Елитна аудиенция при Бочко

Автор: Диана Славчева

Сагата започва през 2005 г., когато баща му Борис Николов, след 25 години работа като гимназиален учител в Хамбург, решава да се завърне в родината, заедно с децата си Стив и Стелла. И тъй като дъщерята започва да учи в Немската гимназия, той намира квартира наблизо и завежда сина си в близкото училище „Георги Бенковски”, в жк „Изгрев“. Детето не говори добре български и не може да пише на родния език, но е  въодушевено от това как са го посрещнали българчетата – с възторг и с „Ура!”. Всеки искал Стив да седне при него и се налага директорът Любо Игнатов да успокоява класа, като обещава, че всеки месец новият ученик ще сяда при различно дете.
Междувременно бащата отива в инспектората, за да уреди формалностите по прехвърлянето двете деца от Германия у нас и там попада на  г-жа Тотка Казакова (същата инспекторка, която нашумя през 2000 г. с корупционната схема да се приемат в престижните училища без изпит здрави деца на богаташи, а болните бяха изпращани в долнопробните СПТУ-та, и до ден днешен Казакова и колегите й  Генчо Далев, Антония Месерджиева и Румен Евстатиев са си на работните места, а журнаистката, която огласи скандала беше осъдена -б.р.). Казакова започва да го ругае как е можал да заведе Стив в  училище „в работническия квартал „Изгрев”, в което децата са... „примитивни”! Той заслужавал „елитно училище”! Още повече, щом искал да учи в паралелка с руски език (Стив владее много добре немски и английски и желанието му е да научи и руския),  на всяка цена трябвало да се запише в „Братя Миладинови”, където имало дори две такива паралелки, докато в „Георги Бенковски” нямало нито една! Смущението на бащата е пълно, тъй като това не отговаря на истината (такава паралелка има в училище „Георги Бенковски”), но склонява да премести сина си – за негово добро, както си мисли тогава.
Първоначално зам.директорката на „Братя Миладинови” Иванка Митева е изненадана защо от инспектората пращат ученик при тях, след като е известно, че в руската паралелка са записани 30 деца и нямат право да приемат повече. Но след разговор с директора Бочко Бочев госпожата се връща и усмихната заявява: „Готово! Уредихме го! Ще го запишем в 5-ти „а” клас, където са само 24 ученика”. Какъв е този клас бащата така и не получава обяснения, но нали нещата са се уредили, остава доволен и на другия ден го води в новото училище. „Всички класове бяха строени на двора и един по един влизаха в сградата. Зам. директорката, с табелка с името й на ревера, сновеше напред назад, като постоянно даваше наставления и аз си казах: Уау, това училище май наистина е елитно. Имах чувството, че се намирам в Кембридж. Стопли ми се сърцето и дори се възгордях, че синът ми ще учи тук”.
Тук обаче класът не посреща Стив с „Ура” и никой не иска да седи до него, така че момчето се снишава самичко на последния чин. И докато в предишното училище всяко междучасие бил заобикалян от новите приятели, онези – „примитивните”, които го разпитвали за Германия, тук в междучасията „елитните” го блъскали, ритали, замеряли с книжни топчета и го наричали „шваба” и „тъп германец”. В часовете му се присмивали на акцента и на това, че зле говори български. Тормозът над детето е неописуем. „Когато учителките говорят – казва то на баща си, - имам чувството, че стрелят с „Калашников”. Оказва се, че паралелката, в която Стив е попаднал, е за напреднали и в нея руският се изучава от първи клас, докато в другия клас (с 30-те ученика) се учи за първа година. След нова среща със специалистката  г-жа Тотка Казакова от инспектората, Стив е прехвърлен при начинаещите. Тогава нещата стават още по-страшни. Окуражени от недоволството на класната си Койна Ганчева, която роптае направо пред целия клас, че й натрисат още един ученик в и без това препълнената й паралелка (за което естествено госпожата не получава по-висока заплата), съкласниците подлагат на още по-голям терор новодошлия. Бият го, плюят го, чупят му моливите и химикалките, крадат му вещите, осмиват го за грешките, а в междучасията играят футбол с чантичката му за моливи. При опитите на бащата да говори с класната да помогне на детето да настигне съучениците си, получава отговор, че „тя има 30  ученици и трябва да се грижи за тях да ги изведе напред. Не можела да обръща специално внимание на Стив, защото той й пречел”! Веднъж го попитала „Аз как се казвам”, а той отговорил: „Госпожо”. „Как така Госпожо, аз имам име” – продължила учителката диалога, на което обърканото момче отвърнало: „Ами всички ви викат Госпожо”, което предизвикало нова буря от смях и подигравки. „През цялата си кариера аз съм работил с деца и имам претенциите да съм добър педагог и детски психолог. Мога да кажа, че за мен тази жена е сбъркала професията си” – обобщава огорченият родител.
