При руснаците от “ЛУКойл” очевидно всичко е като в казарма. И приватизацията, и управлението на фирмите, и командването на подчинените. Че и уволненията. Когато преди десетина години руската компания си закупи почти на безценица “Нефтохим”, нефтеното пристанище край Бургас и десетте петролни бази в страната, първата й работа бе да върне психологическата атмосфера там във времената на комунизма.
Най-напред бяха смачкани свободните синдикати. Руснаците без проблем
се саморазправиха с лидерите им, а един от тях – Минко Минков от КНСБ, си опитомиха. Те го турнаха за ръководител на регистрирания от тях нов профсъюз, командван от Москва и функциониращ точно като при комунизма.
Работата на Минков и до ден-днешен е да одобрява предварително взетите в Москва решения. Но най-вече да им помага в тъпченето на работниците, които още преди десет години, под строй, бяха изкомандвани да напуснат независимите български синдикати и да се запишат в руския, управляван от куклата на конци Минков.
Сетне, пак с казармена дисциплина, всички служители на “ЛУКойл” в България бяха накарани насила да си продадат на руснаците акциите от “Нефтохим”, придобити в масовата приватизация. Който откажеше, не си получаваше заплатата, докато не склони глава. Българското правителство се правеше, че такива проблеми няма. А руската матрьошка Минков предпочиташе да се крие в кабинета си, понеже той може и да е руски наемник, ама е с плашлива и нежна душа.
По-нататък шефовете на руската компания, повечето от които са бивши номенклатурчици от комунистическия апарат на СССР или техни деца, въведоха задължителни норми на обличане във всичките си поделения в България. Никой нямаше право да се появява на работа по къс ръкав или с прекалено атрактивни цветове на дрехите (каквото и да означава това).
А специално жените трябваше да носят поли, според вкуса на комунистите – достатъчно дълги, за да не вземе някой другар да се съблазни. Изобщо, най-добре е всеки да се облича в работнически рубашки както в Северна Корея. С това казарменият порядък и колективизма в “ЛУКойл” съвсем не приключиха. Руснаците си създадоха свой собствен пенсионен фонд.
Направиха го доста, след като всички останали фондове в България вече бяха започнали да функционират. “ЛУКойл гарант” нямаше необходимата по закон членска маса. От само себе си се разбира, че всички служители на руската компания бяха строени в две редици и с дружна песен подкарани като стадо да се отписват от досегашните си фондове, за да се запишат в новия.
Българското правителство продължаваше да се прави, че такива проблеми няма. Минков не излезе от кабинета си, сакън да не го срещне някой работник и да го попита защо не му защити правата.
Когато руснаците установиха, че всичките им подчинени в България са вече достатъчно дисциплинирани, послушни и в боен строй, извадиха “Нефтохим” от списъка с предприятия, където средата на труд е вредна и работното време следва да е намалено.
Тук им помогна някогашната социална министърка Емилия Масларова, чието министерство управлява списъка. И най-вече куклата на конци Минков, чийто подпис стоеше под искането за премахване на “Нефтохим” от списъка. Естествено, като във всяка комунистическа казарма, и в поделенията на “ЛУКойл” у нас, сред които вече бяха и новоизградените бензиностанции, бяха поставени витрини със снимки на първенците в труда.
Всяка седмица се награждаваше отличилият се колектив. Раздаваха се червени флагчета и значки – символ на победилия комунизъм. И тъкмо се бе разразило истинско социалистическо съревнование за труженици-многомашинници, преди три години “ЛУКойл” поде още една масова кампания – колективно изритване на улицата.
Както всичко до този момент, и тук работещите бяха изхвърляни от комбината, не по нормалния начин, а отново строени в две редици. Тази последна кампания придоби особена масовост напоследък, поради което ще й обърнем подобаващо подробно внимание. Как стават уволненията в руската компания, според данните, които “Десант” събра от бивши и настоящи служители в нея?
Номенклатурата в Москва изчислява, че в някое поделение на “ЛУКойл” нейде по света разходите за заплати са големи. На шефовете на това поделение се спуска бойна задача да съкрати съответната бройка хора. Още на следващия ден директорите са натоварени да съставят списъци на неблагонадеждни работници, които ще бъдат изхвърлени.
