Син съм на земя прекрасна, син съм на шофьор юначен, който още много години преди да мога да го осмисля, ми е разказвал, че и Сталин дори не е могъл да се справи с тях, а просто ги разстрелвал. Години по-късно, след родната казарма, школа за мъжество, можех да напиша двутомен трактат за особено-веселяшкото племе на професионалните шофьори. И вие имате прекрасната възможност да ги усетите, ако невероятните жеги ви подгонят на море в Бургас. Но, нека първо ви разкажа най-прясната си история.
Излязохме с приятелка от МОЛ-а, натоварени като родопски катъри с грамадни и тежки торби. Рожден ден отивахме да празнуваме, зер, всичко трябваше да е типтоп. След вратата, пред нас блесна дългата, стройна лента жълти коли, до една празни и готови да возят до 101 и обратно (си мислехме глупаво ние). Първият кочияш светна с поглед и намигна топло и дружески. Но на измъченото ми „Добър ден, свободен сте, нали?”, изведнъж загледа свирепо и отривисто изстреля „Зает съм,
зает съм, вижте колегите!”
Е, хубаво де, като си казал...
Колегата от втора позиция щом оцени случката, светкавично взе да трие с парцал предното стъкло на таксито, придавайки си вид най-задълбочен и умислен. А на приетото за учтива норма в цяла България обръщение към таксисти „Може, нали?”, отговори с неясно сумтене нещо като „Ас...ни съм...няа ли рейсуве за вас...” Помислихме, че ставаме неволни герои на скрита камера, но упорито продължихме да пръскаме възпитание и умерени нерви към останалите от колоната. Трети, четвърти, пети, десети...
Всичките бяха заети, да не повярвате! Въпреки, че стояха под безмилостното слънце, разказваха си някакви си, техни шеги, на които се смееха по гаргантюански изобилно, а в момента никой излизащ от магазина никакъв интерес към тях не показваше. От средата на дългата кавалкада, най-сетне се показа познато лице и искрено доволно от нашето изумление ни покани с широка усмивка „Бе, вий сте за 10 метра, ама айде ще ви взема, че както сте се натоварили, мале-мале...”
Вече седнали в неговото такси, чухме забавната комедия, която сме предизвикали пред Жълтото братство. Ние, оказа се, сме някакави тотални
будали, паднали от Марс,
които сигурно стъпват в МОЛ- а най-много 3-4 пъти на година (2-3 пъти е вярната цифра).
Такситата, които чакат там, показвали пълно пренебрежение пред родните клиенти и изобщо не ги качвали. Причината – ако курсът не е до „Меден рудник” поне, изобщо не си струва, чужденците плащат ехеее, къде повече...Я Слънчев бряг, я „по-надолу”...
Звънлив смях с последващи сълзи от умиление предизвика втрещеният коментар на приятелката „Ами, ако ви вземат до гарата? Нали са 5 лева, поне!?!”
Оказа се, че „всичко е на договорка, госпожа, оня ден една рускиня така, като вас, госпожа, вика „вокзал?” Викам „20 лева”, госпожа. Вика „ааа, нет, нет! Мы здесь на пять пришли, а где остановка автобуса 211?”
„А есть такой автобус вообще? – викам й аз, а рускинята вика „Ааа, есть, есть, вы нарочна прятаете его!”...
Познатият ни докара докъдето искахме (3 километра, по редовната, дневна тарифа), дадохме му към 3 лева и благодарихме с ръка на сърцето за страхотния жест. После втрещени разказвахме какви чудесии могат да ви се случат, ако имате глупавата надежда да хванете такси от паркинга на МОЛ- а. Но, изобщо не сме били единствените, преживели подобен цирк!
От други наивници разбрах, че транспортните слуги на бургаския трудов народ и неговите гости, които стоят на
пиацата до Водната палата
работели със същите похвати. Първо трябва да им станеш симпатичен на пръв поглед, следва изобилен ориенталски пазарлък за къде си и колко ще платиш и тогава, ако благосклонно решат, сядат и врътват ключа „брръм”.
Друг приятел, летял с нискотарифна самолетна компания от Братислава, се приземил надвечер на Летище Бургас и с бодри подскоци се подал на изхода на „Пристигащи”, с двата огромни куфара, трите си деца и монументален куп дисаги. Махнал на първото такси, обаче, ха! Грешка!
Возителят го чул как гълчи по момченцата си на чист български да стоят около него и изобщо ще им скъса ушите, че както е изнервен и гладен...
Шофьорът се врътнал отегчено и вперил замечтан поглед към групата силно руси и червендалести туристи, които тъкмо се носели от „чек ин”- а към паркинга. След като го отминали, качвайки се на специално организирания за тях автобус, возителят потъмнил взор, изгледал ги с бялото на очите си и пуснал една многокатна нашенска.
Останали моят човек, с челядта многобройна и багажната планина и неговият противник – таксиметърджията.
„Ще притъмнее, притъмнее, часовникът ще напредне и ще се стигне до преговори”, самонадеяно си мислел многодетният татко.
Стигнало се, но били кратки. Обявена била цена твърда и непреклонна – 15 евро до центъра на Бургас и точка.
Пасажерът решил, че щом от Братислава до Бургас е пътувал за 9 евро, 15 от един квартал до друг няма да даде и звъннал на приятел, който дотърчал за минутки с комбито и го откарал. Барабар с всичките деца и партакеши.
Разказвам ви тези случки любопитни и поучителни, за да ви подготвя, ако сте посмели да дойдете насам, по Бургас, за да съберете тен. Надиплете поне 200 евро в ситни купюри и такситата по време на лятната отпуска са ви в кърпа вързани.
Иначе, в някои от тях има климатици и ги пускат, честна дума!
