Всеки усеща Свободата различно. Тодор – като високи дози адреналин, докато хвърчи по пътя със своя мотоциклет. Когато стигне там, закъдето е решил, обърне се и види черната змия на пътя, по която е преминал за пореден път, без инциденти и му предстои още и още, и пак, да се върне по нея.
Автор: Веселин Максимов
И когато свали каската, ръкавиците и укроти железния звяр, да се прибере при Деяна, Деница и Венко. И при камерата, която е част от неговия живот.
Запознайте се с Тодор Андонов – оператор в СКАТ телевизия.
Сам и нагазил до колене в кал. Работа.
Тошко известил на света, че вече е тук и готов за смели дела, преди 33 години, „в работническо семейство”, както сам казва със смях. В работническия комплекс „Зорница” и, поради някаква, особена съдба, продължава да живее в същия блок, но на различен етаж.
Поради особената си природа, изобщо не си пада по огласяване на шумни и интересни факти, че е бил „вундеркинд”, „особен” или каквото и да било подобно. Не бил буйно дете, нито тартор, просто не се прибирал в къщи.
Семейство Андонови – Деница, Тодор, малкият Венелин и Деяна
Състояние, отлично познато на всички момчета, отрасли в емблематичния бургаски квартал. Особената, близка до морето обстановка и солниците, изкушавали малкото момче постоянно да търси приключения със своите приятелчета. Лов на пойни птички с ръчно изработена мрежа, безпощадна игра на „фунийки” по строящите се бетонни социалистически общежития, наречени евфемистично „жилищни блокове”, скитане с часове по акваторията на Бургаските солници и ловене на „гупи” с особено кепче от тел и дамски чорап, в канала, разделящ комплекса от останалата територия до морето.
Малък Венелин и татко Тодор
Така изкарал до шести клас, когато неговите родители решили да отидат на работа в бившия СССР. В област Тюмен. Тошко попаднал в Съветския съюз точно по време на перестройката. А там му било много интересно и весело. На южнячето се наложило да живее при чудовищни температури от порядъка на минус 40 градуса. Въпреки това, обаче, няма лоши спомени оттам, гадно било, когато е „топло” (само -25!) и вятърът бил противен. Българчетата там ги возели до училище с невероятен автобус, на рамата на ГАЗ-ка, продължаваща в купе. Често, обаче, бусът не палел и се налагало децата да бичат пеш, около пет километра до школото. Три пъти седмично посещавали и българско училище, където слушали уроци по Български език, Българска литература и Родинознание. Идеята била, те да не губят връзка с Родината.
С поредното чудо, моторът „Черньо”
Но, дошло време перестроечно за Русия, на тогавашния пръв президент в историята на Съветите, Михаил Горбачов се наложило да преживее опит за преврат. (По-възрастните читатели на „Десант” си спомнят събитието като „пуч” срещу Горбачов). По това време от Външно министерство звъннали на посланика и му наредили, децата и жените да бъдат изтеглени по най-бързия начин оттам. Завършилият руско основно образование (9- ти клас) български гражданин, Тодор Андонов, заедно с още 40– тина българчета, сред които и с три години по-малката му сестра, тръгнали да се изнасят от Тюмен до Москва. Преходът бил тридневен, с руски влак. Такъв, какъвто знаете от тъпите съветски филми, с поле, дървета, коне, пушек и сиво небе.
Релакс пред телевизора
Пристигнали на гарата в столицата на Съветската държава, трябвало да отидат до летището. А как?
Време на лудост, време на неизвестност. Организаторът на придвижването бутнал две бутилки водка на шофьор на малък автобус, който веднага се навил да откара Тодор и останалите деца до международното летище Шереметиево. Минали през Червения площад, където той се изумил от огромните мащаби. Но, най-вече от танковете, обградили символа на социалистическата империя. Импровизираният екскурзовод обяснил на хлапетата „ не знам какво правят тук тези танкове” (спомнете си бутилките водка).
„Жълтурко”. Любимото „Сузуки”, продадено преди дни..
Новопристигналият в Бургас, бъдещ оператор, продължил средното си образование в „Автото”, което днес носи гръмкото название „Професионална гимназия по автотранспорт”. Той, обаче, вече безумно харесвал всички мотори, двигатели, колела и шофиране. Огънят у него запалил „чичо Стоян”, научил го да кара зловещ КАМАЗ върху леда на руско езеро, още, докато били в руско. Там, без никакви екстри като сервоусилвател, Тошко въртял волана на тежащото тонове транспортно чудовище, придобивайки уменията да го заковава точно където трябва, на линия. В средното училище нямал особени преживявания, в класа имало само три момичета, но, пък, Руската гимназия била наблизо. Което предположило стотици купони, та докато завършил.
