Какво печелят властите на РСМ от антибългарската пропаганда си остава въпрос без смислен отговор
Автор: Проф. Пламен Павлов
Денят 11 октомври е отбелязван в бившата република на несъществуващата от години псевдо-федеративна държава Югославия - Северна Македония, като официален, държавен празник на „народното востание на македонскиот народ“!
Разбира се, „въстанието“ е против „бугарскиот фашистични окупатор“, а самото събитие е възхвалявано от примитивната и злостна пропаганда на властите в Скопие като важен етап в „борбата за самобитност и самостойност“ на т.нар. македонски народ… Нещо повече – като едва ли не фундаментален „принос към победата над фашизма“ в световен мащаб по време на Втората световна война!
Какво се е случило на 11 октомври 1941 г., за да е толкова важно за политиците на днешната независима република, член на НАТО и кандидат за влизане в Европейския съюз?
Според официалната пропаганда и нейната функция, наричана „историческа наука“, на въпросната дата започва епична „ослободителна борба“, чиито акорди отекват и днес! За нейно начало е обявена една по същество миниатюрна акция на шестнадесет участници в т.нар. Прилепския партизански отряд „Гоце Делчев“ в самия град Прилеп.
Всъщност, подобни прояви, също незначителни като мащаб, е имало и преди това. Те обаче са дело предимно на онази фракция на македонските комунисти, които държат на българската си националност, скъсват с подчинението си на югославската компартия и на практика се вливат в българската.
Техен водач е знаменитият Методи Шаторов (1898-1944) – македонски българин и комунистически функционер от международна величина, същият, когото поразените от заразата на македонизма язвително наричат „Стариот бугарин“…
Естествено, за скопската пропаганда, ако искате, историческа „наука“ това е неудобна, забранена тема, така че на пиедестал е поставено „героичното“ събитие от 11 октомври 1941 г. До каква степен участниците в тази „епопея“ са имали самосъзнание на „македонци“ може да се дискутира – все пак не е ли куриозно, че командирът на „бутиковия“ отряд се казва Аспарух (!) Йосифовски (1919-1990)? При това е по-малък брат на обявения за „народен герой“ Кузман Йосифовски – Питу (1915-1944), убит на 25 февруари 1944 г. край Скопие.
Ще припомним, че Питу е критикуван остро от ръководството на комунистическата съпротива и е смятан за крайно неблагонадежден от Тито и близкия му помощник Светозар Вукманович – Темпо. Така е, защото Кузман Йосифовски поддържа връзки с българските комунисти и е привърженик на идеята Македония да се откъсне от бъдещата Титова Югославия! Познавачите на епохата допускат, че е напълно възможно да е ликвидиран по заповед на високопоставените си югославски „другари“.
Такава е и съдбата на „Стариот бугарин“ Шаторов… Един от участниците в акцията е бъдещият писател, драматург, политик и дипломат Никола Кепев (1921-2009), известен като Коле Чашуле – син на Илия Кепев, директор на българската гимназия в Прилеп по време на Първата световна война… Нека се върнем обаче към „баталната“ схватка на Аспарух Йосифовски и неговите партизани с „бугарскиот фашистички окупатор“ на 11 октомври 1941 г.
Хората на командира с името на „турано-бугарскиот хан“ Аспарух се разделят на три групи от по няколко човека. Първите две нападат полицейския участък и местния затвор, третата трябва да прекъсне телефонните жици и електричеството в града. При нападението над участъка, ако изобщо можем да го наречем така, при наглед случайна среща и разговор подло е убит от упор „български фашистки полицай“ – в същност такъв е мобилизираният местен българин Петър Колев от Смилево, баща на три деца, който на всичкото отгоре е племенник на апостола на македонските българи Даме Груев!
