В края на миналата година тръцки реставлатори разкриха в Пелопонес единствения стенописен портрет на Константин Палеолог Драгаш
Автор: Проф. Пламен Павлов
През ноември на отминалата 2024 г. екип гръцки реставратори, начело д-р Анастасия Кумуси, поднесе истинска сензация – в храма на т.нар. Стар манастир на Таксиарха (Архангел Михаил) в Егиалия, Пелопонес, беше разкрит единственият стенописен портрет на последния византийски император Константин Палеолог Драгаш (6 януари 1449 г. – 29 май 1453 г.). Този ромейски владетел обикновено е обозначаван като ХI, по-рядко – и като ХII, с оглед на приемането или не на Константин Ласкарис (1204-1208) за ромейски василевс.
Константин е роден на 8 февруари 1405 г. и е пети син на император Мануил II Палеолог и съпругата му Елена – дъщеря на Константин Драгаш, българският владетел на Велбъжд / Кюстендил и Северна Македония. Бъдещият император е силно привързан към майка си, поради което носи и „Драгаш“ като второ династично име.
Да хвърлим поглед към „българските връзки“ в произхода и живота на този забележителен човек, паднал с меч в ръка в защита на една велика кауза. Нека обаче първо, макар и съвсем накратко, да очертаем контурите на неговия живот и управление, за които са изписани стотици страници.
Показателно е, че след смъртта на император Йоан VIII на 31 октомври 1448 г. именно Константин е обявен за владетел на хилядолетната империя. Това не е случайно – още 17-годишен той участва в отбраната на Константинопол, обсаден от султан Мурад II през 1421-1422 г.
От ноември 1422 г. с титлата „деспот“ повече от година управлява империята от името на баща си Мануил (парализиран от тежък инсулт) и престолонаследника Йоан VIII, който по същото време търси военна помощ във Венеция и Унгария. Заради своите качества младият Константин е предпочетен пред по-големите си братя Андроник и Теодор.
Когато през ноември с.г. Йоан VIII се завръща в столицата, на Константин е поверено управлението на Селимврия на Мраморно море и на Несебър – т.нар. деспотат Загора (България). Деспот Константин управлява тези български земи до 1427 г. и най-вероятно неведнъж пребивава в Несебър – обстоятелство, което често се игнорира от изследователите.
От 1427 до началото на 1449 г. Константин управлява деспотата Морея (Пелопонес), постигайки ред военни успехи срещу тамошните латински владения. През 1437-1439 г. за втори път е в Константинопол като регент на империята – причината е знаменитият църковен събор във Ферара и Флоренция, в който император Йоан VIII участва лично.
Идването на власт на Константин е улеснено от факта, че Йоан няма преки наследници, както и от одобрението на императрицата майка и общественото мнение. Специална делегация носи императорската корона в Мистра, столицата на Морея, а Константин е коронясан от местния митрополит на 6 януари 1449 г.
Идването на власт на едва 19-годишният султан Мехмед ІІ през 1451 г. събужда неоправдани надежди – и на Изток, и на Запад се вярва, че неговата неопитност ще отслаби османската заплаха. Напротив, на османския престол застава енергичен и безмилостен човек с амбиции да бъде мюсюлмански „император”!
През 1451-1452 г. Мехмед води борба със своите противници в Мала Азия. В онзи момент Константин допуска груба политическа грешка с искането си за увеличаването на издръжката на турския принц Орхан, политически беглец в Константинопол. „Напомнянето“, че Византия разполага с претендент за османската корона става повод за директни действия против ромейската държава.
През 1452 г. Мехмед изгражда мощна крепост срещу самия Константинопол. В отговор на протестите на Константин пратениците му са обезглавени… Предвид очакваната директна атака срещу столицата императорът отчаяно търси помощ от Запада и на 12 декември 1452 г. сключва нова уния с Римската църква – действие, което няма особени резултати, напротив – среща съпротива от страна на радикалната православна партия.
