– Маестро Владигеров, това ваше завръщане в България окончателно ли е?
– Никога не съм напускал България духом. Години от живота ми съм бил в чужбина, където съм работил, но често съм се завръщал. Когато бях зад граница, всъщност бях представител на България. Никога не съм си представял, че ще бъда някъде далече зад девет планини в десета без да имам връзка с България. Всичко е въпрос на политическа, културна и обществена конюнктура. Това е особено съчетание тук в България.
– Какво не ви се вижда в ред в политическата и културна конюнктура в България?
– В последите 20 години в България няма сериозни професионални политици. За съжаление политическата конюнктура е условие за развитие на културните проекти. За мен културната конюнктура е културна номенклатура, която съществува от комунистическо време и до ден днешен нейни основни звена стоят непокътнати. Личности, които от време оно са крепили идеите и постулатите на социалистическия реализъм, и до ден днешен продължават да стоят на позиции, от които упражняват силно влияние, да не кажа командват процесите в областта на културата. За съжаление. Не виждам политическа воля това да се промени. Странно е защо, но според мен т.нар. политици проявяват небрежие към тази тема. Те казват: Толкова проблеми имаме с ЕС, с НАТО, с интеграцията, с икономиката и т.н. културата е последната ни грижа. След Втората световна война в Американската армия се създава комисия по денацификация. Тя се е занимавала с това да огледа битието на обществените личности в Германия, които са били на гребена на вълната за това доколко са сътрудничили на нацизма като чудовищна и подтисническа идеология. Оказа се, че комунизмът е не по-малко чудовищен. Не зная да се е състояла такава комисия по декомунизация в България. В Чехия например се състоя нещо подобно, но благодарение на това всички кадри, които имаха някакво влияние през тези години, бяха отстранени от обществения и културния живот. Не можеш да задраскаш един артист, който е имал своето голямо присъствие в едната и другата епоха, но истината за него трябва да се знае. У нас нещата се смесиха. Тези хора, които бяха по върховете, някои от тях безумно неталантливи нагаждачи и конюнктурни културтрегери, продължиха да се чувстват призвани да диктуват общественото съзнание и до ден днешен.
– Редно ли е артисти, които са се редили на опашка пред Тодор Живков за жилища и угоднически са се държали с него, сега да се отрекат от миналото си?
– Нека времето и поколенията да преценят редно ли е. Всеки може да има отношение, случаите са много различни. Човешко и нормално е всеки да се стреми към по-хубаво съществуване. Но това да поставиш своя талант и изкуство в услуга на онази безспорно подтисническа идеология, която не се стремеше към прогреса и напредъка, това е престъпно. Не само към обществото, но и към собствения талант. При всички положение именно тези хора не би трябвало да заемат властови и обществени позиции днешно време, от които да диктуват развитието на културните процеси.
– Как оценявате започващата културна реформа на министър Вежди Рашидов?
– Жалко, че хората са късопаметни. Така наречената културна реформа не е започната от Вежди Рашидов. Такъв опит беше направен по времето на печално известната министърка Емма Москова. Там се започна рефора, която беше началото на трагедията. Започна опъване на продраната черга, наречена реформа, към една или друга част на изпосталялото тяло на българската култура - нещастницата. Ту се оказваше единия крак оголен, те някой ръка оставаше навън, може би и някои задни части. Тогава това беше културната реформа. И се създаде куц, сакат и смешен закон за защита на културата, който може би е един от най-слабите закони, създавани в България. Още тогава беше поставено началото на безсмисленото механично съединяване на културните институции, което доведе до това, че се принизиха отговорностите и нивото на културните институти. Това продължава и сега.
– Говорите за културата като за раздърпана черга, такава ли я виждате наистина в момента?