За терориста Душан Наумовски/Душко Наумов (1921-1961) не е особено трудно да го застреля, тъй като двамата се познават, нещо повече – „фашистът“ е личен приятел на бащата на Душко и техен съсед! Докато Душко извършва този „подвиг“, Аспарух хвърля бомба в участъка, от която няма особен ефект. Втората група не постига нищо, а третата успява „героично“ да пререже няколко кабела… След убийството на Колев започва стрелба, а „храбрите борци“ плюят на петите си и се измъкват от града, бягайки покрай реката…
Любознателният читател може да прочете повече за всичко това в добре написаната статия в българската страница на „Уикипедия“, както и в един хубав материал в сайта „Трибуна“ от 11 октомври 2019 г.
С няколко думи, Душко, който е на едва двадесет години, изпълнява поставената му задача, но, осъзнавайки поне донякъде мерзостта на стореното, разбираемо изпада в тежка депресия. Скоро е заловен от полицията. Според тогавашното българско законодателство все още е непълнолетен, поради което не е осъден на смърт, а изпратен в затвора. Освободен е през есента на 1944 г. и започва полицейска кариера, но заради извършена кражба отново е в затвора, този път на мечтаната от него Югославия…
Поради криминалните си прояви не е награждаван с отличия, нито пък е обявен за „народен герой“. Загива в катастрофа през 1961 г. И, както следва да се очаква, името му се пропуска в гръмките речи, посветени на „народното въстание“.
Ето какво казва бившият премиер на РС Македония Зоран Заев на 11 октомври 2021 г.:
„На този ден 16 младежи, партизани от Прилепския партизански отряд „Гоце Делчев“, нападнаха полицейското управление на тогавашните фашистки окупационни сили и прекъснаха телефонните и електрическите връзки с града. (…) Тази шепа млади хора имат силен импулс, силната воля и решимостта да се изправят срещу фашистките окупационни армии. Да продължат държавно-строителната дейност на всички предишни поколения, мечтали за независима македонска държава. Те направиха собствения си живот оръжие за тази идея, защото знаеха, защото видяха, защото разпознаха, че свободата, справедливостта и държавата са на една крачка от реализацията…“
Коментарът е излишен, но е напълно възможно днешният премиер да надмине своя предшественик, който все пак беше далеч по-умерен в изказванията си за България. Ако се съди по изявите на Мицкоски, ще е още по-зле. Вместо отговор на патетичните речи на македонските политици ще цитираме онова, което е написал непознат за мен участник в един интернет форум. Казаното от него е кратко, но пък пределно точно:
„Днешната власт в Скопие е обявила 11 октомври за ден на „въстанието на македонскиот народ против фашизма“. На тази дата, доколкото можах да намеря данни, някакъв лумпен от Прилеп убива български стражар пред полицейския участък в града. Стражарят, освен, че е личен приятел на баща му, по народност е българин от Македония. Други няколко индивида отиват до телефонната централа и прерязват няколко кабела. Та това им е цялото въстание.
Някой, ако има по-точни данни за това, което се е случило в Прилеп на 11 октомври 1941-ва, нека каже. По-интересното е друго: днешната власт всяка година прави възстановки на събитието. Интересно, каква ще е тази възстановка – някакъв убива свой съгражданин, приятел на баща си, без другия да го очаква (защото са разговаряли преди това) и това се води за въстание...“
Извинявам се на читателите за изразите в кавички, многото многоточия и удивителни, но е невъзможно тази „сага“ да бъде разказана без ирония и сарказъм, а и с дълбоко съжаление. Докога откровените лъжи ще продължават да са основа на политиката на Скопие към държавата, която първа в целия свят призна македонската независимост, оказа на младата република каква ли не помощ, вкл. военна, и т.н.?!
Какво печели република Северна Македония от всичко това или става дума за особен вид тежка патология… В броя на „Труд“ от 13 октомври 2022 г. известният политик Александър Йорданов, бивш председател на Народното събрание и посланик в Скопие, написа по повод на фамозния 11 октомври: „Омразата срещу България – официален празник!“ – оценка, с която няма как да не се съгласим.
