола, за покръстването ни, за битките край нос Калиакра. Разлистихме заедно Паисиевата история. Насладих се на обредите на русалките и нимфите в съседните гори, тръпнах заедно с четиридесетте млади жени, които се хвърлят от скалите край Балчик за да не ги потурчат и пратят в харем.
Ира, цигуларката, ме „покани“ да се докосна до неповторимостта на българските гласове и загадката на българските ритми, разкри ми разликите между „копанка“ и „шопското хора“. Накрая, истински съжалих, че не мога да взема и аз няколко урока при стария циганин Бай Киро за да се науча да разплаквам с цигулката си. (Е, някога опитах, но не ми се получи).
Пак със същата радост надникнах с геобиолога Петер в некропола край Варна и други тракийски гробници – 5000 години преди Христа. Споделих изненадата му от откритието, че като страна, родена на кръстопът, България е събрала и доразвила културата, изкуствата, занаятите от Запада към Изтока и обратно.
Бродихме по добруджанските села заедно с Раймонд, за да вдъхнем от въздуха, който някога е превърнал Йовковата Албена от покорна съпруга в еманципирана жена и така ред по ред стигнах до една друга Албена. Подир нея до посестримите й Елица, Вера, Мария, Кита, Божидара.
Всяка от тях е дала на своя любим това, от което се нуждае всеки мъж – любов, нежност, увереност в творческите си сили. Помощ, физическа или материална, когато това е било нужно. С една дума сторили са за тях всичко без да изискват нищо. Точната илюстрация на старата мисъл: „Зад всяка идея – един мъж, а зад всеки мъж – една жена!“ Друг е въпросът, колко от нас биха си го признали.
Но не мога да не се спра на вещината, с която са изваяни образите на тези жени. На нежността на тяхната чувственост, на предаността и на тяхната вътрешна сила с която те през невидимите ни флуиди влияят на мъжете си. Даже и когото връзката им е само писмовна. Простете, че се повтарям, но такива редове наистина може да напише само жена. И понеже тази жена е музикант, то от глава на глава, като по петолиние, ни води „медения кавал“ на анонимен кавалджия.
Ще е грешка и ако решите, че този роман, въпреки изреденото до тук, е нещо като туристически алманах. Не, и това не е! Авторката го нарича „полифоничен“. Защото от полицейския инспектор Радо читателят научава истината за Народна република България от периода й като сателит на СССР – „Един концлагер.“ И пак през този инспектор, от първа ръка се научава за икономиката в сянка, за бизнеса на мутрите, за чалга баровете с проститутки и за всички блага на днешната „демокрация“, която свари мнозина крайно неподготвени.
Така, ред подир ред, незапознатият читател на „Българката“ проследява радостите и скърбите на страната ни от 864 г. до ден днешен.
Накрая, но не на последно място, искам да се спра на френския, на който е написан романът. За удобство той често е наричан „Езикът на Молиер“ , не да припомня, че точно този език е доста далечко от днешния френски, който може да се чуе в театрите, от екрана или франглето на вестникарите. Това е език на автор, специалист по старофренски, и смея да ви уверя, че сигурно има много французи, които четейки романа сегиз-тогиз се пресягат към тълковния речник.
Да представи романа си на лионската си публика, Милена не случайно е избрала една много българска дата – 24 май. На този ден, авторката ще гостува в книжарницата „ Vivement dimanche“ (Нека е неделя) в квартал „Кроа Рус“, за да отпразнува с нас този толкова свиден празник.
Картина на Милена Желязкова
Визитна картичка
Милена Желязкова пристига от обичния си Пловдив директно в Лион през далечната 1993 г. Записва и завършва „Средновековна френска литература“ и културен мениджмънт. Но понеже от шест годишна свири на пиано и пее под надзора на майка си Уляна – певица и танцьорка в ансамбъл „Тракия“, музиката побеждава старите ръкописи.
В 1997 г. се ражда квартет „Балканки”. През март тази година той участва в благотворителния концерт в полза на пострадалите от земетресението в Турция и Сирия. На него „Балканките“ бяха аплодирани на сцената на парижката зала „Олимпия“ – мечтата на всеки артист!
Част от репертоара им е плод на съавторство на Милена с известния френски джазмен Андре Манукян. От няколко години тя води и редовен курс по български народни песни в Международния институт по световна музика в град Обань, където класът й е сформирал ансамбъл за български народни песни, кръстен на нейното име.
Но, като всеки истински творец, Милена има много струни на своята арфа. През 2017 г. тя печели наградата за най-продавани творби в пловдивската художествена галерия „Дяков». А наскоро по витрините на френските книжарници се появи и нейният първи роман „Българката“.
Романът, вече добре оценен от критиката, ще бъде представен на първи април на международния фестивал „Пътуващи книги и филми“, а на 13 май Милена ще представи книгата си на единадесетото издание на международния фестивал „Нощите на литературата“ в Париж.