– Проблемът е, че чергата вече е разпрана. Сега се появяват умни и "храбри" шивачи, които се надяват някой път да станат великани, но всъщност са джуджета. Те се опитват нескопосано със скъсани конци да правят тропоски и да съшият чергата, но тя все повече се раздира. Нещастната българска култура още повече е изпосталяла и не спира да показва нелицеприятните си части пред обществото. Това, което се прави сега е нещастно продължение на захванатото от Емма Москова и кризата в културата още повече се задълбочава. Прави се с абсолютно непознаване на спецификата на тези процеси с администриране, което напомня най-мрачните години на комунизма. Решенията са взети в кабинет от двама-трима души, които се опитват да го представят като цялостна реформа. Показателни са реакциите на хората, които се занимават с култура в цялата страна. На този етап смятам, че министър Вежди Рашидов, който е артист в душата си и отворен човек, имащ ухо към проблемите на гилдията, сега е тотално заблуден именно от тези хора, които се явяват като пророци на т.нар. културна реформа.
– Като негов приятел, не водите ли разговори с него на тази тема?
– Много е трудно да повлияеш и възпреш човек, който вече е на властови позиции. Хората като вземат властта се опиват не толкова от властта сама по себе си да уволняват и назначават, а от мисълта, че нещата зависят от тях. Опиването идва от усещането, че правят промени, които ще останат в историята. Това е опасното, защото знакът ще е отрицателен.
– Какво може и трябва да се направи, за да се пълнят концертните зали, а не само стадионите по летните турнета на лековатата музика?
– Чалгизирането на нацията е тревожно. Но като балканска нация сме изложени на тези течения. Интересното е, че чалгата, която се вихри в България, се харесва на хората. Те са готви да плащат, за да получават тази култура. Тя има рецепиент. Тук изведнъж тази музика избухна, избуя, защото дълго време беше подтискана по времето на комунизма. Сега берем лошите плодове на забраните. Силиконовите бюстове, напомпените устни и изкуствените коси, циничните тестове не са патент на България. По този начин се възпитават поколенията в много европейски страни с многовековни културни традиции. Прекарвам много от времето си в Австрия и там също наблюдават тази профанация на културата. Но има много мощни механизми, които противодействат на това, така че младото поколение да се възпитава със смислени, интересни и силни предавания на обществените медии. В Австрия класическата музика получава много голямо внимание от страна на държавата, има специални закони а културните институти. Тук, както виждане, се закриват институти. Това е голямата разлика и неразбиране на културните процеси, които се развиват. Срутват се културни пластове, руши се авторитета на таланти.
– Защо име поговорка "Музикант къща не храни?
- Това е част от нашата битност. Българският народ е музикален, но така се е случило, че музиката като професия не е била обособна във времената на тежката ни история и робства.
Възприемало се е, че човек, който се занимава с музика, е изпаднал, пройдоха , въпреки желанието си да достави малко радост на хората. Музикантът не се вписва в общото русло. Талантът е стоял настрана от общественото развитие. Бил е сам. Музикантът е самотен щурчо певец. Ние сме прагматичен народ. Имали сме трудна съдба и лековатостта, с която е възприемана музиката, не се е е вписвала в общата картина. Тези хора са били маргиналите на обществото. Днес също не сме в много по-различно положение.
– Мечтаете ли още?
В момента, в който човек, занимаващ се с изкуство, престане да мечтае, той е приключил като творческа личност. В различни емоционални и жизнени моменти мечтая за различни неща - лични и професионални. Музикантът е отшелник. Той изпитва велико удоволствие, когато се отправи в своята си пустиня и се качи на колоната си, за да остане там насаме със своя мит, същност и изкуство. Големите творци са самотници и неразбрани от хората. Много често те са отхвърлени от околните. Но всъщност гениите са тези, които движат културата. Всеки творец има своя мираж. Когато той е недостижим, много боли и душата се разкъсва, но когато миражът се случи, щастието е безмерно. При мен са се случвали и двете неща. Заслужава си човек да живее за мечтите си, дори само една от тях да се реализира.
