В историята на Римската империя, „преродила се“ в своето средновековно продължение, наречено векове по-късно „Византия“, изпъкват плеяда ярки личности от тракийско потекло. Сериозното присъствие на траки в римската армия и управляващ елит е познато на историците и ценителите на историята, но остава някак си встрани от нашата „официална“ академична история.
Напусналият ни без време талантлив млад историк и поет Роман Томов (1966-1999) издаде книга с провокативното заглавие „Императорите орфици (Орфизъм и ранно християнство, IV-VI в.)“ – интересен опит да бъде разкрита връзката между духовното наследство на траките и християнската религия.
В съставената и редактирана от мен нова енциклопедична поредица „Бележити българи“, дело на издателство „Световна библиотека“, съзнателно избрахме за заглавие на първия том „Световни имена от нашите земи“ (2012 г.). Заедно с д-р Атанас Орачев, проф. Георги Атанасов и проф. Димитър Димитров се спряхме на великите личности от древното минало на нашите земи.
Първият от траките, начело на римската държава, е войнишкият император Максимин Тракиеца, управлявал в периода 235-238 г. Суровият и опитен пълководец е първият от т.нар. войнишки императори, с които започва една от сериозните кризи в Римската империя. Максимин е убит е от разбунтувалите си войници, когато потегля към Рим, където така и не стъпва...
Наистина, етническо „тракийското“ при него донякъде е под въпрос – според римския историк Юлий Капитолин бъдещият император е син на Мика, германец (гот) по потекло, и аланката Хабаба, които са обикновени селяни и пастири нейде в района на Рациария (Арчар) и Ескус (Гиген). Максимин е роден около 172/173 г., а родителите му най-вероятно са имали и тракийска кръв предвид етническата симбиоза на „варвари“ и заварено население в земите по Дунав.
Дори прозвището „Тракиец“ да е географски маркер, достатъчно важно е, че войнишкият император израства в тракийска етнокултурна среда.
С реформите на император Диоклециан (284-305) се налага т.нар. тетрархия (четиривластие) – двама старши владетели с титлата „август“, които трябва да бъдат наследени от двама младши с титла „цезар“. Четиримата управляват различни части на империята от различни резиденции. Предвид връзката на реформата с армията мнозина от тетрарсите произлизат от днешните български земи.
Галерий отначало е цезар на Диоклециан, а през 305-311 г. е август на Изтока и „старши“ император на цялата империя. Роден е в т. нар. Вътрешна Дакия с център Сердика (София), вероятно в Ромулиана (Гамзиград), днес в Сърбия. Като цезар пребивава често в Солун, където и днес е запазена „Арката на Галерий“, издигната в чест на победите му над персите. След оттеглянето на Диоклециан именно Галерий поема ръководната роля в огромната държава.
Най-източните й провинции са поверени на неговия племенник Максимин Дая, който на своя ред е август през 310-313 г. Отношенията на Максимин Дая с неговия вуйчо не са особено добри предвид властническите амбиции на племенника… Редно е да припомним, че малко преди смъртта си Галерий прекратява гоненията против християните, издавайки на 30 април 311 г. своя „Едикт на толерантността“ или „веротърпимостта“.
Има основания да се мисли, че този изключително важен акт е създаден в Сердика/София, въпреки че официално е публикуван в Никомедия. Уви, стореното от Галерий остава в сянката на т.нар. Медиолански (Милански) едикт на Константин I Велики (313 г.), който на практика потвърждава фундаменталното държавническо решение на Галерий. През 2012 г. в София по инициатива на доц. Веселина Вачкова се проведе научна конференция, посветена на това важно събитие.
Класически трако-римски „сюжет“ имаме при Констанций Хлор (цезар през 293-305, август през 305-306 г.) и съпругата му Елена, родителите на император Константин Велики (306-337), който прокарва пътя за победата на християнството над старите езически култове. В това отношение Константин е силно повлиян от своята майка, която е убедена християнка.
Подобно на Галерий, Констанций също е от „Вътрешна Дакия“ и е родом от Найсус (Ниш). За родното място на Елена, която в църковната традиция винаги е заедно със своя син като „равноапостолни цар и царица“, може да се спори. През VI век Прокопий Кесарийски разказва, че баща ѝ е стопанисвал пътна станция за смяна на конете при Дрепанон (дн. Херсек, Турция) в Мала Азия.
Разбира се, Елена е живяла в това градче, което по-късно Константин в нейна чест нарича „Еленополис“, но няма доказателства, че родена там. Прави впечатление, че според средновековната венецианска традиция „родина на света Елена“ е София! Макар и регистрирана късно, тази версия не е за пренебрегване – нека припомним Константиновия възглас „Сердика е моят Рим!“, в който очевидно има емоционална връзка с днешната ни столица.
Не се знае какви точно са били отношенията между Констанций и Елена – за някои автори те са законни съпрузи, според други Елена е конкубина (наложница) на римския офицер и бъдещ владетел. Елена ражда Константин в Найсус (Ниш), където се е намирал фамилният дом на Констанций. Така или иначе, в името на властта Констанциий изоставя Елена, за да се ожени за Теодора, доведената дъщеря на император Максимиан…
Типичен пример за император от тракийски произход е Маркиан (450-457), оставил ярък спомен в църковната история с Четвъртия вселенски събор в Халкедон (451 г.). Този император произлиза най-вероятно от племето беси в Родопите и, подобно на редица свои съплеменници, постъпва в армията като обикновен войник.
Отначало служи в гарнизона на Филипопол (Пловдив), впоследствие като смел и талантлив офицер се проявява във войните с Персия. През 450 г. след смъртта на император Теодосий II e издигнат на престола от войската. Встъпва в брак с властната и дълбоко религиозна Пулхерия, по-голяма сестра на Теодосий.
Краткото царуване на Маркиан оставя добър спомен заради неговата човещина и справедливост, особено предвид безкомпромисната му борба с корупцията и произволите на държавната администрация. Верността към православието е възнаградена от църквата, която канонизира Маркиан и Пулхерия за светци.
Отново от тракийско потекло, както личи и от неговото прозвище, е Лъв І Бес (457-474). Тъй като Маркиан и Пулхерия нямат наследници, армията издига на престола офицера Лъв. Византийските историци твърдят, че Лъв е родом от Тракия или „вътрешна Дакия“. Тъй като поради своята войнственост част от бесите са насилствено преселени на север от Стара планина, това поне донякъде обяснява неяснотата около родния край на този император.
Преди да постъпи на военна служба Лъв заедно с жена си Верина държи месарница в Константинопол. Предвид този твърде „прозаичен факт“ от биографията на императора недоволните от неговата политика му дават обидния прякор „Месаря“… Разбира се, в него е вложен и съвсем ясен намек за неговото тиранично управление – съвременниците твърдят, че Лъв е жесток и алчен човек, страшен за своите поданици, но и за враговете на империята!
В традицията е останал и като „Лъв Велики“, въпреки че във външната му политика има и сериозни провали. Подобно на Маркиан, Лъв Бес е твърд поддържник на православието. Поемайки короната, тракиецът запазва брака си, независимо от „обикновения“ произход на Верина – свидетелство за вярност към традиционните семейни ценности.
С това тракийските „сюжети“ във върховете на империята съвсем не свършват – както ще видим по-нататък в нашата поредица, през почти целия VI в. Източната Римска империя (Византия) е ръководена от владетели с тракийско потекло. Сред тях най-ярко се откроява Юстиниан I Велики (527-565), при когото настъпва „Златният век“ на византийската цивилизация.