Зимата на 1452 – 1453 г. преминава в трескава подготовка за отбрана, но гибелта на полско-унгарския крал Владислав Варненчик при Варна (10 ноември 1444 г.) е охладила настроенията за нов кръстоносен поход в подкрепа на агонизиращата ромейска империя. Срещу огромната армия на Мехмед император Константин разполага с не повече от седем – осем хиляди бойци. Ромеите, годни да носят оръжие, се оказват едва 4 973 души. Останалите защитници на „Новия Рим“ са западни съюзници, като най-значителен е генуезкият отряд на Джовани Джустиниани. Според съвременниците на един византийски войник се падат около 20 османски!
Като качества огромният флот на султана отстъпва на италианските и византийските кораби, но на сушата Мехмед II има смазващо превъзходство. Наред с това разполага с мощна за времето си артилерия, създадена от унгарския майстор Орбан, преминал на страната на турците. Както пише историкът Критовул, „топовете решиха всичко...”
Предните части атакуват града на 2 април, но са отблъснати. След тях обаче идват несметни орди, които блокират Константинопол отвсякъде. Крепостните стени на града са подложени на невиждана за времето си бомбардировка. Нощем цялото население, включително жени и деца, прегражда пробивите с греди, камъни, пръст.
Един от най-драматичните моменти е битката на 4 кораба (3 венециански и 1 византийски) с над 100 турски. Изпадналият в истерия Мехмед II нагазва с коня си в морето, сипейки проклятия към своя капудан-паша (адмирал) Сюлейман Балтоглу, приел исляма българин. Уменията на венецианците и попътният вятър помагат на малката ескадра да пробие турския обръч и да влезе в пристанището на залива Златния рог.
Скоро след това обаче султанът изненадващо успява да прехвърли по дървени релси през сушата цяла ескадра и да превземе Златния рог, с което положението става безнадеждно. Недоволството от унията разпалва смутове и мрачни пророчества от рода на онова за „Константин Първи и Константин Последни” – създателят Константин Велики и сегашния император)...
На 28 май започва решителната атака, а най-ожесточени боеве се водят при портата „Св. Роман”. На 29 май в атака е хвърлен еничарският корпус, а версиите за влизането в града взаимно се допълват – твърди се, че турците проникват през една забравена потерна (тайна врата), а появата им всява смут и дезорганизация.
Главният пробив е при „Св. Роман“, а в сражението командващият този сектор на отбраната Джустиниани е тежко ранен и отнесен от предната линия. Командвани лично от султана, еничарите нахлуват в столицата, а византийската отбрана е пометена.
Започва жестоко клане – както пише историкът Сфранцис, съветник и личен приятел на императора, „...от многото трупове не можеше да се види земята…” Храбрецът Константин загива с меч в ръка в неравната битка, а версиите за гибелта му са различни. Според Сфранцис убитият василевс е разпознат по двуглавите орли върху ботушите му.
Респектиран от подвига на Константин, Мехмед II великодушно позволява на християните да го погребат. Вярва се, че над неговия гроб е издигната малката църква „Въведение Богородично“ в истанбулския квартал „Вефа“.
Император Константин е имал ромейско самосъзнание, но е държал на родовите си корени си по майчина линия. Както допуска проф. Христо Матанов, Елена Драгаш е потомка на владелия земи в Македония български благородник Иван Драгушин, син на деспот Алдимир и деспотица Марина. С други думи, Константин е потомък на българските династии Тертеровци и Смилецовци, както и на византийската Палеолози. Има „асеневска кръв“ и по линия на баща си Мануил II Палеолог, който по майка е свързан с византийския клон на Асеневци.
Напълно възможно е последният ромейски император да е знаел български – и от своята майка Елена Драгаш, а и поради връзката с деспотата Загора и Несебър. Да не забравяме също, че в Пелопонес, управляван от Константин две десетилетия, в онази епоха живеят славини (славяни) от българската група, говорещи диалект на старобългарския език.