Трябва да се има предвид, че в повечето случаи се съкращава конкретен човек, но не и щата му. Поради което “ЛУКойл” се нуждае изключително много от това работникът да напусне сам, а не да бъде уволнен. Защото той помощ от синдикати и правителството може и да не вижда, но съдът е все пак относително независим. И, без много усилия, ще успее да осъди “ЛУКойл” да му плати едно хубаво обезщетение.
В черните списъци за “доброволно напускане” обикновено попадат хора над 45 години, но често сред тях има и по-млади кадри. Бройката, спусната на “Нефтохим” за месеците май и юни, например, бе 58 човека. След като имената се уточнят, техните преки началници получават инструкции да започнат психологическа обработка с нарочените, за да напуснат сами. Те се привикват (естествено, под строй) и им се съобщава ясно и точно, че при всички положения ще бъдат изгонени от работа и че не трябва да чакат защита от никой.
Предлага им се предварително написана молба за доброволно напускане по взаимно съгласие. Кодовото изречение, което неминуемо се съобщава, е: Напускаш доброволно и ти изплащаме осем работни заплати или те изхвърляме ние и взимаш само две. Дава им се едноседмичен срок да вземат решение. Ако и след този срок някой от тях не е подписал готовата молба за напускане, атмосферата в колектива става нетърпима за него.
Прекият началник строява останалите подчинени, които не са в черния списък, и им издава указания да започнат да тровят живота на нарочените и да им пречат да си вършат работата. Малцина устояват на този тормоз. Обикновено почти всички подписват и си взимат осемте заплати. “ЛУКойл” е улеснен и от отчайващото невежество на мнозина българи, които просто не си знаят правата. Ако не се подчинят на руснаците и успеят да устоят на натиска на колегите си, руснаците просто няма да посмеят да ги уволнят.
Проверка в бюрото по труда в Бургас показа, че към края на юли там са се регистрирали едва 207 бивши нефтохимици. Реално обаче бройката на уволнените само от началото на тази година е около 650. Един от тях разказа, че след като преминал през описаните по-горе форми на принуда, все пак се решил да търси защита от комунистическия синдикат на Минков. “Обадих му се по телефона, той обеща да се срещнем на другия ден. В уговорения час пак звъннах, той ми каза в слушалката, че спешно заминал в чужбина. Аз се усъмних и отидох в кабинета му, където секретарката, която вероятно още не бе получила инструкции да лъже, ми заяви, че бил излязъл някъде. Пак му звъннах да го попитам защо ме премята, а той ми отговори, че тя нарочно твърдяла, че е в завода. Иначе си бил в чужбина”. Ето това е “синдикалистът” Минков в пълната му светлина.
Впрочем, “ЛУКойл” само на пръв поглед изглежда страшна и казармена компания. В действителност, нейните шефове са едни от най-страхливите. Да, те имат апарат, който се опитва да мачка работниците и медиите, за да не пишат за проблемите там. Но ако все пак някой им се опъне, разбира, че отсреща шубето е огромно.
Типичен пример за това е случващото се около един от босовете на “ЛУКойл” у нас Валентин Златев. Той и баща му са се обградили от цяла охранителна фирма “Спектър 01” (един от шефовете на която впрочем е бившият началник на Гранична полиция Красимир Петров), за да пази тях и имотите им в Правец, Обзор и Слънчев бряг.
Освен това за спокойствието им бди и дясната ръка на Златев – Диана Дамянова, чиято задача е да контролира медиите. Колчем обаче се появи организирана група от хора, която започне смело да говори за “ЛУКойл”, Златев и компания, се вижда, че от другата страна изпадат в безтегловност. От една година в Правец съществува Независимо гражданско сдружение, което без страх и открито говори и за “ЛУКойл”, и за фамилия Златеви.
Единственото, което Валентин Златев сколаса да предприеме срещу тях, е да им заведе дело в съда за клевета. При това исковата молба бе толкова нескопосано написана, че съдията просто я отхвърли, без изобщо да насрочва дело. Само този факт би трябвало да покаже на онези в българските поделения на “ЛУКойл”, които към момента са в черните списъци за “доброволно напускане”, че с руската компания и хората й не е толкова трудно да се пребориш. Трябва просто да си малко по-смел.