Дошлата казарма изпратила нашия човек в Школата в Лом, където станал „механик-водач на верижни машини”. А оттам – приветливият жребий го разпределил в „Полка на смъртта” Звездец. Напук на всички мъже, отнесли там по две кошмарни казармени години, за Тодор Андонов службата била „голям майтап”. По същото време било решено полкът да бъде разформирован, работа за квалифицираните като него имало много, понеже подготвяли машините за изнасяне. След „работно време” офицерите се изнасяли по една алея, а „войската” – по друга. Накрая се срещали на лавката на входа на поделението и пиели до ранна сутрин.
По среедата на противоречивите 90 години на миналия век, Тошко излязъл от „школата за мъжество” с идея да прави, каквото може. Първо няколко месеца карал такси. После две години работил в престижно фотоателие в родния Бургас, където снимал, копирал и, въобще „учил занаята”. Горе-долу, по това време, бил заинтригуван от популярна за времето си фирма за „директни продажби”.
С „бандата” – „Несебър мото”, Тодор е четвъртият отляво надясно
Виделият „все и вся” млад мъж, за нула време се издигнал до проспериращ мениджър на местен офис във Варна. Било забавно, освен техническите си умения, които не спирал да усъвършенства, изучил в детайли и общуването с хората, на всякакви нива и във всякакви житейски ситуации. Печалбите от продажбите, в началото, били суперприятни, което обещавало добър живот. Но, нещо му липсвало...
До днешен ден Тодор Андонов помни мигът, в който Деяна, студентка във Варненски университет, прекрачила прага на офиса, за интервю за работа. Моментът спрял и той си казал веднага „А! Ето я жена ми!” И последвала...Любов.
Междувременно бизнесът западнал ужасно и ве по-ясно ставало, че тази работа трябвало да приключи. Чевръсто и нахакано, Тошко попитал обичната си „Искаш ли да дойдеш в Бургас, като моя съпруга”? Отговорът бил „Естествено, да!”
Три години новоизпеченият глава на семейство се мотал из печатници, в които изучил занаята из основи. Излизал рано сутрин, прибирал се късно, след полунощ. И всеки път знаел нещо повече за печатни издания, за снимки, за печат, и за медиите, по принцип. Но, старият му интерес към фотографията и снимането, продължавал да го бута „отвътре” да търси още...По това време се появило и първото му съкровище – Деница.
По това време се запознал и с Николай Великов, тогава шеф на операторите в СКАТ ТВ. Той го светнал, че в момента търсят оператор, а човек като него би свършил отлична работа.
Елементарно било за Тошо, който отпреди години правел клипове и филми в домашна обстановка, да хване камерата. Получило му се веднага и до днес той е един от най-добрите оператори в телевизия СКАТ. Занаятът крадял в движение от Ники, но всички зрители на телевизията виждат как добре го е усъвършенствал. Вече шест години името на Тодор Андонов стои под най-добрите новини на телевизията, заснел е хиляди часове.
Твърдо отказва да назове „интересна случка” или „проблемен репортаж”, колкото и да му е било трудно. Признава, обаче, че най-интересните му снимки са били с репортерката-острие Ваня Чечева. В айтоското село Карагеоргиево, братовчед на шефа на местен фонд „Земеделие” го замерял с баскетболни топки. В село Бяла вода, освирепял дядо погнал да бие него и Ваня със сап от мотика. Газил е двуметров сняг, на кабника накамион КРАЗ, за да носи хляб и с другата ръка да снима откъснатото от света, през зимни снеговалежи, село Равадиново.
Междувременно, в семейство Андонови, се ражда вторият мъж – Венко. Който отсега показва, че е особен, като баща си. Внимателен, като майка си. И нежен, като сестра си Деница.
Случвало се е репортер да го кара да гази до колене и лакти в кал, за да заснеме подходящи репортажни кадри. Без да се замисля, го е правил.
Последното му операторско попадение е в Обзор. Където сегашният министър-председател Бойко Борисов бил отседнал в хотела на Валентин Златев. Тогава било много интересно, защото Тодор Андонов и репортерката Кристина Лазарова трябвало да се преструват на обикновени туристи, за да заснемат през трите кръга на охрана премиерът, който бил отседнал там. Тошо го решил веднага. „С къси гащи, по потник и с малка камера”. Така направил десетсекундния момент, който наистина уличил Борисов, пребиваващ в хотела на Златев.
Според него, операторската работа в СКАТ е изключителто прецизна и ако не е в екип с репортера, всичко е „изгубено време”. Десетина, но важни секунди са по-важни, отколкото само говор върху картина.
„Нито само картината, нито само текстът зад нея са важни”, смята Тошко. „Всичко е симбиоза, за която работим на пълно работно и извънработно време, всичко е „отборна игра”.
Когато Тодор Андонов не е на работа, с камера на рамо, в СКАТ, той кара мотори. С много висока скорост, нарича всичките си машини с интересни имена. „Жълтурко” или „Черньо”. Член е на „Несебър мото” клуб отдавна. С хората оттам, прави каквото иска. Докато лети по завоите над Обзор, усеща как коляното му опира в асфалта, а ако посегне, ще пипне всичко, дори и тревата край пътя.
Тодор Андонов. Който живее с адреналина. И с камерата на СКАТ ТВ.
