Иван от кал или Лоренцо Български?

Автор: Диана Славчева

От тях стана ясно, че ако доскоро на шега се предлагаше Ивановден да стане национален празник, поради безчетните именници, които празнуват на този ден, днес Ивановците се нареждат едва на четвърто място по разпространение на името си. Димитровците и Николаевците са отстъпили съответно на пето и шесто място, а Христовците и Йордановците са натикани някъде след незавидната 20 позиция. Оказва се, че в последните години родители избират да кръстят отрочетата си с такива чуждоземни никове като Мартин, Даниел, Кристиян, Виктор, Алекс или Денис, ако са момчета и Никол, Виктория, Симона, Рая, Моника, Ванеса, Габриела или Йоана, ако са от женски пол.
България е една от малкото страни в света, където се отбелязва именният ден. Той се определя от деня, в който се почита паметта на съответния православен християнски светец, носещ честваното име. Христианските имена от източноправославния календар са навлезли в нашата антропонимия още от времето на покръстването ни през 865 г. и дори самият княз Борис І получава второ име Михаил. Не може да се отрече, че по произход тези имена са основно староеврейски, гръцки или латински, но с вековете те са се наложили като изконно български. Напът е обаче практиката с честването на именния ден постепенно да се затрие от палитрата с български празници, тъй като все по-малко стават нашенците, носещи имена на календарните светци. Може ли някой да отговори кога трябва да поздравим с „Честит имен ден” рожбата на Венета Райкова и Тишо – Патрик, или Софимариновото отроче Лоренцо?  А в кой ден трябва да почерпят девойките, носещи актуалните имена Моника, Ванеса или Виктория?
За прословутото българско чуждопоклонничество е писано и говорено много. Не знам друга нация в света, която толкова самоотвержено е готова да предаде „всичко българско и родно”, само и само да прилича и да подражава на други, неприсъщи на нея образци и традиции. На чуждото. На всичко останало, което НЕ е българско. И до ден днешен като че ли никой не може задоволително да даде отговор на паисиевия въпрос поради що се срамим да се наречем българи, респективно да носим български имена. В цялия този многовековен предателски нихилизъм целокупно сме успели да затрием напълно от народната си традиция автентичните царствени прабългарски имена, носени с чест и достойнство от великите бъргарски канове и боляри. Само вехтите преписи на историческия „Именник на българските канове, князе и царе” пазят още спомена за такива несъмнено красиви и мъжествени мъжки имена като Авитохол, Безмер, Кубрат, Тервел, Севар, Кормисош, Телериг, Кардам, Омуртаг, Маламир, Пресиян, Калиман, Смилец, Добротица и т.н. За наш срам, от този именник е подбрал имена за синовете си не някой от милионите етнически българи, а кобургът Симеон, потомък на чужда династия, без нито един алел български ген. Колкото и да го недолюбваме като политик, използвал сантиментите на бедния ни народ, за да ограби страната ни, не можем да отречем, че уви той е човекът, който ни показа как трябва да тачим истински род и родина, докато когато дадо му Фердинанд става български княз, поданиците му се втурват да кръщават дечурлигата си на непознатото дотогава по нашия край негово име... Днес потомците на безстрашните и горди българи малодушно треперят, подобно бедния Македонски от вазовите „Немили недраги”, като разсилни, метейки с лявата си ръка канцеларията и кенефите на кой знае защо мислената за нещо повече от България Европа! Ах, бедни ми, бедни, българино! Поне да беше запазил старите славянски лични имена, както това правят другите славянски народи, но кой днес кръщава новородения си наследник Владислав, Драго, Слав или Нягул?!
Какъв невероятен дух и какво неизтребимо родолюбиво чувство са имали обаче поробените българи, които за целия половинвековен период на османско владичество над родината ни не са възприели турските лични имена! Мохамедански имена у нас се срещат само сред помашкото население, приело религията на поробителя, и сред самоопределящите се като етнически турци жители на нашата страна. Трябва ли отново да бъдем безогледно и зверски тъпкани, подтискани, унижавани, стискани за гърлото и да ни се извиват ръцете, за да се събуди у нас чувството за национално достойнство и българска гордост?! Само в такива ситуации ли сме готови да мрем за Майка България?! Само тогава ли се сещаме за нейната чест?! Очевидно. Защото сега сме прикоткани от мащехата Европа и всячески се стремим да й се понравим. А тя, като всяка мащеха, едва ли й пука за това дали ще кръстим сина си Иван, или Джон, а още по-малко ще се трогне, ако наречем премиера си Борис ІІІ. Дори Борисов да се прекръсти на Берлускони, пак няма да й направи по-голямо впечатление, така че както казваше една приятелка: «И да се гордеем, и да не се гордеем – все сме си българи. Така че по-добре е да се гордеем»! И да кръщаваме децата си с български имена като истински българчета, бих добавила аз, защото нищо по-нелепо няма от това да се изправи утре някой Лоренцо и да издекламира: «Аз съм българче!». А и народът го е казал отколе: «От кал да е, Иван да е!»


В категории: Културен Десант