Кървавите Сирни заговезни в Русе на 28 февруари преди 100 години - снимките са от сборника "Русенската Кървава баня"
12 Февруари 2010, Петък
Някога патриархът на българската литература Иван Вазов е казал: „На Любовта трябва да се наложи карантина, както на холерата и чумата, от които Тя прави по-големи опустошения…“. Тази мъдрост на гениалния ни разказвач разбира се е твърде крайна, но той е запомнен не с нея, а с прословутото си любовно дълголетие. Връхлетелите го в късната му възраст сърдечни чувства към значително по-младата от него Евгения Марс стават причина в края на живота си той да сътвори едни от най-прелестните образци на любовната лирика, събрани в "Люлека ми замириса".
Автор: Диана Славчева
В нашата многовековна история така и не се раждат световно известни любовни двойки като Ромео и Жулиета, Тристан и Изолда, Антоний и Клеопатра, но това не означава, че сърдечният живот на българите е бил по-малко пълноценен, драматичен или стойностен.
Залюбването на лудите млади в миналото у нас ставало обикновено по седенки, чешми и на празничното хоро. И тъй като не било прието открито да се говори за любовните чувства, влюбените моми признавали любовта си като дарявали китка на своя избраник. Общуването с противоположния пол по обичайните правила ставало на негласно определени за целта места – най-вече край извора, откъдето се наливала вода. Там левентите напивали водата от менците на своята възлюбена, тя пък им давала китката си – „от мое чело на твое,/с тебе за мене да бъде» (цитатът е от «Изворът на белоногата»). Ето как описва в спомените си една якорудска мома любовните си трепети: «Едно време ходехме зимата на седенки или мисир ронехме, или тютюн нижехме, беше много хубаво. Там идваха и ергенето. На една седянка с моя мъж се запознахме. Той беше много красив и аз като го погледнах, сърцето ми спря. По цели нощи мисля за него, а още не съм навършила 17 години, ама яз – мерак. Нашите научиха – бубайко дава, найка не дава, това е. Една ме видя с него и като се прибрах, като ме подбра найка с бой – цялата ме посини. Бубайко заколи едно агне, та да ме сложи в кожата да оздравея. Тя, найка, не ме даваше, оти беха много бедни... Като пооздравях малко, избягах от нашата къща и така се оженихме». Действително материалното неравенство между потенциалните младоженци някога е било голяма пречка пред влюбените. Наслоените в миналото класови и религиозни предрасъдъци също са играли роля за трагичната развръзка на любовните истории. Причина за техния фатален край е ставала дори различната национална принадлеждост на двамата влюбени. Така в пантеона на градските легенди се появява небезизвестната вече стогодишна история за
«Карвавата баня», разиграла се в Русе по Сирни заговезни през февруари 1910 г. Това е действителна случка, запечатала се във фолклора и отразена в множество брошури, репортажи, пощенски картички, спомени и песни. Историята започва, когато 16-годишното туркинче Саафет и българинът Юрдан Стефанов, чиновник в Земеделската банка, решават да се венчаят. Девойката е прегледана от лекари, които установяват "нормалност" в умствено отношение и възраст 18 години, което й дава право да се ожени. Но баща й, който е ходжа, подава тъжба да му върнат малолетната щерка. Съдът удовлетворява молбата му и полицията отвежда Саафет в участъка. Междувременно русенските граждани изразяват симпатиите си към влюбените и както разказват очевидците: "От тоя именно момент заговориха патриотическите чувства у масата, която искаше да увеличи нацията с едно влюбено туркинче". Тълпата извежда през балкона на участъка младата девойка и я предава на влюбения българин.
