За люспите на една куха царевица

Автор: Пролетина Николова

Всяка година, точно по лятото, откъм журналистическата гилдия на Бургас (вярно, не цялата, а най-кресливата й част) започва да лъха на тежка комплексарщина и дълбок селски провинциализъм. Причината е, че наред със затоплянето на климата, иде ред и на провеждането на така наречените журналистически награди. Колко са журналистически и колко точно са награди е друг въпрос.

Важното е, че има една група хора, за които е толкова важно да ги наградят там, че са готови на всичко за целта. То не е цупене, то не е тръшкане, не е кахърене, докато не видят именцето си сред призьорите. А ако не го видят, се фръцват и обявяват публично, че няма пък да идат на награждаването. Поради което организаторите толкова се трогват, че от тях да мине им дават една награда, за да няма сърдити. Тези същите, дето се фръцкат всяка година, могат да бъдат видени и довечера на поредното раздаване. Разпознават се лесно по това, че са се взели насериозно и като излязат на сцената дръпват такава реч, все едно говорят пред Конгреса на САЩ. Има обаче и още една такава самоназначила се групичка, която пък добре припечелва от целия този цирк. Става въпрос за споменатите вече организатори на тези награди, които никой никога не е избирал или назначавал и които нямат нищо общо с журналистиката.
Преди десетина години наградите носеха името “Златният мамул”, което действително им отиваше, защото придаваше на проявата ирония и несериозност, съвсем в унисон със съдържанието на самата награда – статуетка от гипс, изобразяваща царевичен кочан. С течение на времето обаче дежурната агитка около организаторите се взе насериозно и реши да вдъхне някаква криворазбрана помпозност на мероприятието. То вече не е просто някакво си забавление и колегиален шарж, а видите ли, сериозна церемония, на която дефилират хора, направо готови за Пулицър. Което впрочем е типична отличителна черта за всяко провинциално събитие, зад което стоят комплексирани хора.
Принцип при едни награди е победителите да получават наистина нещо, с което да бъдат стимулирани. Обикновено това е или подарък, или парична премия. Така поне правят при сериозните журналистически форуми като столичния “Черноризец Храбър” или престижната „Паница“. В Бургас награди в истинския смисъл на думата никога не е имало и вероятно никога няма да има, въпреки многото партийни и безпартийни спонсори на проявата. Гипсовият кочан от миналото бе заменен с по-сериозното, според организаторите, ламаринено перо върху лакирано дръвце и с това се изчерпва всичко, ако не включваме и трите минутки слава на призьорите, в които могат да кажат нещо мъдро и нечувано. Пълна загадка е какво толкова се натискат онези от кресливата групичка всяка година да си взимат поредната доза отпадъчен метал и дървесина. Единственото обяснение може би е, че меракът да си провинциално забелязан е прекалено силен и обратно пропорционален на нищожността на голяма част от бургаската журналистика.
Правило е на едни награди да бъдат отбелязвани хора, които са постигнали нещо през изтеклата година. На сериозните форуми отдавна е измислена и формулата, по която се определят призьорите. Журналистите, които смятат, че са изработили действително интересен медиен продукт го изпращат на организаторите. И когато се съберат достатъчно кандидатури, специално излъчено жури от вещи в занаята – професори, филолози, доайени в журналистиката, прецеждат заявените материали, излъчвайки действително най-добрите. На журналистическите награди в Бургас обаче никакви такива правила не важат. Дори и някой да е сътворил нещо, разлюляло държавата, наградата ще я вземе друг. Защото традиционно статуетките се раздават на приятелски и другарски принцип. Ето как се случва това. Отива организаторът Хикс в местното издание на вестник, оглавяван от отговорната му редакторка Игрек. Дава й  лист, на който тя трябва да напише едни имена на хора, които смята за добре да бъдат наградени. Естествено е отговорната редакторка Игрек да посочи най-близките на сърцето й лица, които не е задължително въобще да са написали и ред през годината. После същият този Хикс обикаля и други, произволно избрани от него медии. Не всички, защото самият Хикс не е журналист, той вестници не чете, радио не слуша, чат-пат гледа телевизия, но основно се мотае из интернет. Та не е длъжен да знае всички медии в града, а и не го  вълнуват. Той е Организатор!
Накрая, след като Хикс набере трийсетина имена, решава, че работата е свършена и започват да се определят наградените. Понякога отговорните редактори, които по молба на Хикс са написали няколко близки до сърцето им имена, се събират на групова почерпка и сред веселба и закачки разпределят статуетките. Друг път, поради липса на време, това става по телефона. Трети път организаторите обявяват някакво интернет – гласуване, в което нито гласуващите, нито гласуваните знаят кой и за какво точно е гласуван. А четвърти, като тази година, призьорите се определят още по-на тъмно. Никой в гилдията до ден-днешен не знае правилата, по които е решено за какви техни публикации или репортажи са наградени лицата, които довечера ще получат поредните ламарини. Както се видя, принципът, по който се излъчват победителите, всяка година е различен, но се свежда до едно и също: ще дадем две статуетки на “24 часа море” да не ги обидим и още две на “Морски Труд” да не се сърдят, няма как да не пуснем нещо и за RN телевизия, защото собственикът й ни звъня и каза, че иска награда на всяка цена, останалата ламарина ще я поделим по равно на трите градски вестника. Така взелата се насериозно креслива агитка, дето всяка година мре да получава ламарина върху дръвце, е напълно задоволена. А организаторите са спокойни, че и този сезон ще приберат някой лев от спонсорите. Е, макар и за тази вечер да е заделена ламарина на килограм, в олелията все остават един-двама кресльовци, дето не са се обзавели с отпадъчен метал, та след церемонията могат да бъдат видени на последващия я коктейл да искат обяснения от организаторите защо са били пренебрегнати.
През годините т.нар. журналистически награди бяха ползвани и по друга линия. Освен да чешат егото на дузина кресльовци, те трябваше да лъскат и партиен имидж. В миналото, когато бос №1 на Бургас бе Данчо Ментата, и той бе вписан за награда, моля ви се. Не че Ментата е журналист, ама една от организаторките много го бе приела навътре в сърцето си, а пък и без това статуетки има много, една бе вречена да е на него. Само че тогава работата се разчу, а понеже Ментата бе спорна градска фигура, се разрази и скандал, та се размина с награждаването. Обаче пък колко хубаво бе лъскан имиджа на друг един местен бос – бившият кмет Йоан Костадинов. Той награди не искаше, държеше обаче да го показват. Не минаваше година без да го качат на сцената, за да каже някоя мъдрост. В замяна на което спонсорираше наградите.
Въпрос на принцип за всяка уважавана церемония е да назовава публично спонсорите си. Единствено така се избягва съмнение дали има конфликт на интереси и дали някой от излизащите на сцената не се появява там по настояване на този, който дава парите. Спонсорите обаче трябва да се обявяват предварително, а не постфактум. Естествено, до деня на церемонията днес никой в града не знае със сигурност кой е платил парите за нея. Поради което съмненията си остават. Съдейки по избора на един от водещите, който ще видим довечера, на чието име пропадащ политик, опиянен от любов, кръсти заведението си, може да се отгатне кой е единия спонсор. Вероятно по време на церемонията ще се разберат и останалите. Но по утвърдила се вече традиция, неизбираните от никого и нямащи нищо общо с журналистиката организатори така и няма да дадат отчет кой и колко им е дал и за какво са го похарчили. Нещо, което е в пълен унисон както с начина на определяне на наградените, така и със самото съдържание на наградите – няколко люспи от една вече куха царевица.


В категории: Анализи