Той търси среща и с директора Бочко Бочев с надеждата, че поне при него ще срещне разбиране. Оказва се, че родителите може да разговарят с директора, само след като направят заявка при заместничката му Иванка Митева като й обяснят за какво искат да говорят с негова милост. След това трябва да чакат да им бъде съобщено по телефона в кой ден и час ще имат „щастието” да получат аудиенция. Директорът Бочев също повтаря като  развалена плоча притчата, че училището е елитно и е за показ на цяла България, а Стив щял да дръпне класа назад. „По-късно научих, че г-н Бочев се интересувал силно от политиката и по същото време стоял по-дълго в кабинета на бившия червен кмет Йоан Костадинов, отколкото в училищше. Сега го виждам като общински съветник от партията на Ваклин Стойновски ( бизнесмен с противоречива репутация), а не от БСП. Разбрах, че Бочев с помощта на спонсори е направил училището елитно. Може би идеята и на г-жа Казакова е била, че идвайки от Германия, и аз ще се окажа добър спонсор” – разсъждава днес Борис Николов.
Стив стига края на физическите и психическите си сили. Повече не може да понася ежедневните гаври. Една нощ плаче до 2 часа и заявява на баща си, че вече и с полиция не може да го закарат в „елитното” училище. Родителят го връща в „Георги Бенковски”, където директорът Игнатов приема детето без никакви условия и обещава да се грижи за него, така че да забрави колкото може по-бързо шока от „елитната си разходка”. Неелитният педагогически колектив на учебното заведение наистина успява да върне спокойствието и желанието на Стив не само отново да учи, но и да остане да живее в България.
С цената на ежедневни частни уроци по български и руски език и много старание и упоритост от негова страна, той завършва отлично основното си образование и с бал 29 е приет в ГЧЕ „Гео Милев” в паралелка с интензивно изучаване на руски и английски език. Междувременно се явява като частен ученик на изпитите по английски език в английската гимназия и по немски език в немската гимназия, които взима с много добри оценки. Успешно се представя и на общинските състезания по математика, руски, английски и български език и литература. В характеристиката му, издадена в края на 2009 г. от руската гимназия, пише: „Преподавателите, обучаващи Стив ежедневно, са на  мнение, че ако всички ученици са толкова упорити и дисциплинирани и се справят така отлично като него във всички области на учебната дейност, училището ще е най-желаната територия за всички. Колективът на ГЧЕ „В. Левски”, Бургас се гордее с ученика Стив Борисов Николов”.


Този случай едва ли е единствен и отново поставя въпроса доколко са елитни елитните училища у нас. И какъв е смисълът от тяхното съществуване, след като едно старателно и ученолюбиво дете, въпреки че е завършило най-обикновено „примитивно” училище, може успешно да продължи нагоре, постигайки почти максимален бал на приемните изпити за „елитна” гимназия, където отново се доказва като отличен ученик?! В случая Стив е проявил истинско мъжество, като въпреки крехката си възраст е успял да преодолее тежките травми, нанесени му от нафуканите елитни педагози от „Братя Миладинови”, но какво би станало, ако това се беше случило на някое обикновено българче?! Сигурна съм, че претенциозната ни, но пълна с парадокси образователна система е погубила бъдещето на не едно свястно дете. Някога Наполеон е казал: „Откакто е открито книгопечатането, призовават просветата да царува, а царуват, за да поробят просветата”. Е, види се, у нас много успешно „царуващите”, подкрепени от могъщи елитни спонсори и експерти като Тотка Казакова, са успели да извършат това с родното ни образование.


В категории: Културен Десант