Музиката засвирва "Шуми Марица" и пред къщата на Юрдан Стефанов започва голямо сватбено хоро. По ирония на съдбата в случая се замесва самият цар Фердинанд, който се готви за посещение в Цариград, където иска да убеди султан Абдул Хамид ІІ, че покровителства турското население в България. Естествено русенската любовна история много му обърква тези сметки и желанието му е да се ликвидира това неприятно за неговата политика «своеволие». Лично тогавашният министър на вътрешните работи Такев нарежда на русенската полиция да разпръсне тълпата, като за целта разрешава дори да се употреби оръжие, ако се наложи. Кавалеристите от Девети полк и войници от Втори Искърски полк започват безжалостна стрелба и размахване на саби, при което убиват двадесетина човека и раняват още 70 «сватбари». Въпреки пролятата невинна кръв и високата цена, която плащат за любовта си, Саафет и Юрдан все пак се венчават в близкото до града село Ряхово, където преди това младоженката приема християнството и се кръщава Руска (на името на град Русе).
Жертва на предразсъдъците през лятото на 1914 г. стават и бургазлиите Димо Стоянов и Донка Иванова. Техните нежни чувства един към друг са осъждани от общественото мнение, тъй като Донка си има законен съпруг и няма как да пристане на любимия си Димо. Двамата сами слагат край на бурната си любов, като се хвърлят в морето от вълнолома на бургаското пристанище, вързани един за друг. Това разбира се не е единственият случай на жестоки самоубийства с подобни мотиви, които всъщност само потвърждават думите на дядо Вазов, че любовта прави по-големи опустошения от чумата.
Бленувани писма
Специално за ДЕСАНТ съставителят на сборника „Бленувам те – Любовни писма на знаменити българи” – Данаил Глишев коментира развитието на обществените нагласи и любовното писмо в България през годините.
„Още в късното средновековие съществуват в зачатък някои модели за романтична любов, в голямата си част насадени с полъх от Запада. Такива са например небезизвестната история за романтичното увлечение на съпругата на цар Калоян към пленения Балдуин или легендата за чешкия рицар Михолнев, излекуван от българката Лада, споменът за която не го напуска до края на дните му. Доколкото свидетелстват архивите, чак през ХІХ в. у нас се появява светското, независимо отношение към любовта, като доброволен акт на волеизлияние, на интимност без условия и задръжки. Българите нямат свои Хенри VІІІ и Моцарт, Казанова и дон Жуан, но духът на Европа, а с това и веселостта на едни пикантни „приключения”, на венецианските карнавали и пищните балове на Виена се промъква и сред нашите сънародници. Разбира се, веднага е посрещнат на нож и от бранителите на традиционните ни ценности. Естествено и българката започва да гледа по нов начин на положението си в нашето общество. От еталоните на послушна и безгласна спътница в живота на мъжа, тя се прехвърля към тези на съвременната, независима и действена натура на момичето, носещо тайните на първите си увлечения, на съпругата, встъпила в брак по любов. Накратко и синтезирано, идеалът на този „нов тип българка” описва Маргариди от Добривойниковата „Криворазбрана цивилизация”: „Ма моля, вий не тряба да слушате вече майките си: те са стари, па и прости; те не знаят що ще рече цивилизация. Цивилизацията изисква едно момиче или една мома да бъде отворена, да приказва франшман с един кавалер. Не тряба срам”.
След Освобождението, в условията на преобразуване на обществото ни, на първите успехи на Млада България, с пристигането на големи групи чужденци от Централна и Западна Европа, с развитието на българската литература и изкуство, се отваря и възможността за истинско избуяване на жанра - любовно писмо, появил се иначе още с началото на модернизацията и Възраждането по нашите земи. Подобни писма стават не само еталон за следване, те са задължителен „атрибут”, дори условие за „нормална връзка” между младите. Пишат се бележки, картички, предложения за женитба, но и страстни изповеди, малки писъмца с загатнат в тях едва-едва флирт, но и прощални излияния с освобождаване от клетва.
В зората на новия ХХ в. плодът на българското любовно писмо е вече зрял. Това е и времето на най-драматичните „любовни” истории в България. Възпети в кафе шантаните, но строго следени от вестниците, от дума на дума, тези истории са в устата на всички тогава. Връзките на Яворов и Лора, Боян Пенев и Багряна, по-късно Яна Язова и професор Балабанов, се превръщат в светски теми, в повод за завист, но и за много клюки и неистини”.
