Държавните институции трябва да подкрепят инициативата на Македонския научен институт за достойното отбелязване на паметта на цар Самуил на 6 октомври 2024 г.
Автор: Проф. Пламен Павлов
Три столетия след своето създаване могъщото Българско царство е изправено пред тежки изпитания. След векове на възход страната изпада в сложна геополитическа ситуация и „дни на ратни (военни) беди...“ - израз на преславския писател Презвитер Козма.
Двата похода на киевско-руския княз Светослав и последвалата византийска окупация на източните български земи през 968-971 г. изправят България пред гибелна заплаха. Българите в територията, останала извън периметъра на военните действия, полагат усилия да възстановят тежко поразения държавен организъм.
Следвайки старите традиции, болярството избира „временно правителство“, което упражнява властта при легитимен цар в чужд плен. Византийският хронист Йоан Скилица разказва, че управлението на страната е поверено на синовете на комит Никола. Четиримата Комитопули /Давид, Мойсей, Арон и Самуил/ са близки роднини на пленения цар Борис II.
Изненадващата смърт на император Йоан I Цимиски (11 януари 976 г.) поставя началото на тежка гражданска война във Византия. Новата обстановка създава благоприятни условия за българска контраофанзива. Именно през 976 г. българите започват „въстание», както се изразяват византийските автори, превърнало се в мащабен двубой на живот и смърт, който продължил повече от четири десетилетия. Независимо от проблемите си, империята оказва сериозен отпор, при който загиват Давид и Мойсей.
Гражданската война в империята улеснява цар Борис II и брат му Роман да избягат в България, но Борис е убит по погрешка на самата граница. Роман, макар да е кастриран от ромеите, е коронясан за български цар (978 г.). Най-вероятно в духа на тогавашната практика той обявява Самуил и Арон за свои съвладетели.
Роман се установява в Скопие и така след падането на Велики Преслав (971 г.) този град става столица на България. Арабският хронист Яхйя Антиохийски представя Роман и Самуил като „царят и неговият пръв военачалник». Роман и Самуил действат в съгласие, което намалява политическата тежест на Арон.
Известното ни за военната активност през следващите години е свързано отново със Самуил. Той действа в широк периметър към Пловдив и Солун, а през 985 г. превзема Лариса в Тесалия. Българските нападения достигат дори Пелопонес! Дръзките български действия, както и вътрешните проблеми на империята, мотивират младия тогава император Василий II да организира мощен удар. Лъв Дякон твърди, че походът е предизвикан от непрекъснати български набези "... в Македония (през Средните векове така е наричана Източна Тракия), дишащи убийство...“ Императорът е воден "... по-скоро от гняв, отколкото от благоразумие“ - продължава опозиционно настроеният придворен дякон. Цел на похода е Средец/Сердика (дн. София), управляван от Арон.
През юли 986 г. Василий настъпва през Филипопол/Пловдив, водейки мощна армия - според някои изчисления около 20 хиляди души, снабдена със стенобойна техника. Българската съпротива по границата е преодоляна, а в Пловдив императорът оставя резерв, командван от Лъв Мелисин. Обсадата на Средец продължава двадесет дни, но е съпроводена от тежки загуби от ромейска страна.
Гарнизонът на града оказва твърда съпротива, като извършва и дръзки набези - част от бойните коне и обозните животни са отвлечени, обсадните машини са изгорени.... Василий II се опасява от българско контранастъпление, както и от слухове за готвен метеж и узурпация на престола, приписвани на споменатия Лъв Мелисин. По същото време Самуил и цар Роман са предприели поредния си поход на юг, но, известени за византийския пробив към Средец, светкавично потеглят назад.
Перипетиите на ромейското изтегляне са описани картинно от Лъв Дякон, който като свещеник от свитата на Василий II лично участва в похода. Императорската армия се придвижва по посока на Пловдив предпазливо и в пълен боен ред. За да пренощуват, привечер на 16 август ромеите изграждат укрепен лагер.
През нощта в него пада „звезда“ (метеорит), което е сметнато за „лоша поличба“, а войниците са обзети от страх и паника. На следващия ден византийските колони навлизат в прохода Траянови врата, където върху тях се стоварва българският удар с цялата си сила. Василий II търпи страшен разгром, подобен на онзи на император Никифор I през 811 г.
Навярно тази победа е вдъхновявала по-късно Самуил и приемниците му да се чувстват достойни потомци на своя прародител - „българският василевс „Мокрос“, т. е. кан Крум, както пише Анна Комнина. Както научаваме от епископ Михаил Деволски, българските войски са командвани от Самуил, Арон и цар Роман.
Императорът е спасен по чудо от арменската си гвардия, но царската шатра пада в ръцете на българите. Владетелският авторитет на Василий II окончателно е сринат, особено в очите на вътрешната опозиция. Един от нейните привърженици, известният поет Йоан Геометър оплаква ромейския позор: „Истърът (Дунав, българите) грабна венеца (короната) на Рим!“
Силно впечатление прави фактът, че българите са отъждествени не с Вардар, Струма или някой друг географски маркер, а именно с Дунав! Първото българско царство още от времето на своя създател кан Аспарух (680-700) заема двата бряга на великата река.
През IХ-Х в. държавата се простира от Днестър до Адриатика, от Карпатите и Тиса до Родопите и Бяло море... Това прави Дунав изключително подходящ символ за страната на българите, както Рим е олицетворението на „ромеите» и тяхната империя. Научаваме го от виден интелектуалец и поет, какъвто без съмнение е съвременникът Йоан Геометър.
Разгромът в Траянови врата се превръща в „детонатор» на нова гражданска война във Византия. Василий II е обвиняван от своите противници не само в неопитност, но и в престъпно нехайство. Неспособността си да се противопостави на българите по военен път Василий компенсира чрез интриги.
Като тяхна жертва пада Арон, който по думите на Скилица и Йоан Зонара "... бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото...“ Това става в местността Разметаница, недалеч от днешните Дупница и Радомир на 14 юни 987 г.
Кървавата драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с боилските родове при антихристиянския метеж през 865 г. И в този случай ни убеждава в силата на старите (пра)български традиции. Начело на държавата остават Роман и Самуил.
Настъплението по посока на Солун води до овладяването на Верия (Бер), Сервия и други крепости. Йоан Геометър отново оплаква участта на империята, правейки алюзия между „Комита“ (Самуил) и „Кометата“ (Халеевата комета, наблюдавана през лятото на 989 г.). Решителният превес, постигнат с победата при Траянови врата, позволява на Самуил да освободи старите столици Велики Преслав и Плиска със североизточните български земи (около 989/990 г.).
Центърът на държавата обаче остава в днешна Македония, тъй като източните земи са жестоко пострадали от събитията през 968-971 г. и последвалата византийска окупация.
Наближаващата 1010-та годишнина от смъртта на цар Самуил е още един повод да припомним битката при Траянови врата, а и не само нея... Призоваваме държавните институции да подкрепят инициативата на проф. Георги Николов и Македонския научен институт за достойно отбелязване на паметта на цар Самуил на 6 октомври 2024 г.
Ще бъде повече от неприятно, меко казано, ако политическото злободневие остави на заден план нашата признателност към великия Самуил - личността, която по думите на един византийски писател „...и досега е в устата на българите...“
